РАЗБОР - restaurants, bars, life and love review

За смисъла да се посещават обмислени кулинарни вечери

2011-06-16T21:51:00.004+03:00

От месец юни, Димо Димов, в момента свързан с марката Cult Gourmet Catering, започна и презентация на авторска кухня в Търговски център ЕВРОПА, където впрочем се намира и DiVino.

23 юни беше един от най-горещите дни за 2011 г., затова в момента, в който в крайна сметка стигнах до този доста отдалечен от центъра бизнес център, се почувствах в рая. На външната тераса покривът е объл, стъклен и когато е топло по стъклото тече вода, която циркулира и създава усещане за истинска прохлада.

А след приятното просеко за welcome drink, бързо се сетих и какво означава думичката "щастие" - да правиш това, което обичаш и да изпитваш истинска наслада докато го правиш.

Колкото до разликата между ходене на ресторант, дори и най-квалитетен и посещението на авторски вечеря на майстор-готвач (chef), винаги ще предпочета второто, защото авторската вечеря е подготвена от избрани ястия, които са степенувани и се надграждат според вкусовите си характеристики, за да се получи завършеност, от която и сетивата са нахранени и ензимите в стомаха са доволни. Няма да навлизам в сериозен урок по анатомия, но в общи линии в устата си имаме 10 000 вкусови рецептори, които при добре обмислено подреждане на ястията, успява да задоволи нуждата на организма от шестте основни вкуса - солено, сладко, кисело, горчиво, люто и умами. ("умами" е онзи специфичен вкус, който се открива във водораслите, в пармезана, в пулпата на домата, бихте могли да се сетите за какво става дума, ако сте дъвкали кора от дърво, например. Не е смешно - бебетата обожават да "дъвчат" дървени, а не пластмасови неща - спокойно би могло да се каже, че "умами", макар и наречен така в Япония, е един от вкусовете, с които сме "закърмени" и никак не се учудвам, че сушито стана такава световна мания и нито един кашкавал няма да успее да заглуши въздействието на пармезана).

Когато ходим на ресторант, дори и много изискан, много често правим грешки да избираме няколко неща, които харесваме поотделно и ги съчетаваме с най-евтиното (или най-скъпото) вино, без връзка с отделните елементи в храната. При това положение, рискът от тежест в стомаха е доста голям. При авторската кухня това не може да се случи (или ако се случи, то готвачът не се е справил).

Не на последно място, по критерия цена-качество, авторската кухня е за предпочитане. Две предястия, великолепно студено сорбе, което изчиства вкусовите рецептори, основно ястие и десерт (общо пет единици вкусови експлозии) за 55 лева няма да откриете и в квартално бистро. Отделно, всяко едно от вината е обмислено като предложение, така че да се съчетае и с двете менюта, между които може да се избира. При положение, че най-скъпата бутилка е 51 лв., вечерята излиза ... направо без пари. Защото удоволствието превръща цената в символична.

Миди сен жак в букет от салати и дресинг от тобико хайвер и ягоди

Мидите сен жак бяха степенувани с карпачо от червен тон с хайвер от летяща риба, тартар от сьомга с гома уакаме (вид водорасли)

Карпачото от тон и тартарът със сьомга чудесно се съчета и с другата линия на менюто, стартираща с рукола с прошуто, пъпеш, ягоди и листа пармиджано.

Ние избрахме до края на вечерята да си останем бялото вино COSTAMOLINO Vermentino di Sardegna (в това меню на цена 23 лв.)

Сорбе от джинджър и ананас

Идеята на сорбето е пасирана и замразена плодова смес от плод и подходящи за този плод подправки, чиято цел е да изчисти вкусовите рецептори между две различни ястия или предястия. Комбинацията между ананас и джинджър е много добра, защото и джинджифилът сам по себе си има това свойство - да пречиства рецепторите. А по отношение на комбинацията от шестте вкуса, в случая, Димо Димов явно беше решил лютивият щрих да дойде от него.

Агнешко гръбче с овче сирене и дюксел от диви гъби в салата с рукола, левурда и спанак

Агнешкото много интересно надстрои рибните предястия. Усещането беше странно, но сякаш "издигна" стартерите на друго ниво.

Див лаврак в сос от билки и шам фастък, шафранов ризото кейк с омар

Това беше другото основно ястие от менюто. Лично на мен шафрановият ризото кейк ми беше скучен, независимо, че с омар мога да изям всичко.

Шоколадов флан, салата от ягоди с отлежало балсамико

Десертът беше общ и за двете линии на менюто и ... абсолютно уникален. Много пъти съм казвала, че не ям сладко (защото наистина не обичам) и когато някой си поръча десерт, мога единствено да се изкуша да опитам до две хапки. Този шоколадов флан, обаче си го изядох целия. Голямо достойнство е, че всъщност не беше много сладък, но "моето нещо" в този десерт бяха "коричките". Така и не попитах Димо Димов от какво са направени - то, като ти е кеф, спираш да питаш за подробностите. Това е другата особеност на усещането за щастие - подробностите стават маловажни.

Та, така. Има смисъл да се ходи на кулинарни вечери с авторска кухня. Покрай удоволствието, се създава и култура на хранене. А културата (във всяка една област) спестява много неудобства (кеш включително), защото по-малко се хаби време, енергия и пари в грешки.

Няколко думи и за Димо Димов

Димо Димов получи наградата "Ресторант на читателите" (на "Бакхус") през 2006 г. И впрочем я получи за близо година съществуване на ресторант Clasic, който вече не съществува. Много неща се промениха от тогава.

Това беше вторият готвач, с когото поисках да се запозная лично веднага след като опитах... коктейлните му хапки за една винена дегустация. (Първият, с когото поисках да се запозная още преди да започна да пиша за ресторанти и вина, беше Младен Чуканов, но там опитването беше много повече и менюто беше изключително забавно). С Димо поисках да се запозная заради коктейлна хапка, повтарям... Щях да се задавя, докато питах: "искам да знам кой го е направил това?".

Доста по-късно научих, че е изучил тънкостите в съчетаването между храна и вина в Елзас, на пасажерския лайнер Royalle Caribean и в ресторант "Au Crocodile" в Страсбург, който има три звезди на Michelin Guide. И повече от година го ползвах като консултант относно съчетанията на вино и храна за рубриката ми в Business Week.

Димо Димов беше причината и да направя премиерата на книгата "Секс, любов и други глаголи" в някогашния ресторант Clasic, вместо в някое литературно пространство. Не само защото бях невероятно сигурна в успеха на кетъринга, но и защото исках да вечерям там, когато гостите си тръгнат. Те не си тръгнаха дълго и май опитах единствено от една круша с шоколадова заливка, но това е една друга история.

Важното е, че най-сетне има причина човек да се вдигне и да отиде до Бизнес център ЕВРОПА, за да си достави удоволствие от авторската кухня на Димо.

Могат ли Халите да станат като Mercado de San Miguel?

2011-05-23T01:39:00.011+03:00

Първото групово пътуване на групата от "Разбор" беше в Мадрид - при единайсетия член на групата ни. За тридневния ни престой, нашата приятелка, която ще наричам Испанката, защото още не си е измислила аватар, щателно проучи къде си струва да ни заведе, защото изобилието от всякакви места за кулинарни преживявания е твърде голямо. И както навсякъде по света, не навсякъде си струва. Има заведения, в които може да останеш разочарован дори от традиционната им паеля. Испанката много добре знае какви са нашите вкусове и предпочитания и още на летището ни връчи по една карта на центъра и с кръгче огради всички места, които ще посетим задължително. Без културните забележителности - те бяха свободна програма и са си отбелязани на картата.

Mercado de San Miguel - хапване на крак

Още преди да си оставим багажа, озверели от глад поради ранното ставане и ужасяващите сандвичи в самолета, тя ни поведе към Mercado de San Miguel. Това е една красива сграда (поне в центъра некрасиви сгради нямаше), много подобна на нашите Централни Хали с почти същата концепция, само че наполовина. Навсякъде има щандове, на които различни производители представят продукцията си, но голямото пространство по средата е запълено с високи маси и бар столчета. От щандовете си взимаш тапас от всичко, което ти грабне окото и стимулира слюноотделянето.

Щандът на маслините спокойно може да бъде наречен и "музей на маслината", както почти всеки магазин за традиционния хамон се нарича "Музей на хамона"

Почти на всеки щанд, тапасът (буквално - малко количество от голямата порция, мезе) се поднася в съдчета, произведени от материал, който се рециклира.

Според една от легендите думата tapas за мезето към виното, възникнала когато крал Алфонсо ХІІІ посетил една страноприемница, за да си почине и да изпие един херес - испанско силничко вино, типично за Андалусия. Когато келнерът поднасял напитката на краля, станало силно течение и за да не влезе пясък в чашата, я покрил с резен шунка - техния хамон. Кралят харесал това поднасяне на напитката и поискал още, със същата "тапа" - la tapa. Естествено, всички придворни поискали хереса си с тапа. Това е положението - откритията и в модата, и в гурме културата, обикновено са плод на случайността, но се узаконява от кралете. (Както беше казал някой във Facebook след кралската сватба: "Ей сега искам да съм Сара Бъртън).

Така или иначе тапасът е изключително популярен в Испания без връзка с дворцовия етикет, а по-скоро с това, че сякаш всички живеят навън, пият сангрия и мезят с тапас. Някъде го дават безплатно към питието. И без друго, по-солените варианти - маслини, хамон, солена риба... засилват жаждата, така че то си се изплаща. В Mercado de San Miguel тапасът се заплаща - между 1.50 и 3-4 евро, взависимост от табиетлийските предпочитания. И ако човек е много гладен, може би е по-добре да седне някъде и да си поръча истинска голяма порция от иберийско пилешко вретено с картофи по каталунски, например. Но това изключва удоволствието от небрежното, спонтанно, необвързващо, но оставящо много приятни емоции приятелство "на крак" - без преяждане, без препиване, без стигане до дълбоки откровения и до онази точка, заради която може да съжаляваш, че пак си прекалил.

Ако трябва да избирам между прошуто и хамон, ще предпочета хамон. Невъзможно бе да спра да го пожелавам, отново и отново.

Всеки щанд е със своя собствена харизма и почерк, но въпреки това общото усещане е за цялостна хармония в интериора. Няма еклектични недоразумения. Беше съвсем естествено да си кажем - "Виж, колко е просто, какво пречи нашите Хали да изглеждат така и да предлагат тапас и напитка на крак?"

Може би отговорът е съвсем прост - нямаме тази културна традиция. Да храним сетивата си с малко количество храна, която да задоволи вкусовите рецептори без да "напълни стомаха" в буквалния смисъл. Няма и особено големи традици да изпиеш на крак кана сангрия с приятели - има, де, но не сангрия, и кръгът хора, които го правят не е толкова голям, след като повечето ги познаваме. Нещо повече - нашето приятелство, на всички от "Разбор" се зароди спонтанно именно "на крак" в някои от популярните места за питие след работа или след вечеря. И продължава да е ценно, защото го поддържаме по този начин, независимо, че и сближаването е неизбежно. Но без да е обсебващо. Нито задължаващо.

Със сигурност първото заведение, което се престраши да внедри тапас (и не е от категорията на луксозния ресторант Toro), веднага ще ни спечели като клиенти.

Няма да са Халите, знаем.

Pacific и дзенът на най-малкото съпротивление

2011-05-05T16:34:00.018+03:00

По отношение на етно-ресторантите, и ние се плъзгаме по линията на най-малкото съпротивление. Не че в София е пълно с етно-ресторанти, и не че дори когато ги има, не са завладени от еклектиката на типичното "овкусяване" (разбирай "обезвкусяване") според разбиранията на аудиторията в името на по-високата посещаемост. Но има - ливански, марокански, няколко турски и гръцки... И ние не сме били в тях. Експериментираме в рамките на познатото. А азиатската кухня бе първото вкусово "опитомяване" от първите години на демокрацията в България. Предимно чрез гаражни ресторантчета със съмнителна хигиена, но пък беше толкова вкусно... и всички, които ги посещавахме, се научихме да приготвяме най-малко пролетни рулца и ориз по китайски дори и без тиган ток. След това ги затвориха. Появиха се няколко нови, но цялостната ресторантьорска култура зави в други посоки (с определена почит към пиците, салатите с всичко, барбекюто и тирамисуто) и повече нито един китайски ресторант не стана хит. Настъпи и ерата на суши. Дори китайците в Париж набързо се преориентираха към пазарните условия, прибраха си тиганите вкъщи и започнаха да предлагат японска храна. И тук го харесахме. Научихме се да го приготвяме и у дома. Не е проблем да си купиш водораслите, уасабито, оризът за суши, сьомгата, рибата тон и скаридите. И не на последно място - Азия се превърна в много предпочитана туристическа и бизнес дестинация. Тайланд и Индонезия се оказаха "по наш вкус". Научихме кои са специфичните люти подправки, без които тайландската кухня никак не става тайландска, включително и магазините в Лондон, където се продават. Добрите стари китайски ресторанти вече нямат шанс. Дойде времето и за нов тип азиатски ресторант. Първият опит за меню, съставено от пет вида азиатска кухня - Китай, Тайланд, Япония, Корея, Индонезия, е Pacific. А това е и малко рисковано начинание, защото от една страна трябва да бъде преодолян негативът от "китайското за вкъщи", а от друга - очакванията на често пътуващите да изпитат познати вкусови усещания далеч от местната атмосфера, в която са открили своите предпочитания към специфични азиатски ястия. Спомням си, веднъж, в едно от онези гаражчета с китайско бях попитала готвача защо свинското гонг-бао не е като това в съседния гараж, а той отвори една карта на Китай и много простичко ми отговори - "Ние тук", сочейки север, "Те там" - сочейки юг. Та, когато човек сяда в азиатски ресторант, независимо в коя точка на света, трябва да има едно наум, че между "ние тук" и "те там" има разлика.

Неизбежното "побългаряване" е в наличието на добра винена листа и в интериора, който съдържа азиатски акценти, но е търсено удобството на традиционните маси със столове или сепарета. А ние не се замислихме за чай или сакета. Директно "поафриканчихме" поръчката си с пинотаж Zalze. Добре се съчета.

Shanty си поръча тайландската супа Том Ка Гай с пилешко, лимонова трева, фиш сос, кокосово мляко и няколко други съставки. Важно бе точно тя да я опита, защото сред всички нас е единствената абсолютна майсторка на феноменална тайлнадска люта супа със скариди, пред която всяка шкембе чорба трябва да отиде да се срамува в ъгъла. И Том Ка Гай в Pacific й хареса. Приемаме мнението й за достатъчно авторитетно.

Поръчахме така че всички да опитваме - индонезийски пържен ориз (изглежда лошо на снимка, но е просто чудесен и абсолютно задължителен), тиквички с черен пипер (сравнени с нашенските и гръцките, не ни допаднаха), пелмени с телешка кайма (една от емблемите на Pacific по мое скромно мнение, тъй като опитвам пелмените навсякаде. Личните ми номинации са за тези тук плюс онези в Happy Sushi на "Раковски"), поръчахме още телешко и патешко. Завършихме "по учебник" с карамелизирани плодове. Независимо, че технологията на приготвяне е щадяща по отношение на лошите мазнини, при това преяждане е неизбежно и мазнините да не ни дойдат малко байгън. Не мога обаче и да отрека, че всичко, което опитвахме, отприщваше още и още лакомия.

Като цяло ресторантът покрива норматив, който е малко труден за покриване от един главен китайски готвач и като имам предвид този факт, трябва да му се признае, че се справя изключително добре.

Суши не сме опитвали заедно. От предишни посещения, съм с чудесни впечатления и за него. Тази снимка е с цел да покаже, че се съблюдават хигиенните изисквания

Главният готвач - Фу Лонг в отворената кухня

Личната ми причина да харесвам Pacific, освен индонезийският ориз и пелмените, може да се брои и за недостатък. Харесва ми, че е достатъчно отдалечен от центъра (срещу "София ленд"), което ми създава нагласата, че отивам на ресторант, а не както обикновено - че излизам да хапна навън. Към всичко добро в центъра на София имам съвсем друго отношение и дори не си правя труда да се преоблека за вечеря. Разглезена съм от типичността на местата, където съм редовен клиент. Към Pacific подходждам като на среща с ново гадже (макар София да е толкова малка по шуро-баджанашка линия, че прави и това старание напълно излишно). Тоест, посещението на този ресторант за мен бе истински пробив по отношение на критерия избор според "най-малкото съпротивление". От друга страна оставя непокътнат критерия да ми е сигурно, че мястото е добро.

Разговорът ни по време на вечерята също беше в контекста на това кое е по-добре - да се движи човек по линията на най-малкото съпротивление или да го удари на битки.

Ако не си наясно със себе си, линията на най-малкото съпротивление, може да е кофти номер. Тъпо е и ако да речем, попадаш в едни и същи ситуации, в нескончаем кръг на лични и служебни взаимоотношения. Но може да е много добре, направо дзен отношение към света, ако по някакви причини, ясни единствено на теб и никой друг, си убеден в пътя, който следваш.

Кофти случка е, когато човек започне да бърка "навик" и "харесване". Но е още по-кофти, ако решиш да експериментираш до дупка срещу себе си, подлъган от някаква идеология, че животът е борба. Вярно, научаваш какво не обичаш, но съвсем буквално плащаш за онова, което не обичаш, а не за онова, което истински харесваш, колкото и да изглежда банално.

Може да е консервативно да си поръчваш винаги салата със сьомга, но ставаш доволен от масата и казваш - чудесен ресторант! Достатъчно е да са ти нацелили вкуса. Ако човек не знае какво иска, няма никакво значение какво ще опитва - все няма да му харесва докрай.

Когато си е "неговото нещо", все ще го харесва, във всякакви варианти. Знаете как е, гардеробите ни са пълни с подобни една на друга дрехи или цветове. От време на време ни се приисква нещо различно - ей така, за да "разцепим мрака", обаче колкото и да се въртим и сучем, се прибираме с нещо подобно на онова, което вече имаме. Само дето е по-ново и на друг дизайнер. Така и при всеки друг личен избор, който се вмества в личното ни амплоа - в крайна сметка, правим промени колкото да установим, че изпитваме кеф единствено, когато плуваме в свои води. И може би именно това постоянство на желанията би следвало да се води за житейски успех в този наш объркан свят, който презентира хиляди възможности вместо единствената, уникална, лична пътека, стил и вкус.

И нека сме наясно - винаги съм "за" да се опитват нови неща, но също така вярвам, че е важно в тях да има hint (намек, улика), че са подобрена или различна версия на нещо, което вече познавам и съм абсолютно сигурна, че обичам и искам да погълна или приема в живота си.

Което ме подсеща за онзи момент от "Приказка без край", когато Бастиян се срещна с Граограман, господарят на Цветната пустиня, и трябваше сам да намери път извън пустинята. Единственият възможен изход бе случайно да се появи входът към Храма на хилядата врати: "Всяка врата в цяла Фантазия, и най-обикновената врата на някой обор или кухня, та дори и на гардероб, може в определен момент да стане вход към Храма на хилядите врати. Отмине ли този момент, тя отново става онова, което е била преди. Затова никой не може два пъти да мине през една и съща врата. И никоя от хилядите врати не води там, откъдето си дошъл. Няма връщане назад.

- А след като вече си вътре - попита Бастиян, - може ли пак да излезеш отнякъде?

- Да - отговори лъвът, - но то не е така просто, както при обикновените сгради. Защото през лабиринта на хилядата врати може да те води само едно истинско желание. Който го няма, ще се лута, докато разбере какво иска. А това понякога трае много дълго."

Няма да цитирам повече, защото както казва и лъвът, когато Бастиян така и не проумява какво е истинската воля: "има неща, които не можеш да разбереш само с размисъл, на тях те учи животът".

Та, така и с храната и вината - ако човек се вгледа в онова, което избира, може и да намери улики за истинските си желания, защото ще свикне да се доверява на собствените сетива.

А в този контекст, стратегията да правиш избори по линията на най-малкото съпротивление е абсолютен дзен.

Ресторант Pacific е партньор на City Club. С картите на City Club ползвате 10% отстъпка

Rejunion в района на "Оборище" ІІ - 33 стола

2011-04-01T18:28:00.006+03:00

Завръщането в ресторант "33 стола" на ул. "Асен Златаров" и "Оборище" за мен беше интересно преживяване, защото трябваше да оставя на една страна спомените си за това място и да го приема наново, с чисти сетива - като съвсем нов ресторант, каквото той е.

В интерес на истината, почти нямам спомен от храната в предишните "33 стола", освен че беше много добра. За мен "33 стола" винаги ще си останат свързани с хората легенди, с които и заради които ходех там някога. Ще запазя анонимността на онези от тях, които все още са живи и здрави и дай Боже да бъдат дълго време, но така или иначе моята емоция винаги ще свързва "33 стола" с Огнян Фунев, вечна му памет.

Огнян беше магнит за бохемите сред артистичния, бизнес и политически свят в първите години на демокрацията. Бъзикаше ги непрестанно, със специфичното си чувство за хумор ги слагаше по местата, пренареждаше отношенията в компаниите, които гравитираха около него не за изгода - така се забавляваше и го правеше толкова чаровно, че всички го обичаха и продължаваха да искат да са някъде, наоколо.

Толкова за Огнян Фунев, защото сега "33 стола" е съвсем различно място. Което впрочем, също остави в нашата женска група, освен кулинарни и емоционални спомени.

Най-симпатичното описание на Тратория "33 стола" даде Celine: Изключително приятно място. Уютно и дантелено, като за жени на генерали

Макар в симпатичния и закачлив интериор да няма никакви дантели, усещането наистина е "дантелено". Личи, че е бил търсен ефектът - интериор от средиземноморски тип, каквото е и менюто. Но определено има еклектика и в двете, която слава богу, не преминава в кич, макар да е на ръба (оттам може би идва и дантеленото усещане). С абсолютна сигурност може да се каже, че сегашните "33 стола" са симпатично и уютно място, в което или трябва да отидете голяма компания, или ако сте двойка, да имате предвид, че ще бъдете забелязани от всички останали посетители. Но е достойнство, че можете да видите какво сервират на съседната маса и да получите визуална информация преди да направите собствената си поръчка.

Там най-сетне открих и пастата с морски дарове, за която мога да кажа: "Бинго!". Тъй като изборът от салати е удивително голям и апетитен, повечето от нас, така и си останаха със салатите плюс около три пъти - карпачо.

А от винената листа има какво да се желае като асортимент.

В цените също има известна доза еклектика - някои ястия са като за скъп италиански ресторант, други го докарват като тези в пицария. Като цяло, това беше един от ресторантите, в които разделено на човек, платихме малко повече от обикновено. Ако обикновено сме окей с 30 лева на човек, тук нещата отидоха в посока към 40. Но ние пием много вино.

Общото мнение също е леко еклектично - в годишната ни анонимна класация "33 стола" излезе на едно от челните места от една страна, от друга - почти всяка една от нас е написала, че й харесва, че е "класика", но специално няма да отиде там, освен ако не е наблизо или някой не я покани.

До ден днешен за мен си остава загадка как един ресторант става успешен. С приятелите ми - ресторантьори също сме нищили темата на дълго и широко и никой не е съвсем сигурен къде бърка или кое точно е станало причина за голямата посещаемост (говоря за всичко извън масовите заведения). Така или иначе, някои стават модни и се препълват. Други, независимо колко вкусна, прилична или интересна кухня имат, остават малко встрани от вниманието на масовата аудитория. Струва ми се, такъв ще е случаят и с "33 стола", което вероятно за тях не е голяма беда, защото в крайна сметка имат само 33 стола. И са в квартал, който е леко независим от "модните места" - предполагам, че аудиторията там ще се формира по-скоро по съседски и от намиращите се наоколо посолства (каквато впрочем е и аудиторията на "Колибри").

Колкото до нас - това беше една от вечерите, в които женското ни приятелство стъпи на ново ниво. Наскоро си говорихме за "инкубационния период", който е минала всяка от нас в отношението си към "формата "женски вечери". И всички си признахме, че всъщност не го харесваме много и сме подходили с известен скептицизъм първоначално ..., но постепенно започнахме истински да се харесваме, да мислим за партньорство в онова, което всяка върши професионално.... Този еволюционен скок определено се случи след вечерта ни с момчетата в "Аромат". Женската енергия сама за себе си не е достатъчна, за да да укрепне едно женско приятелство. Трябва да се намесят мъжете, за да се стиковат напълно нещата. Едно е само да си говорим за отношенията си с тях и съвсем друго - да прекараме заедно една вечер в компанията на "здрави бохеми". След подобни изживявания, доверието се акумулира само. Не защото има нещо, което да пазим в тайна, а точно обратното - защото никоя от нас не направи някоя типична "женска издънка".

Затова и вечерта в "33 стола" спонтанно решихме, че можем да се метнем в следващото предизвикателство за приятелството - да пътуваме заедно: "През март отиваме в Мадрид".

Кулинарните ни преживявания в Мадрид очаквайте скоро.

Lazy - място от типа "Ако щеш"

2011-03-13T22:44:00.006+02:00

Lazy под лифта за Витоша определено е място с концепция. Отделен е въпросът, че концепцията би допаднала на малка аудитория. Което предполагам за Lazy няма да е бог знае какъв проблем, защото мястото е малко така или иначе. Освен това се намира в квартал, който на нас може и да ни е далеч, но както изглежда ще се превърне в едно от желаните места за живеене в полите на Витоша. На този етап все още е повече строителна площадка и изискания стил на Lazy стои откровено нелепо. Така или иначе, ще дойде момент, в който ще пасне на цялостното излъчване на квартала.

терин от гъши дроб

Менюто е малко и стилно, точно както и мястото. Селекцията на вина е още по-малка (в достъпния клас), но все пак са подбрани от хора, които разбират от съчетаване на храната си с различни сортове - каквото и да избере човек от менюто, има поне едно вино от различен ценови клас, с което да го съчетае.
Скаридите са чудесни, пастата, очевидно приготвена на място. Патешкото - просто чудесно. Телешко не пробвахме, но отзивите на "съседите" (приятели, които живеят в близост и обичат да го посещават) са, че било феноменално. Може.
Ние обаче не си тръгнахме от там с типичния за нас кеф от вечерта, заради който обикновено едвам ни изтръгват. Като цяло, това е място от типа "Ако щеш".

паста с кралски скариди

Оставаш с усещането, че е създадено единствено за да удовлетвори личната представа за глезотия на неговите създатели, а клиентът бързо започва да се усеща в позиция, че е дошъл на място, където той трябва да отговаря на претенцията на "кръчмаря". И... ако не ти харесва, довиждане. Усеща се дори по отношението на сервитьора. И се боя, че ако Lazy беше в центъра на София, това "довиждане" щеше да се случва честичко (независимо, че понятието gourmet му отива).

В случая, когато имаш резервация и си бил път до там, оставаш, щеш, не щеш, хайде, дойдохме до тук, един вид...

Независимо от това, то ще има своята аудитория и дори, допускам, вярна аудитория - която ще намира убежище от градкия шум именно там. И която не генерира стрес от цифри в сметка.

Допускам, че ще има клиенти, които ще го приемат като своя гурме оазис. И ще имат своето право.

Просто не е моят гурме оазис. Нямам против едно заведение да бъде претенциозно, особено когато кухнята е на нужното ниво. Но ми е много важно освен това да бъде симпатично място. Иначе е просто демонстрация какво може готвачът. Може, окей, друго?

Рядко нямам желание да запиша точно как се казва онова, което си поръчвам, особено в заведения с по-завързани менюта. Мисля, че беше терин от гъши дроб. Всичко си му беше наред... просто нещо ме накара да изгубя интерес да запиша нещо повече.

Пушачи в зона на непушачи - първи експеримент

2011-02-20T16:05:00.014+02:00

В Spaghetti Kitchen нямаше как да съберат десет човека в частта за пушачи. Единственият абсолютен непушач сред нас, Sophie винаги се примирява с факта, че я опушваме от всички страни - кой с цигари, кой с пурети. Нищо че после я боли глава. Не повдига въпроса. Сега обаче, се оказа, че в горната част на ресторанта, където е мястото на пушачите, единствения вариант да се съберем, бе да бъдем разделени и на две маси. В крайна сметка, бързо постигнахме консенсус да се настаним в далеч по-просторното и по-атрактивно като интериор пространство в долната част на ресторанта в името на това да бъдем заедно. Размислите за женското приятелство ще ги оставя на Sophie - текстът й е в чернова, скоро ще се превърне и в белова. Аз ще споделя какво може да накара един пристрастен пушач да се почувства комфортно и в заведение, в което не се пуши.

Интериорната концепция на Spahetti Kitchen е подобрена реплика на Spaghetti Company. Докато чаках 20 минути момичетата без да мога да пуша, имах възможност не да се концентрирам в мислите си, както механично правя, когато паля цигара, а да обърна внимание на детайли в интериора. Нали знаете, дори в чакалня на лекар, не винаги ви се чете (на мен поне никога не ми се четат стари броеве на безразборно подбрани списания) и погледът започва да блуждае ... по скъсаното на балатума, по реклама на лекарство за кашлица, хрема, перде, хемороиди..., по шарките на мозайката, светлосенките около процепа на вратата, за която се надявате по-бързо да се отвори. Е, периодът на очакване в Spaghetti Kitchen е далеч по-интересен. Ние бяхме в частта, наречена "Зимна градина", която открива панорамна гледка към цялото заведение - в далечината е отворената кухня, следва всяко отделно символично сепарирано пространство, в което клиентите хем се виждат, хем имат усещане за дистанция от другите и "маркирано" собствено пространство. Подобно на Motto можеш да изчетеш не само менюто, но и текстът върху подложната хартия на кулинарна тема. Стената с клетките за бутилки вино, подобно на интериора в Spaghetti Kitchen е като тапет, който създава домашен уют. Но разликата е, че тук наистина има усещане за уют, независимо от обема на пространството. Не зная кой е правил интериора (чух няколко версии), но определено се е получил. По моите лични критерии, които нямат претенция за универсалност, най-добрия интериор на заведение напоследък (след Toro и като не забравям, че концепциите на ресторантите са съвсем различни). Хайде да го кажем така - най-добрият интериор за заведение за пица, спагети и грил. И с ръка на сърцето и известна мъка, съм длъжна да споделя, че частта за непушачи е по-хубава. За първи път имах усещане за "изпростяване" на пространството, когато се качих да попуша горе. И с удоволствие си се завърнах долу.

Първо know how за ресторантьори, които си блъскат главата как да напълнят с хора помещенията си за непушачи (така или иначе в цял свят е така, неизбежно е да свикваме) - инвестицията в по-уютен интериор ще ви се възвърне.

Свежа салата със сушени домати и моцарела - моцарелата е в малкото бурканче. Много симпатично поднесено. С добавка - флат бред на грил, който може да бъде по индивидуално желание с майонеза, чесън и зехтин; със сушен домат, босилек и зехтин, със сирене пекорино, гъби и лук; с телешка кайма и чедър

Менюто е прецизно балансирано между салати, предястия, пица, паста и грил. Моят избор беше брускета с прошуто, моцарела, тиквички на плоча с доматена салата и див лук. Хлябът за брускетата се различава от това, което сте свикнали да ви поднасят като брускета и повече прилича на две големи филии ръчен селски хляб. В случая го приготвят на място. Няколко дни по-късно, когато си поръчах същата брускета в помещението за пушачи и едната филия хартиса. Когато бяхме в частта за непушачи си изядох всичко в чинията. Този факт е нож с две остриета за дамите, които са на диета. За мен винаги е за предпочитане да си опразня чинията.

Свински ребра с гарнитура по избор - в случая, ориз басмати и флат бред със сушен домат, босилек и зехтин.

Новото в концепцията на Spaghetti Kitchen, е че освен пастата и седем вида класически пици, има американски грил. Не сме опитвали нито пицата, нито спагетите... по аналогия можем да допуснем, че си приличат с тези в Spaghetti Company. По същата причина не поръчахме и задължителното октоподено карпачо, нито пък телешкото, познато от Motto. "Метнахме се на грила". По-голяма част от нас не разсъждаваха много и си поръчаха калмари на грил. За тях обаче, ще ви разкаже Sophie. Аз държах да проверя какво е положението с ребрата, защото имам лична класация на добрите ребра в София. И тези са от добрите. И са удобни за рязане с нож и вилица, независимо, че нищо не може да замени яденето на свински ребра с ръце. До голяма степен човек си ги поръчва и заради правото да упражни това първично удоволствие от глозгане на кокалчета. Пък и когато не можеш да пушиш, един удачен вариант да правиш нещо с ръцете си е да глозгаш кокалчета, нали така?!
Второ know how за видели се в чудо ресторантьори - храната да е вкусна и да има "нещо за глозгане", храни - занимавки.

Моят десерт - ликьорът Fragioline di Bosco с диви горски ягоди

Почти всички си поръчаха прословутият десерт "Панджиало с маскарпоне" (снимката, която направих хич не изглежда толкова апетитна, колкото той е, затова не я публикувам). Както е ставало дума и друг път, не ям десерти, само ги опитвам и вече знам, че когато попадна в Spaghetti Kitchen винаги ще карам някого да си го поръчва, за да си взема дозата от две лъжички сладко. Представлява маскарпоне между шоколадови корички, не е много сладък... изключителен десерт и сравнително диетичен за всички, които не пропускат десерта.

За виното не говоря нарочно, защото макар да има съвсем прилични вина от всеки ценови клас по едно, селекцията нацелва моите вкусове само в най-горния клас, а не съм си надвила на масрафа дотолкова, че да си го позволя. Мисля, че пихме вино на Ивайло Геновски (който напоследък реши, че ще пусне вината си на по-ниски цени), но не съм много сигурна. Не беше лошо вино, но не беше и нещо впечатляващо.

Затова ми светнаха очите, когато сервитьорката донесе огромна метална дизайнерска купа с бутилки с ликьори и диджестиви - как ги носеше това крехко момиче, не знам, но по нищо не се издаде, че й е тежко.

Като цяло, Spaghetti Kitchen има от нас червена точка за обслужване. Още на етапа на резервацията ги поразигравахме с промените в бройката, после с местене нагоре-надолу. И при положение, че всичко беше резервирано, успяха да ни настанят заедно на чудесна маса. Сервитьорката, която ни обслужваше също беше поставена пред някои дребни изпитания, за които по правило бяхме длъжни да предупредим, но се справи гъвкаво. А когато пристигна с огромната метална купа диждестиви, истински ме срази.

А въпросното фраджолине ди боско се оказа любов от първа глътка. Поради липса на цигари, и ягодките си изядох, макар да не мисля, че това е особено прилично. Ако пушех, нямаше да ги изям, щях да се държа възпитано :) Така или иначе, напитката е чудесна. И в нея също има занимавка.

Завършихме горе, на бара. За да си изпием кафето, диджестива и да си побъбрим "на вратата". Нали знаете, и да са седяли четри часа заедно, жените винаги имат какво да си кажат "на вратата" - ритуалът за довиждане като нищо може да откара още един час, ей така... с шапките и палтата в ръка, на крак. Без храна, без фраджолине, без цигари дори..., но с цигари е малко по-дълго.

Трето know how за ресторантьори, които искат да задържат по-дълго клиентите си - обособете пространство "на вратата", където жените могат да се задържат на топло, докато се сбогуват... най-малко една вода ще поискат (а нашите наблюдения са, че каквото и да ядем и пием по ресторанти, водата ни излиза най-скъпа. Може би защото никой не си я смята и накрая винаги се получава една горница от 20 лева, за която се чудим от какво се е получила, докато се сепнем: аааа, водата!). Колкото по-удобно за небрежно подпиране, толкова по-сигурно, че ще поостанат.

Spaghetti Kitchen e сред партньорите на City Club. С карта на City Club ползвате 10% отстъпка.

Женското приятелство или има ли то почва у нас

2011-02-13T00:09:00.005+02:00

И така... Намерих си черновата. Хич не било сложно, но отне време. Тя започваше така: Бяхме в Spagetti Kitchen. Отидете и Вие. Ние ще отидем пак и аз лично отново ще си поръчам калмари на скара. Много са добри! Изключително съм горда, че най-накрая моите 10 прекрасни приятелки склониха да седнем в зона за непушачи! Ура! Експеримента беше успешен. Те издържаха. Пушиха по малко навън или на горния етаж, където има бар и се пуши. Получи се една динамична вечер, сменяхме си местата и гледните точки. Аз самат бях в доста динамично настроение. И дотук с моята чернова... Всичко, което мислех да напиша всъщност няма да го напиша след тази вечер в Лейзи - ново място до Симеоновския лифт с изключително приятен интериор. Оставям темата за храната и вината на Пипилота. Аз пак бях разпалена по същата тема, както и преди месец - темата за приятелството между жени и възможно ли е то. За границите в отношенията и не става ли то жертва на суетата и борбата за територия. Вече два пъти ми се случва да загубя най-добрата си приятелка по абсолютно различни причини, но като се замисля и доста сходни. И ако при повечето жени суетата е характерна черта, която е много позитивна характеристика и определяща ни като жени, то това не ни ли обрича на неминуем конфликт в даден етап? Спирам дотук. Темата става философска и скучна. А иначе нашия разговор отиде в посока доколко сме толерантни към това най-добрата ти приятелка да тръгне с бившото ти гадже или въобще да си се забавлява с него зад гърба ти? Ами да знаете, аз хич не съм толерантна! Но се оказа, за огромна моя изненада, че други са толерантни. Разни хора, разни идеали. До следващия път някъде в центъра:)

ПП Патицата на тиган с аспержи и спанак много им се беше получила в Lazy:)

Мисли за приятелството и мястото където се случва то!

2011-02-01T23:36:00.003+02:00

Здравейте, прекрасни (мои приятелки), Локал, където бяхме снощи е едно много уютно и непретенциозно място, където се чувстваш като на гости на стар приятел и би отишъл пак с нови приятели... и така-кое е важно за една кръчма-виното ли, храната или интериора... мисля че човек не отива някъде поради един критерии или два... а отива там където има атмосфера която му е хармонична, където иска да отиде отново, да опита обед по работа, да прекара вечер с компания или кафе с приятелка. Комбинацията на заведението и различните компании с които си там правят емоцията която те "храни' и движи. Статистическа информация за местата в София-колкото щеш, и професионална и не до там.. но супер професионалното отношение към виното например, или безупречния дизайнерски интериор (мога да кажа някои непрофесионални черти на Локал в това отношение ... но какво от това, беше топло и приятелско и дори една от нас иска да празнува рожденият си ден там. Така че предлагам нашите критерии за оценка да са различни - да коментираме емоционално хармонично :) така както се влюбваш в някого заради хармонията от всичките му качества и искаш да го видиш пак и пак ... :-))

"Watching" restaurants

2011-01-30T02:41:00.008+02:00

Давате ли си труда да проследите финалните надписи на филмите - да, онази дълга серия от длъжности и имена, които нищо не ви говорят и на всичкото отгоре се изнизва достатъчно бързо, за да бъде "прочетена" в буквалния смисъл? Е, аз го правя. Независимо дали филмът ме е разтърсил или не е бил нещо особено.

Защо го правя ли? Ако не го правите, няма начин да ви обясня. Ако се подсмихнете с разбиране, няма защо да обяснявам. Така "гледам" и ресторантите, в които ходя. Никога не гледам само филма, никога не ям само храната. Давам си време за "дистанция", за да разбера това "моят" филм ли е, "моето" заведение ли е. Интересувам се и с кого си имам работа - извън класическите критерии, които несъмнено са изключително важни - качество, разнообразие, пресни продукти, интелигентен винен подбор, локация, интериор, обслужване... имам нужда да усетя и "душата" на конкретното място. Не винаги това означава да познавам лично хората, които са го създали. Затова чета и финални надписи, ако разбирате какво искам да кажа :)

В този ред на мисли, creative tapas Toro restaurant & wine определено е сред "номинираните за Оскар филми" в личната ми класация на заведенията, които групата ни посети през 2010 г. И заедно, и поотделно.

Странният редактор на снимките в блога, подреди всички снимки точно в обратния ред, спрямо моята идея за ред, така че се налага да върна лентата назад - във всеки един смисъл.

В Toro човек трябва да си поръча кафе. Това е кутията, от която може да си изберете различни сортове от най-добрите световни дестинации, производители на кафе. "Върха на сладоледа" е Blue Mountain from Jamaica (9 лв. чашата - длъжна съм да предупредя. Всеки друг вид е 3.50).

Първия път, когато посетих Торо, бях с един приятел, на когото цял живот отказвам да ме заведе в Jamaica, на Bora-Bora, в Hilton на Малдивите..., но от време на време склонявам да "му покажа какво се случва в София с ресторантите", колкото да ми каже: "Не си чувала за Blue Mountain, Ха!, е нали си специалистка". Тц, не съм. Просто харесвам едни неща, а други не харесвам. И добре че не съм "специалистка", защото всъщност не ми хареса. Предполагам, че ако човек му е свикнал, ще каже "твърдо Тц" на Lavazza, но когато си свикнал с Lavazza, ти идва естествено да се намусиш на "най-да си тралала" кафето в света. Което естествено произведе и разговора: "Предполагам, че в Jamaica ще ми харесат други неща", "Е, като ти е толкова акъла да не дойдеш с мен, няма и да ги опиташ". Акъла ми стига, за да съм сигурна, че за да опитам онова, което искам да опитам в Jamaica, точно този тип човек, трябва да е дооооста надалеч. Има си хора, които просто не бива и да се явяват на кастинг за ... Jamaica, защото и на кастинга в Toro се провалят.

Но самия ресторант Toro, беше любов от пръв поглед. Вече знаех, че интериорът е дело на художника Ясен Панов и всъщност вечерта беше изключително смешна, защото се държах сякаш съм от страната на собствениците - показвах различните творчески решения на дизайнера, обяснявах концепцията на tapas в този местен вариант. Не, това не е испанския тапас, заимствана е идеята всяко ястие от основното меню да бъде сервирано и във "формат" tapas - колкото да го опиташ, за да може да пробваш повече неща.

Този десерт се нарича "Лазаня с ягоди".... нечовешки!

Най-хубавото нещо при първото ми посещение беше, че на всяка маса, имах познати. Все любими хора. Които ми създадоха уютното усещане, че Toro определено е "мое място". И второ, че "на този филм" е изключително важно да отидеш с правилната компания и в никакъв случай по някакви други снобски причини.

Шоколадово суфле

Втория път посетихме Toro заедно с "Разбор". Табелката с резервацията, ще я видите по-надолу. Снимахме я (независимо че някак нарушаваме анонимността в известна степен), защото когато я зърнахме, потекохме от удоволствие. И макар първоначално да бяхме решили, че ще си напоръчваме общо тапас-и (един tapas е напълно достатъчен за опитване от двама души), преосмислихме концепцията си, когато г-ца Радославова (с резервацията) каза: "Аз искам гъши дроб само за мен". Така че... всяка си поръча трио октоподи, глазиран гъши дроб в Марсала с конфи от ябълка и целина в редуциран Калвадос и пюре от сладка царевица, мариновано в зехтин и лимонова мащерка патешко магре с глазиран батат, мента и цитрусова домашна майонеза с кули от сини сливи (аз), агнешко трио - котлети на плоча, роле на фурна с омлет от яйца на пъдпъдък с трюфели, задушен агнешки джолан, поднесени с гарнитура спаначен кейк с орехи и т.н.... само за нея си. Както винаги, само от десертите опитвахме заедно. Тогава разбрах, че определено предпочитам и италианската арабика.

Прословутото агнешко трио, което наистина е напълно достатъчно във варианта си tapas за засищане на вкусовите рецептори с удоволствие (срещу 9.90)

Кралски "Юзо" скариди с рагу от фенел и чери домати, гарнирани с мариновани водорасли (12.70)

Те, вече са от "трета серия" в Toro. Още първия път знаех, че ще се връщам. Вторият - че този "филм" ще го гледам още много пъти в различни компании и когато някой ме попита "Къде да отидем" поне за известно време, ще имам готов и много бърз отговор. Затова третият път се погрижих да отида с компания, която под "обяд" разбира нещо, което завършва на следващия ден по обяд. Горе-долу. Тогава наистина опитах 1/3 от менюто, а останалото не пробвах, защото за разлика от първото ми посещение диалогът беше горе-долу в стил: "А искаш ли и...?" Аз: "Не мога вече, ще умра" - "Какво е смъртта пред нашия кеф". Така обичам да ходя на кино :) В този ред на мисли, Toro e едно от най-чудесните места в София, където човек може да започне своя дълъг обяд.

Изключително чаровното посрещане - табелката с резервацията

Малка част от интериора. Останалото, така или иначе е по-добре да видите на място. Защото това, което отличава Toro като атмосфера, е вниманието към детайла.

Финални надписи:

creative tapas Toro restaurant & wine е част от групата на Rene Catering

Към групата са и ресторантите Mediteranneo, The Sushi Bar, La Piccola Casa, Hamachi, Вкусен свят.

Ресторант Toro е партньор на City Club. С картите на City Club ползвате 7 % отстъпка

Защо да не ходим в Марая Фюжън и къде сушито си заслужава:)

2010-12-19T20:13:00.002+02:00

Обожавам суши. От момента, когато го опитах за първи път преди много години в Щатите до ден днешен това ми е любимата храна. Българите сме доста консервтивни по отношение на екзотична кухня. Но на сушито му потръгна обаче. От някоко години си стана дори модерно да се ходи на суши в София. И може би именно тази тенденция е довела до недоразумение като Марая-та на Раковска и Кристал. Да го хване яд човек защо на това прекрасно място. Попаднах случайно там. Бях ходила един път там преди повече от година, но тогава реших, че съотношението цена качество не си заслужава. А и обкръжението от съседните маси не беше онова, което те кара да се чувстваш ок. И така. След това отвориха Хепи на съседния ъгъл и проблема със суши-глада в района беше решен. Добро суши на добра цена и добро обслужване. Хамачи в Лозенец и Суши бара на Денкоглу също решават проблема безотказно. Не споменавам САСА не защото не е добро, напротив, прекрасно е, просто е доста по-висок клас ресторант. Та да се върна за Марая - храната като цяло беше ОК, обслужването - кошмар, въпроси от сорта "Ама само това ли ще поръчате" и то няколко пъти няма как да те накара да отидеш пак. И последно, а пък Вие решете дали да ходите, малка бутилка от 350мл струва 32лв.

Доматите да бъдат с моцарела не е достатъчно. Красотата трябва да бъде спасявана. Непрекъснато.

2010-12-03T17:14:00.013+02:00

Имам снимка на ресторант "Театро", последното място, което нашата група посети, но няма да я поставя нарочно. Красива е, а отношението им към нас бе некрасиво. А и решението да сложа вместо илюстрация bgmaps, на което е отбелязана близостта на Къщата-музей Славейкови, много уместно ме подсети за един цитат от Ботьовото "Защо не съм...":

"Но защо не съм Славейков

да заплача, да запея:

"Не пей ми се, не смей ми се,

от днес вече ще да блея?"

Но, млъкни сърце ...

Въпреки че статията в "Капитал light" за новият ресторант на мястото на Da Vidi като цяло е позитивна (нещо почти неизбежно, когато посещаваш подобни места като журналист) има едно много вярно изречение: "Като начало тук чувството е повече, че се отбиваш, а не влизаш". Факт е, че в интериора има интересни решения - дълго канапе с много възглавници, рамки за картини без картини, бели плотове с ниски столове, чрез които е оползотворено пространството около френските прозорци, които гледат към "Хан Аспарух" ... но също така е факт, че в момента, в който влезеш, се чувстваш леко неуместно. Говоря за себе си, защото влязох първа, заведението беше абсолютно празно. Казах, че съм за резервацията на еди кое си име... но продължих да се усещам не на място, след като няколко пъти ме попитаха... а всъщност... сигурна ли съм за коя резервация съм... До края на вечерта по нищо не личеше, че има други резервации. Както и да е. Моят вкус не е универсален, казах си... може пък на другите да им допадне. Очаквахме гост на нашата сбирка - една по-възрастна дама, за която имаше и букет цветя. Дадоха ни съд, в който да го сложим. Дотук добре.

Доматите си бяха с моцарела, козето сирене в салатата с орехи и сушени домати също беше както трябва. Менюто се върти около европейските бистро класики с рукола, паста, пилешко, свинско, телешко и риби цените са както навсякъде - между 7 и 9 лв. за салати, между 10 и 15 за основни, телешкото и рибите - повече зависимост от предпочитанията. То, това вече си стана някакво стандартно меню. От пастата с три вида сирена, обаче имах повече очаквания. Но, окей, казах си, решили сме да проверим как е тук, ясно е, че няма да повторим... и все пак вътрешно ме беше яд, че точно на това място се случи да си направим снимките за текста "Коледата е възможна", в който всяка от нас дефинира личната си рецепта за това как успява да съхрани усещането си за щастие, дори когато външните обстоятелства въобще не поощряват това състояние на ведрост и оптимизъм (за коледния брой на сп. "Мода"). Да, мястото "става за снимки", както ни увери Малвина, но не е "нашето място", както се оказа. Не е заведение, в което някоя от нас би се почувствала приятно и свойски.

Обслужваха ни сравнително прилично, не мога да кажа че са бавили поръчки и че са били нелюбезни, но някак бяха безразлични. Добре, няма да обръщаме внимание на това, обслужването никъде не е на бог знае какво ниво. Но финалния акорд беше НЕПРОСТИМ.

Като всяка група жени, която на тръгване най-много се суети и дърдори, и ние се закотвихме на вратата, за да си "доприказваме". В този момент, някой се сети, че сме забравили цветята за нашата гост-дама. И за наше ПЪЛНО ИЗУМЛЕНИЕ те вече бяха в кофата. Ние все още бяхме с единия крак вътре, а букетът не беше просто хвърлен, а СМАЧКАН И НАПЪХАН В КОФАТА С ФАСОВЕТЕ И ДРУГИ БОКЛУЦИ. А когато го поискахме, ни отговориха: "ВЕЧЕ НЯМА ДА ГО ИСКАТЕ!!!"

Наистина не зная какво по-напред да попитам:

Защо изхвърляш цветя на гостите на заведението, след като все още са досами вратата, при положение, че е редно да ги гониш три преки, за да им ги дадеш?

Защо изхвърляш красиви, свежи цветя, които дори никой да не потърси, може да занесеш на жената у дома си или ако нямаш такава ... да дадеш на барманката, на случайна жена по улицата... и да усмихнеш вечерта й?

Защо изхвърляш цветя, вместо да им намериш приятно място в приятния интериор, за да доживеят своя естествен край красиво?

Нямам отговор на нито един от тези въпроси. Мога само да ви кажа какво направи нашата дама, за която бяха цветята. Изгледа ги отровно. Отвърна "Искам си ги". Сама бръкна в кофата с фасовете и спаси, каквото можа от букета си.

... Коледата е възможна. Ето как се спасява личното щастие и самоуважение - бъркаш в кофата с фасовете и откъсваш каквото можеш, от красотата, предназначена специално за теб. За нищо на света не си я даваш на безразличието, на безхаберието, на духовната нищета на външния свят.

The girls meet the boys

2010-11-26T15:53:00.010+02:00

Когато качвам снимките в блога за всеки пореден текст, винаги играя тото. Може би аз не умея все още да ги качвам така че да ги подредя, но така или иначе, първото изречение от поредния текст, обикновено се предопределя от автоматичния генератор, отговорен за подредбата на снимките. И този път, избора на "лотарията" изключително много ме разсмя, защото ще пиша за нашата вечер с момчетата. Онази, на която поканихме представителна група "лоши момчета" на нашата женска вечеря.

За протокола, ще се опитам да дефинирам много точно какво според мен означава "лошо момче".

Почти всяка жена иска да има връзка с мъж, който освен други благородни качества като отговорност, щедрост, онова прословуто "чувство за хумор", което и аз вече не знам какво значи когато го прочета като изискване и опцията "свобода" с неясни граници по отношение на разтегливост, би искала не на последно място мъжът до нея да я разпалва, но без да я изгаря. Е, това е "добро момче", на което му се позволява да потапя крачета в "лошотията" само до колене. И той е окей с това. Защото в крайна сметка има до себе си грижовна и отдадена на мъжките му драми жена, която умее да му създава и уют. Тя е доволна също.

Истински лошото момче в общи линии на първо място винаги разгорещява и задължително изгаря. Лошото момче не е "политически коректно" към интереса си към вас. Съвсем типично за него е например, да ви прегърне, за да не забележите, че в този момент просто иска да огледа, намигне или изпрати въздушна целувка на друга жена, без това да предизвика драма у вас... Такива едни неща. Но в същото време, лошото момче е онова, с което винаги ще умирате от смях, забравяйки всички предварителни критерии към изискването "чувство за хумор". Та, ето такива момчета поканихме ние на вечеря. Поканихме ги в защитена среда, защото сме достатъчно "врели и кипели", за да знаем много добре с кого си имаме работа. Знаем също, че когато много жени са заедно, те взаимно се пазят от преминаване на почтените граници на забавлението. Автоцензурата винаги минава във високите си нива. Това е принципът и на харемите, впрочем.

И макар храната в "Аромат" да бе повече от чудесна, по-вълнуващия спомен бе от мускулната треска от смях.

Колкото до мен - позволих си една волност, но само защото дълги години съм тренирала бойното изкуство да превръщам лошите момчета в приятели. И приемам за съвсем нормално да нахълтвам в "задния им двор" (не в онзи смисъл). В случая - нахълтах в мъжката тоалетна на "Аромат", за да разбера защо се връщат леко развълнувани и с нова попикаваща от смях история след като се облекчат. Заради нас или заради нещо друго?

И ето какво открих - това е рамкираната фотография над писоара в мъжката тоалетна на "Аромат". Простете, че издадох тази тайна. Вярвайте ми, знам какво да премълча.

Този ракурс е само за доказателство. Издавам тази тайна и по две други причини. Първата е лична - за да могат да ми кажат: "Глупости, какво толкова й има на тази фотография, това е виц, мъжка приказка просто... Разбира се, че заради вас (особено заради теб) бяхме така превъзбудени..." - даже няма да го кажат така, а по някакъв далеч по-чаровен начин, извън границите на моето въображение, който ще ме разсмее и ще разлее такава топлина в тялото ми, че ще искам да им посветя не само една песен, а цял албум със заглавие I love the way you lie.

Втората е ... за да подскажа на жените, които са окей с концепцията, че мъжът трябва да е на ръба на възбудата, когато ни ухажва и му предстои да плаща сметката, че има един софийски ресторант, в който имат "помощ от приятел" в мъжката тоалетна. Ако разговорът нещо ви се опъва, изпратете го да пишка. И готово...

Сега си слагам ципа на устата и минавам към мястото, което момчетата избраха за срещата си с нас. Ресторант "Аромат" е в "Стрелбище", на ул. "Дедеагач", бл.11А. Менюто му е изключително приятна изненада. Това на снимката са ароматни свински котлети, поляти с редукция от кайсия и марсала за 9.90. Едни от най-смислено похарчените 9.90.

Поръчахме още чудесни салати - овации за "Бетрав" с печено червено цвекло, биволско сирене, свежи марули, карамелизирани орехови ядки... ммм, витамина в стил "Аромат" - моркови, филенца портокал, ябълка, салатен микс, бадеми, стафиди и цитрусов винегрет, Цезар също е ... както си трябва, че и отгоре.

Това тук е телешки дроб върху канапе от спанак соте и картофено пюре, гарнирано с хрупкав бекон и Порт деми. Отново за 9.90. ... И поне в нашия случай порцията стигна за две момиченца. Облизахме си пръстите... Не буквално. Казах вече, държахме се изключително възпитано за ситуацията. В менюто има още доста уникални неща, до които не стигнахме, но съм сигурна, че няма как някой да остане разочарован и от задушения агнешки джолан, и от печените пъдпъдъци, и от маринованите свински медальони, поднесени със сос от круша, мед и канела, и от филето от лаврак с доматено-маслинова салца и т.н.

А, момчетата ни казаха непременно да опитаме лимоновия пай. Разбират ги "наш'те момчета" нещата. Как да не ги обичаш... Никога няма да те подведат. Ама никога! Когато става дума за удоволствие само по себе си (тази една дребна подробност е изключително важна). И всяка жена, която възнамерява да си има работа с тях, трябва да има предвид, че единственото, което може да си позволи с тях е, както казваме ние, ДА ENJOY-ва! И да знае, че след това няма запетая. Има точка. ТОЧКА.

Винената листа е много добре съобразена със специалитетите, в чиито почерк доминира сладко-киселата гама. От българските изби доминират Levent, Катаржина, Санта Сара, Тера Тангра, Логодаж... най-доброто. Селекцията на вносните вина също е много качествена и съобразена в ценовия клас от 24 до 99 лв.

Сега... какво да ви разкажа още, като то не може да се преразкаже, защото едно е да се опиташ да скицираш някоя история, заради която ни излизаха сълзи от очите, а съвсем друго да пресъздадеш интонация, жест, накъсани фрази с предихания, които те подготвят за нов тласък от смесени емоции на удоволствие и срам от това на какви простотии всъщност се смееш и колко Дзен има във всички тези мъжки приключения, които чухме.

Когато казвам Дзен, въобще не преувеличавам. Всичките там духовни книги, които някои четат, щедро промотират концепцията, че каквато ти е житейската нагласа - това ти се случва. Е, само когато съм била в компанията точно на тези момчета, някак инстинктивно започвам да разбирам, защо въпреки модела на "разрушителен живот", не само оцеляват, но продължават да намират и пари, и жени, и удоволствия, и всичко онова, за което другите се трудят денонощно само с една цел - за да си го позволят "някой ден". И не, няма да ви кажа, че те го имат, защото си го позволяват "днес", причината е друга. Вярват, че са "осъдени на разкош".

И не, че не се депресират, не че не си задават въпросите "Господи, какво направих с живота си?, напротив - депресират се постоянно и си задават хиляди въпроси за тленността, за пропуснатите възможности, за това какво да правят с утрешния ден, задават си ги, и още как..., но в момента, в който излязат от пещерата... попадат в "разкоша", на който са обречени. И сред жени, от чието подсъзнание извира репликата "I love him in any shape of form" (момчета, няма да ви кажем за кого се отнасяше, но си разменихме няколко подобни sms-а, докато ви слушахме. И въобще не го приемайте лично. Дръжте се мъжки!)

Единственото друго нещо, което ще споделя за тази вечер, е топ-репликата в личната ми класация: "Никога не казвай пред мен числото "никога".

Напълно излишно хабене на думи. Факт.

Ресторант Аромат е партньор на City Club. С картите на City Club ползвате 10% отстъпка

Colibri - rejunion в района на улица "Оборище" - част І

2010-11-07T21:11:00.010+02:00

Доскоро в района на ул. "Оборище" беше позапустяло откъм добри ресторанти. Дълго време, предимно Mediterraneo бранеше честта на добрата кухня и качествената винена листа. Някои от нас с носталгия си спомняха за малкото, кокетно Colibri - надолу, в района на посолствата, на номер 18. По едно време там се бяха заселили част от екипа на бившия унгарски ресторант от Раковски, сегашното Happy..., но така и не им се получиха нещата очевидно. И... човек се примирява. Някои неща просто трябва да си останат легенди.

Затова и когато благодарение на ценителките на добрите неща и места от нашата група научих, че истинското Colibri съществува вече цяла година (и всъщност се казва Colibri 2009), много приятно се развълнувах. Още по-добрата новина е, че се менажира от същата дама, създала и първия ресторант. Винаги ми е приятно да разбера, че именно във време на криза, хората с талант и въображение се завръщат към онова, което знаят, че правят най-добре. Това поддържа увереността ми, че кризата е шанс най-сетне нещата да си дойдат по местата.

"Колибри" е на два етажа - малко маси, интимна атмосфера, ненатрапчиво и професионално обслужване, сравнително малка, но прецизно подбрана винена листа

Моят избор беше салата с козе сирене и конфит от чери домати и свински скалопини с капоната. Около мен имаше изкушени и от пастата - талятели със скариди и тиквички или с манатарки например, и от специалитетите със сирена - запечен камембер с гриловани тиквички... Хм, наблегнали сме на тиквичките очевидно тази вечер, хапнахме от тях и във вида хрупкави с пармезан. Но менюто съвсем не е доминирано от тях. Имаше и очаровани от семплата вкусотия спанак с яйце и сирене.

Така и не запомних какво бяло вино пи, бяловинопиещата част от нас, но в нашия случай, важното бе, че не свърши. Аз си поглезих сетивата с пинотаж 2006 (pinotaje - кръстоска между пино ноар и сензо) на южноафриканската изба Landskroon. И... животът лесно става приятен така.

Цените как са?

По отношение на цените, имам наблюдение, че и там, където цените ни изглеждат високи, и на местата, където си казваме - ооо, тук е окей... все средно-аритметичното на сметката е между 40 и 50 лева. Често по-високата стойност е в заведенията, които възприемаме като по-евтините. Заради онзи психологически ефект - поръчваш повече... остава храна, от нещо си недоволен, поръчваш друго... Тоест, ако мерим с този аршин, в "Колибри" на човек излиза около 40 лева. Без липси. И с кафето накрая.

За какво си говорихме ли? Дълго и широко е за обяснение, но поне стана ясно, защо не обядваме заедно. Защото през деня няма Drink & Drive.

Говорихме още и, че е абсолютно погрешна стратегия да търсиш от един мъж, пък бил той и любим, разбиране. Женското приятелство е, за да си се разбираме. Функцията на женско-мъжките отношения е съвсем различна. Обменът на енергия е друг. И преживяванията са други. Те развиват нашите чувства, сетива, емоции. Изострят интуицията, именно чрез заблудите, в които ни вкарва химията и физиката между половете. Провокират двете основни качества, които сме наследили от матриархата - милосърдие и наказание... Но хей, тези неща не се обясняват на мъжете. Благодарение на тях, ги изживяваме. Можем да срещнем разбиране за филмите, в които сме се вкарали, само при общуване с жените. Това впрочем, е другата причина, която обядът заедно е леко неуместен - дълъг идва.

Втората приятна изненада на улица "Оборище" е възстановените "33 стола" - на ъгъла с "Асен Златаров". Отново е с 33 стола, но сега е италианска тратория.

За него ще ви разкажа съвсем скоро. Би могло да се каже, че само нас чакаха, за да затворят (изключително търпеливо), така че... очевидно сме останали доволни.

I don't fuckin' care about this level

2010-10-27T01:57:00.002+03:00

Признавам, приех твърде лично, че в блогът, който по един или друг начин инициирах, става дума за кебапчета.

Не съм чак толкова префърцунена, че да не ми се случва да не изям някое и друго кюфте... НО искам още веднъж да изясня идеята на този блог. Ние сме около 11 жени (плюс/минус всеки път), които ходим в различни ресторанти, които предлагат нещо интересно като храна два пъти месечно. И идеята е да коментираме именно това съвместно кулинарно преживяване, в което вплитаме есенцията на някои от нещата, които ни вълнуват като жени, любовници, съпруги, майки...

Извън нашите тенденциозни сбирки, всеки се храни както намери за добре и където му харесва.

Конкретният повод на моето възмущение е случаят със "Скара бар". Изключително важно уточнение е, че НИКОГА не сме правили наша сбирка там, и НИКОГА не ми е хрумнало, че ще вместим този клас заведение в нашите коментари. Нека сме наясно, това по същество е "кръчма" за ежедневно хранене, която има своята концепция да обслужва масовия вкус - добра, лоша, с променливо качество на мръвките или каквото и да било друго във времето..., окей, "както всичко в България", окей .... Но за БОГА - никога не е било идеята това да ни интересува!!!

Повтарям - Идеята на този блог никога не е била да става дума за кръчми от масов клас -

I don't fuckin' care about this level.

Ако това ниво ни вълнуваше, под ножа трябваше да паднат 99 % от заведенията масов клас. (1% оставям за собствения си идеализъм).

Преживях някак възторга от първата статия и честно казано, бързах да напиша нещо друго, за да избутам по-назад илюстрацията с кебапчетата със свещички. Но втори текст за кебапчета и отклоненията в тяхната сочност, интимна връзка с клиента и икономическа изгодност, ми идва в повече.

Още едно уточнение - самата аз пиша текстове извън нашите срещи, НО само в случаите, когато дегустирам нещо интересно или когато става дума за "извънкласните" ми занимания с вино.

На нашите сбирки, честно казано, обръщаме внимание повече на количеството, на критерия "качество-цена" и освен в случаите, когато виното което пием свърши, не поръчваме друг вид, ей така, просто за да си опитваме. Обикновено разговорите ни стават далеч по-интересни, отколкото дегустационното вманиачаване.

В тази връзка, и с надеждата да избегна по-нататъшни недоразумения, искам да уточня някои мои наблюдения (простиращи се над 10 години активно... и откакто съм се родила - пасивно) върху развитието на българското ресторантьорство. Основните проблеми са два:

Първи сериозен проблем на българските ресторантьори

Липсват добри готвачи

Истината е, че не се намират лесно, онези които заслужават титлата chief. Добрият chief винаги е мъж и най-често е бил на специализирано обучение в чужбина. Иначе има проблеми с основната подправка - сол. Да не говорим за цялото останало разнообразие от плодове, зеленчуци, подправки и технологии на приготвяне, които вдъхват смисъл на думата "ресторант". Не за друго, а защото в България след напускането на царските готвачи, никой никога, никъде не е учил да готви според принципите на "класическата кухня". Това се специализира само навън.

Е, има няколко майстор-готвачи, които са овладели майсторлъка на няколко специалитета. Има и такива, които поне познават правилата на класическата кухня и на тяхна база експериментират твърде успешно, но те вече са заети... или са... на свободна практика, така да се каже, поради вторият основен проблем на ресторантьорите.

Проблемът с клиентите

Искат си скарата и бирата хората, вълнуват се от нея, и другото, хич не им го хвали. За 15 години бум на свободното ресторантьорство, се оказа, че клиентите, които могат да прескочат екстравагантността на салата "Цезар" едва биха се побрали в някогашните "33 стола".

Резултатът е, че ресторантьорите рядко виждат смисъл от инвестиция в chief-gourmet, който да приготви свестен Бьоф строганов, пепър стек или да знае поне три начина за приготвяне на есетра. Повечето ресторантьори са убедени, че подобни глезотии са пълна загуба на време и пари. Защото пионерският им ентусиазъм много набързо е бил попарван. И за нищо на света не биха плащали подобаващата заплата на човек, който им табиетничи. Не виждат смисъл и да предлагат специалитети от свинско, телешко, октоподи и калмари, чиято технология на приготвяне изисква между 8 и 12 часа предварителна обработка. Всичко друго, приготвено набързо от тази бленда на месото и морските деликатеси, е чиста заготовка. Но, това е положението. Като няма кой да го яде кулинарното изкуство, инвестицията за него отива в боклука. Затова в най-общия случай, се наемат готвачи, които схващат разликата между пилешки крилца, свински ребърца, скариди и рибите, продавани в Метро, от които се зареждат всички ресторанти.

Това е причината за преждевременната и безвъзвратна смърт на много добри ресторанти, създадени за да бъдат кулинарни острови на удоволствието.

От време на време се появяват ентусиасти, на които им писва от кофти храна. И започват отново. Отначало. Ето на такива места бе идеята да ходим два пъти месечно. Дори за да поощрим ентусиазма им.

Знам, че макар всички да сме "кръчмарки и табиетлийки по душа", само за мен е някаква лична кауза да поощрявам местата, където виждам "светлина в тунела" на кулинарната култура.

Само на мен сърцето ми се къса поне за трима мои любими готвачи, които просто са ... overqualified за който и да било действащ ресторант. Разбира се, все някъде пържат калмари, късат салата айсберг с вълшебните си ръце, родени да майсторят други чудеса. И лек трепет се разнася из тялото им, когато някой си поръча специалитет с телешко или патешко, например... Малка награда, но все е нещо. Други, пресметнаха пасивите на българската кулинарна демокрация и си стегнаха багажа към дестинации, в които професията им се уважава - и от ресторантьорите, и от клиентите.

И не искам само да гледам по Fiesta TV разливащото се яйце на Жак Пепен, не искам да гледам как семейство с бебе в ръце запретва ръкави и за 6 месеца прави ресторант в South beach, Miami. Искам да се случва и тук. Искам сомелиер, който да ми предложи вино, което съвсем ексклузивно кореспондира с редуцираната кайсия и марсала на свинските ароматни котлети. Искам гъшият дроб да е приготвен във вакуум машина... Искам, ама няма.

Вместо това трябва да чета за кебапчета.

Аман!

Скарабар или за любовта

2010-10-26T11:11:00.006+03:00

Когато откриха и открихме Скарабар 1 и Скарабар 2, изпищяхме Иху-у-у! Ето най-накрая нещо много българско, което може да бъде и много европейско.

Ама направо се влюбихме! Като всяка любов и тази се умиляваше на всяка подробност на любимото - радвахме се на простичкия и много измислен дизайн, лапахме простото и вкусно меню, вярвахме безусловно на истината за "най-пресните зеленчуци, най-истинската кайма, най-подбраното вино", шегувахме се с неопитния, но пък толкова сърдечен персонал.
А като издадоха и членските карти, направо се разтопихме. Отстъпката от 3%, 5% или колкото там беше, въобще нямаше значение, както няма значение 3 или 5 лева от сметката. Важно беше, че сме в клуба. Принадлежахме си със Скарабар.
Носехме си стилната черна карта до най-важните документи.
Показвахме я на верни приятели и ги заричахме, ама няма да водиш там кой да е.
Водехме там чужденци, които искахме да впечатлим, обяснявахме, ей на, нали искаше да видиш нещо съвсем българско.
Поствахме Скарабар на приятелите в чужбина и разправяхме, бе не всичко е чалга в БГ.
Даже писахме за Скарабар в блога ни през месец май - сигурно единствената публикация, в която имаше само дитирамби*, та даже Пипилота каза, е хубаво, де.

Като всяка любов и тази пренебрегваше леките недостатъци на любимото.
Не обръщахме внимание на това, че кюфтетата ставаха някак ... по-тлъсти, а телешкия дроб по-жилав. Е, какво толкова, че салатата миришеше на нитрати, случва се. Ми тоалетната била кофти, от многото посетители е.
То нали не разлюбваш любимото, само защото се случило мило да се уригне, като топ модел, който е хапнал свинско със зеле.
Нали картата Скарабар си беше наша. Не можеш да се сърдиш за нищо, когато накрая извадиш картата и заявиш на света, ето аз съм тука, с тебе съм, със Скарабар съм. Част съм от клуба. А и от съседната маса един интересен мъж извади същата карта, харесваме едни и същи неща, заговорихме, завързахме флирт, завършихме сутринта.

Но любовта свърши бързо и внезапно, когато ни отнеха картата. Свалиха ни на земята бързо и безмилостно. Обясниха, не сме правели 500 лева на месец оборот. Любимото ни каза, всъщност не било любов, било само сделка. Като да идеш на околовръстното шосе.
Приземиха ни. Страдахме, ама ще се оправим.
Пак сме в БГ, то чалгата пее, че любовта си има парично измерение, ама ние не слушаме чалга.
По света - ходили сме и сме видели - има любов, заради любовта. Дават ти карта, защото така ставаш техен, принадлежиш си. Картата ти важи и след десет години, навсякъде по света. Ама по света.
Тука е така и затова Скарабар вече не е магия, а кръчма. Една от многото. Каква да е. Може и да отидем някой път.

*дитирамби - хвалебствено песнопение, изпълнявано в чест на бога на виното и веселието Дионис. О, бедни ми Дионисе, къде са тези, които те почитат!

Репортаж от Адана и други кулинарни уточнения

2010-10-25T22:02:00.006+03:00

Художничката сред нас, Малвина, пропусна цели три вечери, но има своето оправдание - така й се стекоха житейските обстоятелства, че се озова в Адана - сърцето на Анадола, където за първи път започна да овладява мрамора. Някой друг път, ще пуснем и снимки на мраморните й пепелници - първият беше откраднат, което според нас е причина за гордост. Сега обаче, ще препредам основните щрихи на един разговор между нас в инбокс на Facebook за храната. Не просто за храната в Турция, а за различното ни отношение към понятието "вкусна храна".

Малвина: Организирам следващото хапване. Имам нужда от каквато и да е BG храна, тук всичко е гадно.

Софи: Как ще е гадна храната в Турция???

Малвина: Ако обичаш манджи, може и да е хубава. Тук всичко мирише на гадно.

Софи: Ох, ти май не обичаше агнешко...

Лангостина Димитрова: Девойчето по принцип е злоядо. Твърдеше, че и в Испания се яде лошо.

Малвина: Злояда съм, факт, обаче се чудя коя страна води първенството по гадна кухня - Турция или Англия (от тези, които съм посещавала). Испания е на второ място. Паелята прави киселини. Момичета, вие сте посещавали само Taxim на Истанбул. Аз обаче съм в Анадола - истинската Турция.

Софи: Гадна храна в Англия?!? Ти полудя! Къде и какво си яла, че не ти харесва? В Испания храната е супер.

Малвина: Може би Софи е единствената, на която й харесва храната в Англия. Направих маркетингово проучване в интернационалната ни компания, с която допиваме на масата и всички са единодушни за кофти храната в Англия. Дори и европейската статистика твърди, че най-лошата храна е английска. А като се прибера, ще хапна свинско.

Софи: Не знам къде ядете в Англия, но там са най-добрите ресторанти и е уникално вкусно.

Лангустина Димитрова: Да не говорим, че в Англия можеш да опиташ от всички възможни кухни на света - от прабългарска до най-страшните писъци на nouvel cousine, тъй че не обиждай англетата. Пък дори и един прост fish & chips, какво му е? Нима шкембето да е по-"есквизите"?

Пипилота: За мое огромно съжаление, не съм пътувала достатъчно, за да изразя и лични впечатления, но от огромното количество информация, която съм изчела и разказите на познавачи, които съм чувала, Малвина най-вероятно има предвид традиционната английска кухня. С това "кулинарно" влияние съм се сблъсквала в Кипър, които като една бивша колония с бавно развитие откъм нови културни влияния, всъщност пазеха тази "традиция", при това много повече от типичните за източната кухня табиети. И да, например начинът, по който там приготвяха месото, го изсушаваше. Салатите бяха неподправени - просто зеленчука до сухо изпеченото месо. И никакво въображение. Не зная дали това беше кипърско въведение, но обилното присъствие на кориандъра ме довеждаше до лудост. Затова и там ядях предимно първата част от тяхното "мезе" - хайвер, тиквички, сърмички... :)

Като се опитвам да запазя абсолютна неутралност (поради липса на лично опитване), мога само да кажа, че моите представи за традиционна английска кухня са повлияни от британецът Джон Ланчестър и неговата феноменална книга "Дългът към удоволствието". Още в началото пише: "Зимата като че ли е главният виновник за притъпените вкусови усещания на британеца, а оттам и афинитетът му към страховити сладко-кисели комбинации, брутални маринати и войнствени сосове и заливки. Другата заплаха, която зимата таи за изтънчения вкус, е изобилието от клисави теста и тежки брашнени яхнии (...) дори самото название "кафява уиндзорска супа" носи ясния почерк на зъл гений. Този тип кулинария достига апотеоза си в английските елитни колежи. (...) Гостиха ни с меню (в колежа), което дори Данте не би дръзнал да сътвори." :))))
Наясно съм, че от времената на детството на Джон Ланчестър нещата много са се променили, че Лондон е най-доброто място за хранене в Европа, събрал топ ъф дъ топ от всички световни кухни, че дори храната, която се предлага с марка "Великобритания" и "Англия" най-вероятно е ъпгрейдната, включително като качество на продукти (или антикачество - ГМО-тата), но така или иначе върви в посока на един сравнително универсален вкус, наричан неопределено "европейска кухня". Законодателят на висшата кулинария, Хестън Блументал си е чист британец (и силно се съмнявам, че която и да било от нас ще се превъзбуди от неговия сладолед от бекон), така че... британската кухня (поне откакто представянето на готвачи и техни рецепти е култова рубрика в GQ) се развива доста по-различно от концепцията за кафявата уиндзорска супа, от която нашето шкембе определено си е "по есквизите". Но да кажем, че ако в единия случай има развитие на национална кухня в положителна посока (England), нашата си стои на едно място, защото и така си е добра. (няма да коментирам колко лесно може да бъде развалена, но в общи линии един хубав гювеч, няма как да стане по-хубав, ако се "поевропейчи").
Та, такива ми ти работи ... А, още нещо, като изключим ребрата в Мърфис, определено предпочитам претендиращият да представя английска кухня пъб "The Fox & Haunt" (трябва и там да отидем някой път), пред всеки един ирландски пъб, в който съм била в София.

Джуди Гарланд: Предполагам, че Хестън Блументал е развил геният, който е, като противодействие на буламача, с който са го хранили в крехка възраст. Нещо като Платон, който измислил хомосексуализма като противодействие на платоническата любов.Между другото, не съм пробвала сладоледа с бекон, обаче собственоръчно правих по негова рецепта шоколадов кекс със синьо сирене и беше зашеметително.

Пипилота: аз съм дегустирала 8 степенното меню на Емо Минев, изработено на принципа на висшата кулинария, включително таратор и попара. Беше изключително интересно преживяване. Но именно преживяване. Тази история да отидеш на ресторант, за да си нахраниш сетивата и да се наслаждаваш на есенцията на всяко нещо е култова, но няма нищо общо с това да си "похапнеш" :)

Малвина: Утре ще снимам мястото, където се хранят скулпторите. То е Mall, горе-долу като този на "Хемус", но празен. Безумно място. И вътре има нещо като закусвалня, която се води престижна за тях. Едни симпатични, но намръщени жени готвят странни блюда. Няма нещо, което да е без месо. Ще изпратя снимки и от ресторанта в хотела.

Това е тараторът от закусвалнята в mall-а. Наричат го "джаджък" и е с джоджен.
Това пък е тараторът, приготвен на дегустацията на 8-степенното меню, на което Емил Минев демонстрираше ястия в стил "висша кулинария".

Това вече е храната в ресторанта към хотела, която изглежда съвсем прилично, независимо, че Малвина не е особено впечатлена и от нея.

Тъй като още не съм усъвършенствала майсторството да подреждам снимки в блога, и се оставям на произволната подредба на блоговия софтуер, се налага да уточня - на горната снимка е нещо, от турския ресторант, а снимката долу се казва:

"На Емо Минев съм му яла попарата" - (Пипилота)

Продължаваме с вкусовите усещания от сърцето на Турция.

Малвина: "Снощи ни заведоха в елитен турски ресторант - топ класа според локалните. Беше стил "Воденицата". Най-голямата им гордост е Адана кебап - кайма, печена на шиш. Въглищата за скарата се припалват с гориво и всичкото месо миришеше на нафта или нещо подобно. И това не е само в този район, а в цяла Турция.

Това, което изглежда като кюфтета, се нарича "чии кюфте". Има цял ритуал по правенето му, който се спазва задължително. Меси се два часа от мъж, който трябва да се изпоти, а жена му до него да бърше потта от челото му.

Накрая, за проба, каймата се изстрелва към тавана и ако се залепи там, значи е готова. Отпечатъците от пръсти по готовата кайма са задължителна част от дизайна". А тук долу, са манджичките от закусвалнята в Mall-а. Аз лично приемам "нехаресването" на Малвина, ако с това трябва да се храниш всеки ден в продължение на 5 седмици.

И за финал, споделям и мнението на Софи в защита на английската кухня, с която по нейни лични причини е най-добре запозната в нашата компания:

"Не съм най-големия фен на английската кухня, но покрай подобни вметки за това че е лоша, съм провокирала моите близки да ми покажат неща, които са впечатляващи! Ще се изненадате, но голяма част от техните традиционни ястия са много близки до българската кухня. Като изключим силните турско-азиатски влияния в тяхната кухня, има манджи, подобни на нашите яхнии, наречени "stew". Типичната Roast Dinner е нещо, което и ние хапваме, само дето тяхното телешко е нива над нашето. Но пък нямат салати. Имат пайове, които са прекрасни. Йоркширският пудинг ми е абсолютно любим. Кафевите им сосчета са доста подобрени. Бабите им са готвели и шкембе чорба."

Интересно = странно? Хм...

2010-10-10T20:36:00.018+03:00

Освен член на нашата"единадесеторка", която е безпощадна в оценката си за ресторантите, които посещаваме два пъти месечно, аз съм член и на клуб "Винен наблюдател".

Във "Винен наблюдател" почти всеки месец правим съвсем отговорни "слепи дегустации" на вина, които присъстват на нашия пазар, оценяваме ги по всички сомелиерски правила. Обикновено имаме тема, за да не правим хаотичен избор.

Днешната тема бе "интересни" вина. Всеки трябваше и да обясни причината, поради която смята за интересно виното, което е донесъл.

(това "ДА")

Изключително странно се оказа напълно случайното дегустиране едно след друго на две коренно различни вина - едно сициалианско без никакви претенции на цена 3.70 и едно българско с големи претенции на цена цели 36 лева.

Българското Brandy Cask - каберне совиньон 2007 на изба "Поморие" ... не че не ставаше за пиене, но макар на нос да даваше някакви обещания за палавост и свежест, вкусът нямаше добра кореспонденция с тези обещания, а послевкуса ... направо ми стегна гърлото. Определено ми трябваше хляб, за да потуша "хватката" на начинът, по който танините и киселините са узрели.

Сицилианското Nero D'Avola La Cacciatora (без посочена реколта) също беше от типа "става за пиене", без да е нещо особено. Не блестеше с аромати и вкусове, но в общи линии е свежо, с някакво усещане за малини, масло и трева... точно в категорията "пивко" вино от непретенциозни пиячи. Кое му е странното - беше си вино от грозде. А българско вино от грозде за "няма и 4 лв.", просто НЯМА.

Жалко за кабернето от Поморие. Някога може би е било интересно... сега неговите 36 лева са прекалено странни в сравнение с долнокачествено сицилианско вино (доставната му цена нищо чудно да е и под 1 евро).

(вино от грозде за "няма и 4 лева")

(австралийското десертно вино YALUMBA абсолютно покри норматива на понятията "интересно" и "странно" - типично sticky wine с вкус на... туршия)

(това "НЕ")

Докато се чудех какво да избера, непрекъснато бях с усещането, че темата е "странни", а не "интересни" вина. И подбрах нещо, което не е точно вино, но симпатичните продавачки в магазина, от който всеки ден си купувам цигари и кафе, а често и вино, напоследък натрапчиво се опитват да ми продадат за "нещо уникално". Дълбоко в себе си имам упорита съпротива към напитки, които обещават да бъдат сладки и затова реших, че ще го взема, когато дойде време за дегустация. Така закупих за 18.90 лв., коктейлът на винена основа, с търговско име Trastena 2007. Смес от мерло и малини, обработени според технологията за правене на вино (това някак ми напомни за винарните във FarmVille, което допълнително засили парадоксалното изживяване на опитването). Това, че на мен не ми хареса се очакваше. Но когато дегустираш, има правило да се абстрахираш от личния си вкус и затова ще споделя мнението на колегите си: експериментът не е лош, но въпреки това е прекалено тежко и плътно. Би било по-успешен продукт ако беше по-леко, за да "търпи" слагане на лед и да наподоби ефекта на сангрията. Някои от членовете на клуб "Винен наблюдател" познаваха този коктейл на винена основа (по закон не може да се нарича "вино" и производителите са спазили това изискване) от момента на неговото създаване. И фактите са следните - производителите имат плантация за малини и наистина слагат много качествени плодове, но през 2008 г. наистина е било "интересно". Три години отлежаване за българско вино, било то и коктейл на винена основа, обикновено се превръща в проблем, който може да бъде замазан от определението "странен".

Trastena очевидно има и ще намира свои почитатели, но съветът към тях е да гледат годината на реколтата. За нас, при всяко положение цена от 18.90 не е цена, която си струва да бъде инвестирана в този коктейл на винена основа. Особено що се отнася до реколта 2007.

Имаме лоша новина и за изба Logodaj - Благоевград. Култовото им Nobile Rubin 2006 си е "заминало". Беше чудесно, факт. Аз лично съм изпила доста бутилки от него. Но беше анонсирано като вино, което може да отлежава. Повече от 5 години. Е, не може.

Впрочем, от любимата ми изба (признавам, че по отношение на Logodaj съм пристрастна, което е против правилата на клуб "Винен наблюдател") очевидно са наясно какво се е случило с Nobile Rubin 2006. То струваше някъде към 18 лева и те си струваха. Сега го продават за 8... и те не си струват.

За пиене не става и мерлото от серията с пентаграм на изба Поморие. То няма реколта, държи твърда цена от 8 лева, но е твърде посредствено. От грозде е, но... при толкова богат и конкурентен винен пазар, това не би трябвало да е достатъчно.

Истински интересните вина, при чието опитване изпитахме истинско облекчение за сетивата си... бяха френските Doria и Orca VI (най-горната снимка)

Doria 2008 на френската изба Marrenon е свежо и "звънливо" бяло вино, доминирано от сортовете верментино и гренаш бланк (vermentino, grenache blanc). Има приятен бледожълт цвят със сребристи нюанси. В носа се усещат комплексни аромати от жълти плодове, мед, карамел. Има обло и меко тяло. Във вкуса има фина горчива нотка като от кора на грейпфрут, лимон, но също така по-плътно усещане за печени лешници. Финалът му е дълъг и свеж. На фона, на всичко компромисно, което опитахме, цената му също е повече от свежа - 16.90 лв. Интересното и странното в неговия случай е, че за вино от Южна Франция, притежава неочаквана свежест.

Orca VI 2007, отново на изба Marrenon е от гренаш от 60-годишни лозя, които вече са и био. Има и съвсем малко сира, която му придава много деликатен, бих казала дори аристократичен нюанс. В носа преобладава усещането за зрял червен плод, тютюн, сушен костилков плод - като цяло има аромат на Коледа. Макар един от членовете на "Винен наблюдател" да каза категорично, че "тук надушва изневяра" - ароматите му създадоха асоциация за сладострастното изживяване на забранена страст. При всяко положение Orca VI е изживяване, което не се случва всеки ден и дълго помниш. И то за 19.86 лв.

Опитахме и десертното австралийско вино Yalumba, Botrytis viogner 2007 на Wrattonbully. То определено покри норматива и на понятието "интересно" и на "странно". В първия момент, носа имаше категорично послание за зрял мускат, вече тръгнал да ферментира... дори си представих пчелите около него..., в следващия момент ме лъхна на ... туршия. Точно така - и във вкуса беше точно туршия от зелени домати, краставици и някаква сладост като на дюля. Когато преодоляхме първото странно усещане, всъщност го възприехме като наистина "интересно". Определено би допаднало на всички, които харесват сладко-киселия вкус, защото наистина е направено много добре - като технология на правене на т.нар. sticky wines.

Подробните дегустационни бележки, както и оценките (по стобалната система) ще бъдат публикувани скоро на официалната страница на клуб "Винен наблюдател" в раздел "Комюникета"

В случая, ми е интересен и казусът защо все пак, повечето от нас, подсъзнателно направиха асоциация между "интересно" и "странно".

"Интересно" би трябвало да бъде творческа надстройка, алтернативен поглед, подход, но задължително върху стабилна основа.

"Странно" има по-скоро смисъл на "отклонение от нормата" и причината за това отклонение от нормата е по-скоро някаква нестабилност в основата, базова грешка и като следствие - странно развитие.

Явно у нас е масово разпространен феноменът нещата да се развиват върху базови грешки и нестабилна основа, че и понятията за надстройка и отклонение от нормата са започнали да се преплитат в подсъзнанието ни. А това не ми харесва много повече от срутилото се Nobile Rubin.

Чудя се и продължавам да експериментирам дали "обратния път" може донякъде да поправи грешките в базата. Например - да пиеш прецизно направени вина, за да може "на кръв да ти стане" усета за елегантност, финес и "нормалност" и така ... капка по капка... това да повлияе върху естетиката на съществуването ни въобще...

В България има много мини Българии, сигурна съм вече

2010-10-03T17:28:00.007+03:00

Някъде на петата минута от събитието, наречено "София - модна столица на Балканите" започнах много да се срамувам, че съм там. Дори бих казала, че малко по-добре понесох единственото си посещение в чалга клуб. Тогава поне знаех точно защо го правя и че ще остана не повече от 15 минути.

Отидохме заедно със Celine. Срещнахме и дизайнера Мира Дамян (бутикът й с атрактивните и едновременно много стилни авторски облекла е до Blaze) и се настанихме заедно около масите, на които бе сервирано суши + бутилка Шардоне, очевидно осигурени от спонсорите. И първото недоразумение за събитие с подобна претенция, бе че ако поискаш чаша червено, трябва да си я платиш. С един замах организаторите са преценили, че за този претенциозен български моден форум, суши и Шардоне е достойната комбинация за почерпка.

Всъщност, ако трябва да броим недоразуменията по важност, първото определено бе тотална дисхармония между датата на събитието и осигуряване на комфорт за публиката. Пространството между ЦУМ и Министерски съвет, действително е удобно за дефиле, но ако ще каниш гости, които освен всичко друго имат намерение да си покажат тоалетите и ще правиш ревю на открито с изстудено бяло вино, поне трябва да осигуриш гъби за отопление. Въпреки че предвидливо си носех топъл шал, на бърза ръка се сдобих с ринит. В поканите може би бе редно да пише, гостите да си предвидят и три дни болнични.

Дълбокият смисъл на тази нова инициатива (за харчене на някакви пари, които не знам кой на кого и защо е дал) е живот и здраве, световни дизайнери да започнат да идват в София, специално за този форум. И ако верно, това е идеята, много се надявам, световните дизайнери никога да не видят видео материала от това ревю.

Шоуто започна страховито, с някакви хора, зловещо загърнати в плащове с факли в ръце. Като кадри от "Широко затворени очи", с аналогична музика, но поне без маски. Оказа се, че това "сатанинско" дефиле има за цел да представи картини на художник, чието име ми бе достатъчно непознато, за да не си дам труд да го запомня. Тези картини, представени по този начин, трябваше да бъдат продавани благотворително...

Като изключим дрехите на Мариела Гемишева, в които поне има арт концепция, всичко друго беше... ами не знам какво, но започнах да се чудя дали фешън канала не е под специална забрана в представените дизайнерски ателиета. Както възкликна Celine: "Не разбирам защо тези хора въобще си дават труд да шият тези грозни неща, от тези долнопробни платове. Може ли да излезеш на ревю с дрехи, които изглеждат сякаш си ги сглобил, колкото да не изхвърляш материала. Срам ме е да гледам това нещо".

Като изключим и конфекцията на Mango, която не е нищо повече от конфекция Mango, всичко останало беше парад на евтини "лъскавки" рокли, "облъхнати" с фаталност от карнавални маски, които се продават в Jumbo.

Организаторите определено са си спестили от закуски, червено вино и отопление, но по-лошото е, че изглежда са си спестили и от образование. А когато нямаш нужното образование и култура, най-умния ход е да не хвърляш пари, за да станеш за резил. Особено две седмици след последния London Fashion Week, който още се излъчва и ако искаш да гледаш мода, в смисъл на "МОДА", не е никакъв проблем да го направиш на топло, с хубаво червено вино и черен шоколад... и да се нагледаш на истинска революция в материите и моделите. Нито един съвременен човек с модерен стил на живот и облекло от така обявената "столица на Балканите" (голям смях) и с периферно зрение няма да се загледа в онова, което бе представено като "мода" на този форум.

Студентите от Националната художествена академия определено се справят далеч по-добре на ревютата под мотото на Be Londonized. Дори не би трябвало думата да бъде "по-добре". Be Londonized копира световните фешън модели по изключително достоен и симпатичен начин. А това нещо, наречено "София - модна столица на Балканите" е по-скоро ретроградна реплика на "Форум Българска Мода" от лошите му години.

И ... явно, че когато едно нещо е замислено по неадекватен начин и "черешката на тортата му" е точно толкова брутална. Между дефилетата на различните дизайнери, бяха дали микрофона на Красимир Аврамов, моля ви се. Който дори попита дали го чуваме. Не, миличък, не искаме да те чуваме... Корекция. Ние трите, със сигурност не искахме да го чуваме. И имахме спешна нужда от антистрес терапия. Видях обаче, че имаше някакви девойки, които дори си потанцуваха, докато той извисяваше... фалцета си... Започнах да разбирам смисъла на фразата: "Единственото подобаващо на ума състояние е изненадата"... Боже, колко мъка по този свят, Боже!

Всъщност не съм толкова изненадана. Просто си позволявам да забравям. Всеки път, когато събера психични сили да отида на някое подобно масово събитие с претенция да покаже българска "есенция", си обещавам НИКОГА ПОВЕЧЕ да не правя такива неща. И не ги правя. Докато забравя, че ги има. Държа се като щрауса - заривам си главата в моя свят, моите места и моите хора. Другото - не съществува. Неприятното е, че когато съм достатъчно забравила за какво ставаше дума и си облека някоя от роклите, предназначени да се явиш на събитието както повелява протокола, ... се чувствам точно толкова нелепо, колкото грозното патенце в кокошарника... А като разбрах, че дори се фукаме с това ревю пред италианска модна журналистка от Милано, собственик на моден тв канал... се притесних, все едно лично съм разсипала "млякото".

... Докато всички разбираме от политика, футбол и мода... това ще е положението явно. И с политиката, и с футбола, и с модата. Лоша работа.

BUNUEL!

2010-09-26T09:44:00.006+03:00

Всички вече разбраха, че виното "ни" свършва. Всеки път. Във всеки ресторант. То вече даже не е проблем, щото нещо като се повтаря предсказуемо, то вече и ти имаш предсказуема рутина да се справяш или примиряваш с него (и с мъжете е същото, би казала Pipilota).

Но животът е тъй шарен, че никога не пропуска шанса да те изненада, за да не те разкисне скуката.

В случая компанията не беше обичайния състав на Разбор, а шарена компилация от няколко добре тренирани Разбор-ки, един-двама самотни, симпатични и видели свят мъже, приятел - гей с нестендартен интелект и небрежен подход към живота, че даже и една постоянна двойка от онзи дискретен софийски елит, който няма да видиш по страниците на списанията, но пък ... С други думи, присъстващите не смятаха, чеç не е име на нов парфюм, а се окзаха твърде голям залък за персонала на Бунюел, свикнал с непретенциозния прясно-градски или пост-тинейджърски посетител.

Бяхме се събрали малко-много случайно, в превалящо за редовна вечеря време, след изложбени впечатления и с подхванати редица сладки теми. Тоест, бяхме в настроение за вино.

Непосилната тежест на големия избор

2010-09-17T22:47:00.008+03:00

Преди време, синът ми се завърна от морски воаяж из острови и други пристанищни градчета на Гърция. След това реши да ми обясни кои са най-добрите кръчми - онези, чието меню е с около пет-шест неща, каза.

"Но искаш ли да знаеш кои са още по-добри?" - попита натъртено. "Кои?" - (вече го гледах с пръскаща сърцето ми майчинска насмешка, докато авторитетно ми обясняваше нещата от "кухнята"). "

"Онези, в които няма дори и лист, написан на ръка с меню, а само ти казват какво имат в момента".

В неговия случай става дума за пристанищни селища, в които една от петте къщи в селото, набързо се е трансформирала в кръчма заради не многото спиращи на кея яхти по време на туристическия сезон. Рибата е уловена днес, а зеленчуците са от личната градина или от тази на съседа. Това е като "онова" pure simplicity, за което вече стана дума. Но само за протокола - независимо от съществуването на меню и неговата големина, има едно нещо, за което е категоричен - "Ям пържени тиквички само в Гърция" :)

В случая, обаче повече ме вълнува фактът, че винаги сме склонни на далеч по-щедра оценка за качеството на Нещо си, дори и когато това Нещо е Човек, когато нямаме Бог знае колко богат избор. Имаш ли богат избор, първо - започваш да се колебаеш, после да сравняваш плюсове и минуси (взираш се в грамаж, цена, допълнителни екстри), отваряш, затваряш менюто, чакаш да видиш какво ще донесат на другите, ако визията не е достатъчна, започваш да опитваш... все по-трудно става да избереш. А накрая винаги остава едно съмнение, че си имал и друг шанс, но си го пропуснал. Колкото и да опитваш от "многото", си оставаш леко гладен, незадоволен... прецакан някак.

Точно с такова усещане си тръгнах от BESO bar & dinner - изключително популярно място, както се оказа (дори имаше някаква широко промотирана история, свързана с героите на "Стъклен дом", а и шофьорът на таксито беше съвсем наясно къде ни кара, за разлика от друг път). За масово място, постоянно препълнено с хора, е направено доста добре. Елегантно е. И вън и в онова пространство, което в същността си е "полувътре". Идея нямам, обаче къде се пушат наргилетата от снимката. Най-вероятно ги носят по масите, но въпросът не е в това. А че на "хале", макар и разиграно в модерен интериорен стил, наргиле не му отива. Това е атрибут за по-задушевна атмосфера. От друга страна, гъвкавостта по принцип се възприема за достойнство в нашия бързо променящ се (и оставащ все един и същ) свят. В частта bar, заведението много директно асоциира със стила на баровете по Черноморието. И еклектиката не спира до тук - покрай сервитьорите се разхожда друг вид персонал, облечен ... ъ-ъ-ъ интернационално да го кажем. Предположихме, че идеята е да се символизира различния вид "етно", кухня, която се предлага. Може и да не е точно така, защото африканецът, който обикаляше с количка напитки няма с какво да се "върже" в менюто. Иначе, беше симпатяга. Готин, един.

Похвално е, че за мащаба на BESO bar & dinner, сервитьорите нямаха грешка. Никога не запомнихме кой е нашият, но на когото и да споделяхме желанията си, нямаше объркване на поръчката, забавяне или пропуски и добавена стойност в сметката. Определено си заслужават бакшиша момчетата.

Храната... беше вкусна, признавам. НО по нашите критерии страдаше от същото превишаване на дозата еклектика, както и цялото пространство. Това заведение винаги ще се пълни, защото покрива цялата палитра на масовия вкус - има и шопска салата, има и рукола, има и домати с моцарела, и тарама хайвери, и богати салати с разни пилешки филенца, има свинско, телешко, пилешко, но и миди, суши, BBQ, ако искаш изчистени риби и мръвки, метнати на огъня... - целият микс от всички видове храна, които станаха популярни през последните 7 - 8 години е събран накуп в BESO bar & dinner.

Когато ти го сервират, обаче, се появява "кичът". Например, под съвсем приличното карпачо от октопод имаше големи резени домат и върху тях патладжан наситно - като доматена брускета с патладжан, и едва отгоре карпачото. Първоначално се учудих кому е нужно да се преиграва с толкова щедра гарнитура на карпачо, но бързо се сетих, че има много неща, които се диктуват от пазара. Че в толкова масово заведение, просто няма на кого посмъртно да продадеш голяма чиния, която би изглеждала обидно празна само с едни тънки резенчета октопод на цена от 7 - 8 лв. В този тип заведения, чинията трябва да изглежда много пълна. Тогава клиентът е happy. И вълкът сит, и агнето - цяло. Горе-долу същия беше случаят с мидите - вкусни, добре направени, но преиграни в зеленчука, наречен "провансалски" (Все пак, много по-добри отколкото в рибната "Яфа" и Червената къща на "Гладстон". За да сме наясно - по нашите критерии, най-добрите миди в София са в "Добро" в сградата на театър "София") .

Фототапетът с японката би трябвало да говори, че има и суши. Има. Не го опитахме. Нищо не може да кажем. Но то вече... бива ли заведение без суши... срам и позор!!! И въпреки това, за мен си остава загадка, защо потребителят преживява съотношението количество-цена при сушито по-лесно, отколкото при карпачото? Нямам отговор, независимо дали е телешко или от октопод.

You are what you choose. Keep an eye on how you make your choices

Говорихме много за изборите, които правим... за изборите, при които нямаме избор, за възможностите, които се отварят при всеки избор, и за вратите, които се затварят щом веднъж го направиш. Повече в работен план, отколкото в интимен. Но за много от нас, професионалният избор се е превърнал в толкова интимен момент, че партньорството с мъжете все по-трудно си "го мери" по важност. Което... може би не е добре. Но в такова време живеем, неизбежно е да не бъдем част от колективния избор на три-четири поколения вече (ако включим и децата ни, за чиито избори също говорихме на дълго и широко).

Докато говорихме за изборите, наблюдавах и как избираме храна от толкова голям асортимент, защото начинът, по който го правим е точно същия, по който взимаме и останалите си решения в живота. Аз реших да опитам поне две неща, които обичам, но опитах сьомгата на Shekina и ципурата на Shanty, и спаначените рулца на Lisa. Бях си доволна от моето, но останах с чувство на респект към избора на Shanty, която по принцип е човек, който първо си дава сметка какво иска и без никому да натрапва своя избор поръчва едно нещо и то е перфектното. В случая - празна от зеленчуков кич чиния с една хубаво изпечена риба и резенче лимон. Enough is enough. Излишно е да казвам, че точно по този начин се отнася и към личния си живот (а и така се облича). Знае защо прави своите избори и те са точно това, което иска, без излишни джуфки, финтифлюшки и капризи.

Shekina също знае какво иска, но предимно когато става дума за домати. Иначе иска и скариди, и миди, но накрая си поръчва сьомга. И... "десерта, който носите на съседната маса".

Нейният маниер е да опита от твоето, но след това си поръчва онова, което по принцип обича. Ако някой нещо вече е поръчал, дори да го харесва, не си го взима само за нея. Аз действам по друг начин - ако харесам нещо от общите блюда, си поръчвам само за мен.

Lisa обикновено е напълно доволна, от онова, което си е поръчала, предлага го за опитване, обикновено не я изкушават чуждите желания и поръчки. Malvina не понася общи поръчки и сметки. Обича да си знае какво е поръчала и точно за какво ще си плати. Sophie обича общите поръчки особено когато става дума за виното. По отношение на храната също е наясно със себе си и не изпада в колебания и ненужни експерименти.

Тази вечер, Celine бе най-интересният случай на масата. Тя обикновено действа като мен - ако нещо й хареса, си го поръчва само за нея. Този път обаче беше много нервна. Притисната от спешни избори, които трябва да направи по най-оптималния начин. И в това състояние на вътрешна разпокъсаност, подсъзнанието й, явно реши да вземе в ръце балансът й - както каза Shanty: "Тя толкова е решила да не си усложнява живота тази вечер, че си поръча две еднакви салати".

Моето вътрешно равновесие обаче се разклати от големия избор, от това че нищо не ми хареса докрай, от това че на тръгване си казах: "Трябваше да си поръчам само лаврак на плоча" и ... докато пътувах с таксито към нас, все по-категорично усещах, че така незадоволена вкусово не мога да се прибера и да си легна.

Малко преди да вкарам ключа в ключалката на външната врата, направих кръгом и възстанових вътрешната си хармония с нещо, което със сигурност обичам - Carmenere 2007 на Mollina, Chile с френски сирена.

Докато още е топло навън или места за спасяване на достойнството

2010-09-08T20:55:00.010+03:00

Вярно, че не споделяхме много, но не сме пропускали случай да поглезим небцето с ароматни вина и вариации на летни салати и ястия, старателно вслушвайки се в съветите къде си струва да отидем. Посетихме и старите си явки - местата, на които се събирахме преди да започнем начинанието с блога. Все още са добри: и "Махалото" след ремонта, и "Жадната ламя" (нищо че не е сезон, нямаше как да не си вземем и порция ребра), и Guest House (на по-малки групи).

За съжаление и двата пъти, в които посетихме TAVAN, нямахме късмет с времето и панорамата към Витоша от терасата на върха на света. Бяхме вътре, където също е добре и като панорамна гледка включително. Но за TAVAN-а ще ви разкажем отделно. За сега мога само да кажа, че това абсолютно не е мястото за романтично уединение, независимо, че обстановката го предполага. "Обичайните заподозрени" бързо се прехвърлиха там. Срещи и от трите вида - на бивши, настоящи и бъдещи компании/приятели/приятелки/гаджета/съпрузи/колеги/бизнес-партньори... са много възможни. На този етап. Предполагам, че ще важи и за зимата, защото това е "модното място". Храната е чудесна - само половината меню прилича на онова в Mezze, има си чисто нови Tavan-ски специалитети, виното не свършва!!! (което рядко ни се случва). И все пак, не го броим за откритието на сезона, защото на този етап просто оправдава очакванията като "братче" на Mezze.

Откритието на сезона е ASADO - някогашната "Пчела", от миналата зима трансформирана в Аржентински ресторант. Стековете на снимката по-долу са от партито за откриването на сезона в градината.

Извън специалното парти за откриване на ресторанта, мръвките са точно толкова телешки, вкусни, сочни и с толкова много имена - чораско, ръмп стек, ентракот, ростбиф, рибстек - че определено са необходими поне пет посещения, за да разбереш, кое ти е любимо. А след това още пет, за да се увериш със сигурност... и след това още пет - за да опиташ нещо друго и така нататък. Въобще не бих искала да подценявам TAVAN-а като място за удивително добри стекове, но просто мястото за АРЖЕНТИСКИ СТЕКОВЕ е ASADO (в това отношение подценявам единствено Enoteca Uno, заради цените. Просто в ASADO човек може да си позволи финансово онова, което в Енотеката ... по-трудно).

В един от най-топлите дни на лятото, когато ние посетихме Градината, не беше уместно да опитваме толкова мръвки. Но поръчахме около пет пъти спаначения пудинг със сос от сирена. Всички бяха доволни от салатите си, които не записах прилежно. Моята беше с телешко бон филе, тиквички и зелена салата. Със совиньон блан на Trapiche си пасна чудесно. Лошото беше, че виното свърши точно когато решихме да опитаме и десерта Алфахорес - аржентински бисквити, бял и натурален шоколад, конденцирано мляко и пудра захар.

Самата аз не обичам сладко, ама наистина. Останалите от нашата женска група по различни причини отказват десерти (най-често не заради диета, а защото вече е свършило виното и разговорът е отишъл в посока къде ще пием по още едно, а не какъв десерт ще ядем), но винаги настоявам да поръчаме ЕДИН с 10 лъжици. И се случва да се чуе... "ммм искам и аз, но само за мен" :)

Репликата "Искам и аз от това, но само за мен" означава, че на някого нещо много му е харесало. Опитващ, на който започва да му се свива сърцето, че и другите си взимат, си поръчва отделно. Така или иначе, сметката най-накрая я плащаме общо, защото много се объркваме. Особено в бройката на бутилките вино.

И вътре обстановката е много приятна, изискана, без да е претенциозна, но докато още е топло, е грехота да не се седне в градината. Масите са сепарирани така, че посетителите могат да се виждат, но има доста по-голямо усещане за самостоятелност на компанията, отколкото на други места с градини.

НЕОБХОДИМО КРИЗИСНО УТОЧНЕНИЕ: Много добре знам, че е криза, много добре знам на колко хора са им намалени заплатите, закъсал бизнеса, получили са известие за уволнение, писма от данъчните, писма от банките, на които дължат кредити и какво ли не. Нещо повече - всяка една от нас го знае по себе си. Никоя от нас не е "цъфнала и вързала". Но това е една от причините женските ни сбирка да са A MUST.

Съзнавам, че разказвам за телешки стекове, чиито имена трябва да се проверят в кулинарна енциклопеди, за да се разбере какво точно означават, във времена, в които за много хора и кремвиршите са под въпрос. НО когато изглежда сякаш целият свят се е наговорил срещу теб, трябва, просто трябва да помниш, че имаш един човешки дълг към живота си - дългът към удоволствието. Преди да бъде промотиран във философски книги и есета, дългът към удоволствието съвсем не е измислен от скучаещи аристократи, които се чудят какво да правят с парите си, а от хора, които по различни причини са се опитвали отчаяно да си спасят достойнството.

Елизабет Гилбърт в "Яж, моли се и обичай" го обяснява така: "Не искам да обидя никого, като сравнявам прекалено себе си с многострадалните сицилианци (и тяхната ужасяваща бедност, постоянният гнет не просто върху доходите, а върху живота им, чиито култ към храната е пословичен). Въпреки това ще кажа, че същото нещо, което е помогнало на поколения сицилианци да запазят достойноството си, помогна и на мен да започна да възвръщам своето - а именно идеята, че оценяването на удоволствието може да бъде опора на нечия човечност. (...) Усетиш ли мъничка възможност за щастие по време на мрачен период, трябва да се вкопчиш в глезените на щастието и да не се пускаш, докато не те извлече по очи от калта - това не е егоизъм, а задължение. Даден ти е живот; твой дълг е (а също и твое човешко право) да намериш нещо красиво, без значение колко е крехко."

В този ред на мисли, не е цинично да призная, че се е случвало крехък телешки стек да е връщал оптимизма ми, че мога да се справя с различни видове кризи. При други жени шопингът има подобен ефект.

Местата, които посещаваме и срещите ни една с друга за всяка от нас и по различни причини са едно от нещата, които правим, за да си запазим достойнството и да поддържаме човечността си, вярата в любовта, приятелството, майчинството - всичките красиви клишета, от които е замесена харизмата на един човек. Това е причината да го споделяме с вас. Или както веднъж ми каза Celine, когато се бях паникьосала, че "този път наистина не знам какво да правя" - Whatever works! Просто трябва да не спираш да се оглеждаш за нещо красиво. Или мнооого вкусно. It's really work! It works that way...

Ресторант ASADO е партньор на City Club. С карта на City Club ползвате 10 % отстъпка

Pure Simplicity

2010-08-11T14:31:00.010+03:00

Съветът на Айнщайн "Опростявай, опростявай!" спокойно може да се приложи и в кулинарията. Най-вероятно това няма да помогне никому да осмисли законът за относителността, но поне относителното понятие "удоволствие" ще има някакви вкусови мерни единици.

Не, не започнахме със шампанско. Изборът това да бъде първата снимка принадлежи на софтуера на блога. Но пред опцията да прекарам часове в опити да подредя снимките както искам, определено предпочитам да започна от този нов продукт на пазара на пенливите вина в България.

Stift Göttweig Brut 2007 е пенливо вино, или зект, както се казва на немски, произведено по класическа технология.

Освен това е луксозен гъдел, защото освен, че е отлежавал близо три години върху утайките (уточнение за перфекционистите – 28 месеца), при нормални 15 за шампанските, е и в много ограничен “тираж” – 2500 бутилки.

Като стил е много “шампеноаз”. В него има шардоне, пино блан и пино гри. Обикновено австрийците и германците се изкушават да правят пенливо вино и от местните си ароматни сортове, като ризлинг, но тук няма такива експерименти.

Повечето хора, които го опитват за първи път се изненадват, че е много стегнато, с плод на първа линия, а не с типичните за пенливите вина аромати на бишкоти, кроасани, хлебни нотки и прочее.

Продукт е на бенедектинска изба. Stift Göttweig означава буквално Манастир Гьотвайг. Ангелите от етикета са изографисани в манастира.

Макар че католическата църква в Австрия e най-големият земевладелец и повечето лозя са нейна собственост, практиката е да ги дават под аренда. Не и монасите от Манастира Гьотвайг. През 2006 г. решават сами да започнат винопроизводство с помощта на един много симпатичен мениджър на друга изба, съседна на техните манастирски владения. Този австриец на име Фриц Мисбауер е известен, че се заема главно с амбициозни проекти - да качи една изба от 0 до 100. Другото не му е интересно. Така че, запомнете това вино, този манастир, тази изба и този човек.

Всичко това ми го разказа Яна Петкова, много ясно.

- Тази Яна от vinoto.com, "Винен наблюдател", "Скара бар", дето внася австрийски и най-квалитетните френски вина, ли?

- Да, тази Яна. Коя друга?!

За градинското парти в прекрасната къща на Ефросия Благоева (винен журналист и много голям разбирач), отново Яна донесе най-новия хит за барбекю в Щатите - много тънки кори от кедрово дърво.

Киснат известно време във вода, за да омекнат. След това в тях се увива онова, което ще се пече на барбекюто. В нашия случай - пъстърва в три основни разновидности: с мащерка, дивисил и калоферче (откъснати току-що от градината на Ефи). Оставихме и няколко рибока без подправка, за да не вземе да стане някоя грешка. В кедровите кори отделно увихме тиквички, моркови и зелена капия.

Не е истина колко деликатен и уникален вкус имаше всичко това ... най-просто на света.

Да не говорим как финия нюанс на кедър се съчета феноменално с вината с дъб. И с шампанското си пасна перфектно всичко това. А, забравих да спомена - австрийското шампанско с ангелите беше чудесно и с пресно набраните от градината гъби. И още по-голямата изненада - изключително приятно се съчета с кьопоолуто, приготвено само от два патладжана, една чушка, малко чесън и по-категорично усещащи се орехи. Изглежда направи някаква ензимна връзка с орехите, но беше най-хубавото съчетание между шампанско и кьопоолу, което някой някога е опитвал. Нали се сещате, че нито някой в Австрия, камо ли някое величие от ранга на Робърт Паркър ще вземе да експериментира с точно тази комбинация.

Другите вина няма да ги изброявам. Тази илюстрация е заради удоволствието от чистото съзерцаване на кокетната, без да е натрапчива градинска декорация. Но тъй като няма какво да кажа за нея, освен, че е много дзен, ще вметна нещо и по категориите life & love, за да съм вярна на концепцията.

Докато си говорихме за разни странни и уникални вина, към които хората са скептични и подхождат с предубеденост, Яна сладко ни разказваше как при оценката на вина задължително трябва да се прилага един много прост метод: "Когато съдиш вино (и хора - добавям аз), правилото е да оставиш настрана личния си вкус и предпочитания и да налагаш матрицата за оценка без каквито и да било емоции. Плюшените нотки могат да станат копринени след време. Киселините може да не са случайни, а търсени с оглед на развитието му"... Такива ми ти работи с оценката на вина. Същият метод е твърде полезен и при оценка на хора... е, стига да не се жениш за тях. Грешка. Особено полезен е ако ще се жениш за тях. Стара истина е, че можеш да обичаш ВЪПРЕКИ, но трябва да се омъжиш ПОРАДИ.

Тази илюстрация трябваше да бъде преди рибите и да указва момента, в който се е подготвяла жаравата, защото без най-простото нещо на света - огънят, нашите кулинарни глезотии нямаше да бъдат онова, което са.

Въобще, какво му трябва на човек - огън, риба, онова, което земята ражда... със сол на вкус и шампанско! Pure Simplicity

What the fuck is gourmet? И защо у нас става дума за реплика. В най-добрия случай.

2010-07-12T21:03:00.007+03:00

За да няма никакви недоразумения, прилагам точната дефиниция от Webster's Revised Unabridged Dictionary.

Gourmet е:

1. Човек, който е познавач на тънкостите по отношение на добрата храна и напитки, посветен в изтънчените наслади

Синоними: епикуреец, гастроном, бонвиван

2. Храна с много високо качество, неподражаем вкус, прецизно приготвена и артистично поднесена

3. Ресторант, който предлага такава храна за хората, отговарящи на първото определение - имащи и култура, и сетива да я оценят

Етимология: от старофренски - "посветен в яденето и пиенето"

Думата е била възприета и в средноековния английски като синоним на valet - прислужникът, на когото е било поверено наливането на виното. Някогашният valet пък е еволюирал в днешния "сомелиер" - човекът, който разбира как да съчетава изтънчени вина с изтънчени храни.

Произнася се goor'met

Не бива да се бърка с "гурманд" - чревоугодник, лакомник, човек, който изяжда безразборно огромни количества храна, обилно полята с алкохол.

От речника - толкова.

Ще пренебрегна факта, че Google предлага изображения и на хамбургери, свързани с тази дума. Ще пренебрегна факта, че в рибния ресторант на петзвездния The Breakers в West Palm Beach, cake с раци означаваше хамбургер с рачешко месо, висок колкото наклонената кула в Пиза с гарнитура пържени картофи... Ще пренебрегна всичко, което са ми предлагали с етикета gourmet тук и там, навред, без то да е.

Алтруистичната цел на този текст е да обясня какво е gourmet (и защо ми е толкова важно). А кой как го интерпретира според навиците на консуматорите - I don't fuckin` care.

Гурме е да приготвиш боб, така че да не ти се подуе стомаха.

Гурме няма нищо общо с хубавата и много вкусна домашна кухня. Това е и причината за едно от основните недоразумения в разбирането на това понятие в България. Тук се яде вкусно, защото я има базата - хубавите продукти (все още). Но тоталната грешка, която се прави масово от ресторантьорите е, че пренасят правилата от домашната кухня в заведенията. Храната, поднасяна в ресторантът с претенция за стил и класа (всички онези със звезди "Мишлен") е приготвена на базата на класическата кухня. В България това не се прави, защото никой не познава основните й правила. В царския дворец е имало няколко майстора, но те са напуснали България, заедно с царското семейство, а някаква особена причина точно онези превратаджии да запазят готварските книги от кухнята на Фердинанд не е имало... В ТОХ-а никога не са учили класическа кухня (питала съм специално за всеки случай). С други думи - у нас никога не е имало школа от майстори-готвачи, които да предават знанията си на някого. По тази причина в нашите заведения се готви непрофесионално (с някои много малки изключения). Разбира се, клиентите също нямат никаква кулинарна култура да преценят, че това е така. Нито имат причина да оценят надстройката на класическата кухня - т.нар гурме, да не говорим за висшата кулинария.

Свинското с картофи им е еднакво вкусно и в закусвалня от типа на "Вкусотийницата" на "Шишман", разнообразните кухни на мама, баба и компания роднини, символ на домашната гозба, както и в произволно избран ресторант/кръчма от масов и не чак толкова масов клас. Остава драматичната разлика в цената и често срещания въпрос: "Защо да плащам за това, че нещо са ми аранжирали в чинията?". За съжаление, често това е коректен въпрос ако целта на човека е просто да се нахрани. А много често и лелите, които готвят на едното и на другото място, са една бленда. Съгласна съм, че в този случай няма никакъв смисъл, човек да плаща пет-десет лева повече за същите киселини и газове в стомаха.

Другата масово недоразумение е, че като се използват скъпи продукти - качествен зехтин, трюфели, прясно приготвена паста, чери домати, рукола, пармезан, козе сирене, кълнове, пармезан, скариди, октопод, сьомга... създаваш гурме кухня. Ни най-малко. Това е същата домашна кухня, но с качествен клас продукти. Тук объркването идва и от практиката на хранителните магазини в световен мащаб да кръщават щандовете с по-скъпи продукти Gourmet. Вкусовите характеристики са по-различни. Но в общи линии - цената на ястията е висока заради скъпия продукт, не заради умението някой в кухнята да се справи както трябва с който и да било скъп продукт.

Приготвянето на ястие, което заслужава да носи името гурме, освен всичко друго изисква почти химични познания за взаимодействието между киселините, захарите, въглехидратите, протеините, скорбялата, белтъчините, мазнините. Затова може да има огромна разлика дори в приготвянето на нищо и никакъв ориз. Разликата между добре приготвения и лошо сварения ориз е като разликата между трабант и BMW. И с двата ще се заситиш, но втория ще се превърне в лепкава, трудносмилаема каша в стомаха. А първия ще направи вярната връзка с енизимите в стомаха, така че организмът да извлече полезните вещества, а онова което изхвърля, ще извлече токсините - гурме е да бъде постигнат този ефект. На всичкото отгоре ще бъде вкусен. И високата цена за така приготвен ориз, определено си струва. Във втория човек пак си я плаща - с разнообразни хапчета за стомашни проблеми.

Понятието гурме в световен мащаб е развито в посока "висша кулинария", която някои наричат "авангардна", други "молекулярна"..., трети твърдят, че опърженото яйце, си е опържено яйце, нищо че ресторантите им са топ ъф дъ топ. Така или иначе, основният фундамент на висшата кулинария е правилото catch the flavor (улови аромата - "аромат" не е точното значение на flavor, просто е най-близкото подобно... тази дума няма точен аналог на български). Та, целта е хранителният продукт да даде най-доброто от себе си като аромат и вкус и да изглежда като произведение на Салвадор Дали и компания сюрреалисти.

И в случая не става дума за хранене с цел засищане, а за чувствено и интелектуално преживяване. Макар да усещате вкуса в устата си, той се регистрира от едни неврони в предната част на мозъка. Именно тези неврони правят-струват и ви докарват различни приятни емоции и сладки спомени (от детството, от романтична вечеря, от първото пътуване до Малдивите) - чрез ароматите избухнали в устата ви.

Да сте вкусово нахранен има едно важно предимство - приятните чувства, предизвикани от ароматите, действат в продължение на няколко часа. Колкото по-приятни и вълнуващи вкусове е докоснал езикът ви, толкова по-дълго се чувствате сити и доволни от живота.

А всичко това мен лично много ме вълнува, защото обикновеното похапване, обилно полято с пиене се свързва с ниските инстинкти - онези на баналното оцеляване, хищничество, груо и повърхностно отношение към живота. Провокира и тежки емоции - ревност, зависимост, алчност, затрупва и тялото, и емоциите с шлака.

Gourmet и висшата кулинария се свързват с фините рецептори в сетивата ни - изострят усета за красивото и виталното, подсилва крехкото и нежното у нас, което е закодирано също толкова, колкото и инстинктът за оцеляване, но е твърде подценявано.

Очаквайте и текст за авангардната кулинария (с изключителното съдействие на Емил Минев - който не знае кой е - да си провери в google)

Italy - the place to go.....

2010-06-21T14:32:00.010+03:00

Наскоро си говорих с една приятелка и споделих, че напоследък все по-често си мисля за важните неща в живота, а тя каза, Ама чакай, аз си мислех, че всеки ден си мислим за важните неща в живота. После си дадох сметка, че е така и аз просто съм на етап когато си сменям приоритетите. В тоз ред на мисли по това време заминах за Италия. Това беше подарък от човек, когото много обичам и беше изненада. Знаех, че трябва да си опаковам багаж за една седмица и да тръгна към летището в уречения ден. Седмица по-късно обикаляйки прекрасните улици на Милано, Верона и редица малки градчета по крайбрежието на Езерото Гарда мога да кажа, че приоритет номер 1 в графата Пътешествия и Ваканции е Италия. Всичко в тази страна се прави с отношение към дизайна и някакси всичко е много красиво. И аз искам да отида пак! До тогава ще пиша пак за това пътешествие. Ще пиша за Италия, за храната и за това колко е важно да се чувстваш обичан:)
Някой неща много са им се получили на италианците (или сами са си ги направили) Едното е дизайна, другото е храната. Почти няма как да попаднеш на лош ресторант и на лошо вино. Почти няма как да устоиш на шопинга. Почти няма как да не си кажеш, Този италиански ми звучи много лесен!

Завърнала се в София и подвластна на инерцията и едноседмичния навик да ям паста всеки ден, попадам в Бунюел. До ONE MORE на Шишман. Не ми се критикува. Знам, че не е Италия, а и много харесвам това място и концепцията на собствениците за Bar/Restaurant Performance Space и се надявам да поправят кухнята. Там беше и нашата следваща среща. Ще отидем пак. Виното не свърши. Пихме джин. Говорихме си за нещата от живота. За проблемите и промените. За нас самите. За това какво правим, как се променяме и колко е хубаво да имаш спомени, както и приятелки, с които да създаваш бъдещите си спомени. За предизвикателствата, който изкачат ненадейно и те карат да откриваш себе си и да се изненадваш на нещата, на които си способен, на собствените си реакции. За влиянието на две чаши вино върху комуникативните ни възможности:)

Като заключение във връзка с приоритетите:
1. Италия е must see/visit/go again/live destination
2. Лятото пийте джин - не свършва
3. Отидете в Бунюел, на Шишман 12
и на последно, но много важно място - Оранжевото нещо в чашата не е енергийна напитка. Това е АПЕРОЛ ШПРИЦЕР - коктейл от Аперол, Просеко и сода + резен портокал. Пият го в Италия навсякъде. Много добре им се е получило. Аперол продават в прекрасния italian deli shop на Аксаков.

Mezze opening

2010-06-14T13:48:00.001+03:00

Дойде времето да открием сезона на лятната градина на Mezze - рибният ресторант любим на няколко от нас. Впрочем, не на всички. Мненията ни за Mezze са противоречиви - някои го намират за излишно претенциозно и смятат, че главното му достойнство е, че е модно, че обкръжението (посетителите) там са по-важни... че е място, на което се ходи един вид, за да се покажеш - да те видят, че си там.

Аз обаче, ще изброя неопровержимите му достойства според мен. Обичам да ходя на места, където знам кои са собствениците и по тази причина съм осведомена за маниера им на пазаруване на продуктите, с които се приготвя храната. В това отношение имам 100%-ово доверие на Лъчо (единия от тях) за подбора му на риби и меса. Когато си имаш работа с храна, приготвена от риби и други морски обитатели, просто трябва да си много сигурен, че собствениците са отговорни за качеството им.

Нека се разберем за едно - София не е морски град и прясна риба няма. То и на морето няма, ако трябва да сме искрени докрай.

Другото неоспоримо достойнство на Mezze е пастата и телешкото. В това заведение не се случват грешки с тези два продукта. Десертите също са уникални. И го казвам с такава убеденост, защото аз не ям сладко. Но сърце не ми дава да не си поръчам рикотата с малиново собре (може и да не е собре, но е нещо подобно - пухкаво и нежно пюре от малини около снежно-бялата и пухкава рикота).

Mezze е и мястото, където в момента може да получите най-добрия лаврак, включително див лаврак. (Изключвам Enoteca Uno, където са ненадминати в качеството, но също така и в цените).

Онова, което винаги поръчвам е тарама хайверът, тиквичките, скариди на скара. На тиган също са добри, има ги и във вариант "таганаки", но аз си предпочитам максимално изчистеният вариант на скара. И всичко това с узо Mini - за мен.

Ядрото на нашата група е винопиещо и открихме прекрасен Sauvignon Blanc, не записах на коя изба, но ще го познаете по това, че е най-евтиният в менюто. Балансът цена-качество ни е много важен, защото 70% от сметката ни е за вино и не ни се струва уместно то да надвишава 25 лв.

Какво поръчахме още - салатата от айсберг и авокадо си я спомням. Не си поръчах, но ометох тази на Shanty под предлог, че само я опитвам...

След нашата сбирка се върнах в Mezze и с моя любима приятелка, живееща в чужбина. И определено имам намерие да се върна отново, включително в Mezze в Лозенец.

Колкото до казусът, че това е място, където е добре да бъдеш видян, пък и теб да те видят, не виждам нищо лошо в това. За три посещения видях приятели, които не съм виждала от години и които не са социално приобщени във Facebook. А какво по-хубаво от това да отидеш в ресторант, където ти е свойско.

Да, факт е, че Mezze e label place - заведение, което твърде бързо стана място, носещо характеристиките на модния бранд. И така, както чантата Fendi, Prada и т.н., носи известно послание за нейната притежателка, така Mezze носи известно послание за "обичайните заподозрени" сред посетителите му.

Да, факт е, че както в случаите с марковите аксесоари, посланието на символа, не винаги е в синхрон със съдържанието. Но моята концепция е, че ако ние не държим на качеството на марките и местата, които харесваме и тръгнем да ги бойкотираме само защото ги носят (ходят там) и хора без нужното съдържание, означава че бойкотираме и стила, който ни харесва, който ни стимулира да правим и всичко останало в живота си на висотата и със стила, който ни допада. Тоест, по-добре е "обичайните заподозрени" да си правят резервация в места като Mezze, отколкото да го отстъпим на онези, които идея нямат защо са там. По-добре е да облечем марковата дреха или аксесоар така както трябва да бъде носена, отколкото да оставяме да се вихри подносването им по вулгарен начин. Както и да е, тази тема е важна и ще я продължим.

Другите неща, за които този път си говорихме са разликите между мъжкото и женското приятелство. И още за нуждата на мъжете да им бъде оправян багажът. За разни случаи на безпомощност когато си търсят риза, спортното облекло или се покапят с нещо... За всичко това очаквайте по-подробен разказ скоро.

Табиети

2010-06-05T20:19:00.001+03:00

Дори когато не готвят бог знае колко добре, мъжете кулинарстват като никой друг. Това е реплика на леля Ог - Тери-Пратчет-овата вещица, така че не подлежи на оспорване. А и животът винаги потвърждава този факт.

Дори жена, която готви прекрасно, не владее ТАБИЕТЪТ, така както го може "готвещият мъж". Освен това малко гледки са по-еротични от кулинарстващ мъж - когато кара ножовете да затанцуват в ръцете му със самурайски движения, когато разпалва жаравата, когато с един удар разцепва пиле на две равни половини, когато стиска с ръка лимона така, че цялото ти тяло да изтръпне. И не на последно място - мъжете импровизират с продуктите много по-добре от жените. Може би защото имат ясни критерии какво искат - да има табиетлийско мезе за ракия. Всичко това си го припомних светкавично, когато видях във Facebook салатката с ракийката на Калин Руйчев. С негово позволение публикувам и описанието, което гарантира слюноотделяне.

"и аз като всеки мъж в разцвета на силите си обичам привечер да си пийна аперитив. Друго си е една ракийка*... но днес като погледнах в "килера" се оказа че салата в забързания съботен ден съм забравил да купя... наблизо шанс за наличен зарзават нямаше, така че се наложи да "обера паяжините". Оказа се че разполагам със следното: връзка пресен лук ; 5-6 чери доматчета от онзи ден ; чесън стар ; замразени листа пресен /вчерашен/ джоджен и стандартни подправки. Малката ми щерка спи в стаята и не мога да я зарежа и да излезна на "пазар" ... мигновенната ми реакция роди следното : скилидките от глава чесън - запържени до златисто в олио. Върху тях преметнат пресния лук, нарязан подходящо - до задушаване /стомахът ми не е от желязо все пак/ - това е основата, върху която се нарязват черитата на четвъртинки и богато се добавя джоджен. Овкусява се със сол, лимон /не отцет!/ и зехтин.... жалко че беше "толкова" малко...

* като любител на ракията съм длъжен да внеса уточнение за професионалистите преди да са ме посекли! Еретизма -лед в чаша с ракия има своето място при правилно прилагане и спазването на някои условия - ледът се поставя в чашата преди напитката и е висок почти колкото чашата. Така я охлажда, топи се по бавно и не разводнява напитката. Най-важно е ракийката да се консумира преди ледът да се стопи!

И още едно уточнение за всички близки и приятели в далечна чужбина дето ракийка не им се намира: същото е приложимо и с читава текила! и е по добре от лимоноядството при комсумация. Все пак текилата си е ракия от агаве... ;)"

2010-05-26T10:25:00.001+03:00

Скарабар - от петък това име звучи по различен начин. Защото стана арена на един чудно хубав рожден ден, със смях, с рози, със закачка като да се бяхме върнали в детската градина, а най-накрая имаше и духане на свещички върху най-вкусната торта.

Е, рожденият ми ден се получи, защото дойдоха почти всички, които трябваше, защото това са хората, с които живея, с които се смея, карам се, сдобрявам се, клюкарствам и пътувам, споделям концерти, ходя на балет, заемам и получавам, гледам как растат децата им и те питат за моето, а вече и децата им идват на нашите рождени дни, въобще хората - единствени по избор, приятелите.

Е, искам да отдам дължимото и на още нещо, заради което се получи - Скарабар. Дали заради божествения мирис на истински кебапчета от месо, оня цвърчащ и омайващ мирис от моето детство, заради който веднага ми замириса на море. Дали заради простичката, а все пак артистично удобна обстановка, обляна в ярка чистота и светлина, така че да не пропуснеш кой е дошъл и какво прави дори и най-далечния ъгъл, заради която си спомних "Журналистите". Дали заради салатата, която имаше вкус на истински домати и краставици, та сякаш попиваше ракията на Сашо Велянов, ей тази ракия като онази, дето имаш чувството, че си схрускал налято от слънце зърно грозде. Дали заради обслужващите (е, не искам да казвам персонал!) - усмихнати момчета и момичета, които сякаш въобще не се мяркаха наоколо, но бяха там, където ти трябват на секундата, та ме накараха да си мечтая за сина, който липсваше. Изобщо - място, където отиваш. Отиваш, защото има причини да отидеш. Отиваш, защото - както писа някога Хемингуей (такъв един писател) - е чисто и светло.

Благодаря ти, Скарабар! Пак ще дойдем...

Изложбата на Албена

2010-05-25T23:27:00.000+03:00

Албена Михайлова е една от нас. Няма значение точно коя. Важното е, че след дълга пауза не устоя на зачестилите въпроси на приятели "хайде, кога ще правиш изложба" и наистина ни изненада с нова техника, стил, материали.

Винаги питам художниците как предпочитат да наричаме онова, коетот са създали - картини, платна, творби, работи. Албена предпочита да казва: "Тази работа е правена върху индиго". Впрочем, работите върху индиго първи получиха лепенки с имена на хора, които си ги запазиха.

Изложбата на Албена For friends & fans е вдъховена..., е поощрена може би от желанието на нейните приятели, но бе "форматирана", когато тя открива тези рамки - кутии в IKEA след като се връща от почивка в Гърция миналото лято. Вместо да ми разправя за морски приключения, когато се видяхме да пием кафе след като събра слънце, тя каза: Ако знаеш какви уникални рамки купих... Край! Правя изложба. Пролетта!

И ето, направи я. За свое и за наше удоволствие.

Хайде, че свършват, а трудно ще я накараме отново да си зарязва бизнеса, за да рисува още.

Изложбата е в галерия "Аросита" - ул. "Врабча" № 12

Изложбата на Албена

2010-05-25T23:08:00.001+03:00

Албена Михайлова е една от нас, но все още няма да издаваме точно коя - по-интересно е когато има интрига :)

Но за сметка на това е нарисувала едни чудесни неща. Когато съм писала нещо за изложби на художници, първият въпрос, който им задавам е - как си наричаш нещата: картини, платна, творби, работи.

В този конкретен случай Албена предпочита да казва: "А тази работа е рисувана върху индиго". Провокацията за новата й изложба са постоянните въпроси на нейни приятели кога ще направи изложба. А тя не правеше, защото здраво се беше развихрила в бизнеса с недвижими имоти. И други бизнес начинания я вълнуваха през последните години. Но миналата година, минавайки през IKEA след лятната си почивка в Гърция, купи 70 малки рамки - кутии и каза: "Правя изложба". Дълго не я правеше. И все ни казаваше - имам време, знам какво искам, и вярно така направи. Абсолютно ни игнорира за съвсем не дълъг период от време, след което истински ни изненада. Защото сегашните й работи наистина са различни от онова, с което човек когато е приятел на някого свиква да възприема като нормално за неговия стил.

В общи линии това е причината изложбата й да носи името For Friends & Fans.

Албена експериментира с нов тип бои, нов тип техника върху хартия и индиго. Рядко интересен и успешен експеримент. Бих добавила само, хайде, че не останаха, а ще ни е трудно да я убеждаваме пак да зарязва бизнеса, за да рисува :)

Работите й са в галерия "Аросита" на ул. "Врабча" № 12

Да излезеш от приказката за принца на белия кон...

2010-05-02T16:26:00.002+03:00

Така се случи, че успях да се запозная неформално с Фредерик Бегбеде. Попаднал сред три непознати жени вечерта преди да си хване самолетът, какво да ни прави човекът, реши да играем на една игра с въпроси, на които трябва да отговаряме истината, истината и само истината. Един от въпросите, на който аз отговарях беше: "Ако имаш дъщеря на 18 години и трябва да й кажеш едно единстевно нещо, което да е важно за целия й живот, какво ще е то?". Реших да играя с извода, до който неколкократно стигахме на нашите култови женски сбирки: "Да излезе от приказката за принца на белия кон", казах.

Трябваше обаче и да обясня как си я представям тази работа. И какво правиш когато спреш да се надяваш, че ще срещнеш своя The One. Обясних своята версия така: "Трябва да се съсредоточиш върху себе си, да изучиш сетивата си, да опознаеш нещата, които харесваш и които не харесваш, кога обичаш да ставаш, кога обичаш да лягаш, как ги предпочиташ яйцата (нали помните онази сцена от "Булката беглец" - с всяко ново гадже, тя започваше да яде яйцата както той ги предпочита и правеше онова, с което той се занимава. Когато реши да се вземе в ръце, си направи яйца по 10 различни начини, за да разбере кои яйца харесва тя). И тогава, когато си центрирана в себе си, ще привлечеш и мъже, които са в синхрон с теб.

Бегбеде се съгласи, че трябва да се излезе от приказката за принца на белия кон, но останалото оспори - дори когато си наясно със себе си, няма гаранция, че онзи, с когото ще се напаснеш в някакъв момент, е твоят човек, защото любовта не трае вечно.

"Казах мъже, не казах мъж" - не паднах по гръб аз. "Ако постигнеш яснота коя си, няма как да се спреш на един мъж, защото няма как един да покрие всичко. Трябва и да си наясно, че тръгнеш ли по този път, ще има много мъже, с които ще изживееш различни нюанси на самата себе си, с които да споделяш различните си вкусове и кефове".

"В един момент човек помъдрява - не се даваше и той. - Освен, че си наясно със себе си, не може винаги да скиташ. Трябва да имаш ясни критерии какво ти е най-важно за човекът, с когото можеш да живееш. Вкусовете, навиците, любовта са неща, които се променят".

Този път аз се съгласих, защото точно това бе и идеята на нашите женски разговори на тема "да избягаш от приказката за принца на Белия кон".

Важно е да уточня, може би, че половината от нас имат стабилен брак или дълга, устойчива връзка. Другата половина все още са в своя скитнически период. И "скитниците" са на различна възраст. На този етап, аз съм окей с живота си на необвързана. Устроила съм си живота така, че липсата на ежедневно общуване с мъж, не е липса, а достойноство и благодат. Останалите необвързани са на периоди - ако в момента имат работа или занимание, което ги вълнува, са по-скоро от моя отбор. Когато усещат зацикляне в останалите житейски сфери, в които изявяват себе си, започват да си задават въпроса дали намирането на правилния мъж би ги извадило от омагьосания кръг. В крайна сметка, цялата работа опира и до децата - не можеш току-така да избереш мъж, от когото не искаш да родиш деца. Но тази тема сега ще я прескоча, независимо, че тя е свързана с идеята за принца. (Случайно попаднах на едно предаване на Карбовски с баба - йога, която каза, че няма внуци, защото дъщеря й не е срещнала принца. А Карбовски с лекота отсече: "Ами, да не търси принца".) Така или иначе никоя от нас, за нищо на света и през ум няма да й мине да зареже мъжете централно. Ако имаме някакъв спор, той е само за различните начини на форматиране на връзката, така да се каже.

Правилото на Sophie: За да излезе от илюзията за Принца на белия кон (колкото по-бързо и по-рано, толкова по-безболезнено), всяка жена трябва да определи 9 (девет) неща, които са важни за нея и 3 (три!), с които по никакъв начин не трябва да прави компромис. Въпросните три неща е важно да си ги припомняш в екстремни ситуации - когато връзката е на някой от своите кръстопътища. Друга много важна подробност е, че след като определиш деветте неща, които са ти важни в един човек (напр. "стабилен, успешен, с чувство за хумор, да може да готви.... ), трябва да запомниш много добре, че ако мъжът отговаря на 6-7 от тези критерия, това е твоят човек. Ако отговаря и на 9-те... "има нещо гнило в Дания".

"Психически стабилен, да ми вдъхва уважение и респект, да е интелигентен" - набързо обобщи една от жените със стабилна връзка. Останалите ... особено "скитниците" не бяхме сигурни на кои три жизненоважни неща да се спрем. Обсъждахме ги и над порциите си с ребра в "Етно" и във френския ресторант Maison Godet, докато си облизвахме пръстите от превъзходния гъши дроб и... от всичко, което поръчахме. Здраво зациклихме когато стана дума, че са ни важни други неща, а не благосъстоянието му, но все пак то е важно, защото не можем да направим компромис с личния си lifestyle. Говорихме и за обратния казус - какво правим, когато жената няма добри финансови възможности, а той има. По тази линия се оказа, че на тази маса и по този въпрос цари единодушие, синтезирано от репликата: "Той може да ти дава 1000 лв., но само ако ти изкарваш 2000".

Shanty се забавляваше до едно време с критериите, с които обстрелвахме хаотично пространството (докато ушите на сервитьорите порастваха) и в един момент ни каза: "Страшни глупости говорите. Толкова е лесно да "вкараш един мъж в чехлите". Когато жената иска Той да Е, той иска да се чувства като такъв. За да се ограничим с 3-те важни неща, ще ви кажа какво ми е важно на мен:

1. Да ми носи кафе в леглото сутрин, в часа, в който се събуждам, независимо дали ми говори и дали сме се карали за нещо предишната вечер.

2. Да не свършва преди мен.

3. Да бъде в състояние и да поеме отговорността да осигури бъдещето на децата ни, независимо от отношението му към мен.

Такъв човек ти просто го уважаваш. Ако изпълнява тези три важни неща... сам си "влиза в чехлите" и за всичко останало.

Впрочем, мъжете са съвсем наясно с тази необходимост от практичност, когато си избират съпруга. И уважават жената, която е наясно какво иска. Или както каза и Бегбеде (повтарям): "Трябва да имаш ясни критерии какво ти е най-важно за човекът, с когото можеш да живееш. Защото любовта не трае дълго".

Една среща...

2010-04-27T23:49:00.001+03:00

Животът си има своите номера и винаги, когато най-малко си готов, ти изсипва поредното предупреждение, изпитание или просто "опресняване". С последното ме изненада вчера, когато ме срещна с една жена на 60 г. Но на 60 г. като на 40 г.! С осанка на лебед, грациозност на газела и зъби на американска актриса. Склонна съм да вярвам, че изключителният й външен вид се дължи на начина й на живот, а не на пластичната хирургия. През цялото време се бях вкопчила в очите й, от които искряха свежест и всепоглъщащо желание за живот и любопитство към новото. А бръчките около очите са от тези, които говорят повече за живота на една жена от всичко останало, извити нагоре, сякаш постоянно е усмихната в спокойно състояние на лицето. Да, българка е, но не помни от колко години живее в Швейцария. През всичките тези години е управлявала галерия за изкуство, разположена на 10 000 кв.м и застрахована за 1 млрд. евро. Сега казва, че е щастлива пенсионерка и баба на внуци.

С тази дама се видях, разбира се, в ресторант Его. Нямаше по-подходящо място от това срещу историческата сграда на австрийско посолство на бул. "Цар Освободител". Предлаганите в него ястия, които се сменят според сезоните, от лятото на 2009 г., се правят от внасяни от Италия меса. Продуктите са качествени и пресни и храната е приготвена много вкусно. Собствениците правят видими усилия да наложат ресторанта като класен. Мястото е с впечатляващ дизайн, заобикоени с фотографски класики на Лорънс Шилър. Ресторантът предлага три помещения като най-вътрешното се състои от една маса. Тук можете да си организирате възможно най-тайната вечеря, която може да приключи в бара в подземието, самият той - изключително шик. Подразбира се, че цените са над средните.

Разговорът ни беше продължителен и напоителен (за мен). Една от темите, които объждахме беше как остаряват звездите. Аз й казах, че се възхищавам на Ким Бейнсинджър, а тя ми отвърна, че изглежда много зле без грим, тъй като й е съседка и се виждат доста често. Естествено, я заподоздрях в женска завист, но съмнението ми се изпари, когато ми призна за случая, когато е изпуснала лъжицата в супата си, докато е обядвала в ресторант и там влязла София Лорен, която е над 80 г. Е, разбрах какво имаше предвид, докато говореше през цялото време за класа и стил. Междувременно погледна към клиентите на съседната маса в заведението и ме попита: "Защо това момиче на съседната маса се е извило като бастун и се опитва да си напъха цялата глава в салатата, а просто не си вдигне вилицата към лицето?". И като "пенсионерка", която гледа телевизия, попита: "Защо жените водещи в България държат да покажат цепката на гърдите си по телевизията?" и "Има една водеща с огромна руса коса, която я прави по-огромна, отколкото е, може би..."

Осъзнавайки невъзможността да се срещна отново с тази жена, пожелах да дойде с мен на разходка из столичните магазини, за да прекарам още един ден с нея, за да попия от нейната лекота, увереност и елегантност. Едно истинско риалити.

Казват, че елегантността е извисена нагоре, а сексапилът напред.....Аз с моите 170 см височина и номер на чашката на сутиена -75Б, е по-добре да си седна и да се обърна с гръб. Но пък поне е сигурно, че няма да ме видите да забивам глава в салатата или супата при следващата среща на Ocean's eleven.

Няма нищо невъзможно, когато действат законите на случайността

2010-04-25T16:42:00.001+03:00

Има една арабска поговорка: "Ако нещо ти се е случило веднъж, може да не се случи втори път, но ако се случи втори път, ще се случи и трети". Откакто я знам и небрежно съм забелязвала колко безотказно "работи", започнах да я наричам "закон на случайността". Прояви се и по отношение на нашите сбирки. Когато аз избрах бистро "Любимото", направих резервация седмица по-рано, за да съм сигурна, че няма да забравя, че ще има места... да се подсигуря. Същият ден се обадих, за да кажа, че няма да бъдем 10, а около 13 и абсолютно изстинах, когато влязох в малкото като капацитет бистро, в което нямаше къде да се подпреш, камо ли да седнеш. "Къде ни е масата?". Оппа-а-а, станала грешка, объркали ни с някакви други хора, и какво правим? Както заведението беше препълнено, така, в рамките на 10-15 минути някакви хора започнаха да стават, съдържателите на бистрото разместиха други от редовните си клиенти и когато първата от групата след мен, се появи, разполагахме с маса, която можеше да побере и 15 жени. Следващата сбирка беше в ресторант "Етно". Отново се оказа, че нямаме резервация и отново бяха разместени клиенти, за да ни се получат нещата и да си изядем ребрата. Едно от нещата, които винаги поръчвам в "Етно" е карнъ салад (с домати, патладжан, сирене, ужасяващо вкусна винаги, независимо дали е в някой от "Егур, егур"-ите или в "Етно"). Другото ястие, което не мърда от топ 10 в личната ми класация на "най-добрите ребра" в София са... свинските ребра, много ясно. На победителската стълбичка те си делят място с ребрата в Murphy's, където беше следващата сбирка и при това в ден, в който има футболен мач - от онези, заради които заведението прелива от англоезични запалянковци. Законът на случаността с двойната и тройна случваемост се прояви отново по безапелационен начин, независимо, че масата я бяха запазили 2 от нас. Нямахме запазена маса, това е положението. И изглеждаше повече от безнадеждно да наместим подобна огромна бройка "женоря" във футболен Murphy's day.

Тогава за пореден път се убедих, че няма нищо невъзможно, когато действат законите на случайността. Не просто ни намериха маса, но тя бе буквално в епицентъра - запалянковците нямаше как да си гледат мача, без да гледат и нас. Независимо колко безмислено е това напразно усилие на любовта - да привлечеш поглед на мъж, който се е отдал на любимите си футболни отбори. И все пак, въпреки невъобразимия шум, заради който не можехме да си чуем приказката, беше приятно да се "отъркаш" в толкова сурова мъжка енергия. За пореден път признавам - мъжете изглеждат по-мъжествени, когато гледат футбол... явно нещо с тестостерона им стана и яко блъскат феромони във въздуха.

След като се изчерпи третия път от закона на случайността, повече гаф със запазена маса не ни се е случвал.

Паралелно в живота ми този закон на случайността се прояви три пъти в твърде личен план - една ситуация се мултиплицира три пъти през лятото, по Нова Година и ей-сега, сегичка.

Но имам проблем. На мен ми харесва тази ситуация. И макар да знам, че никак не е хубаво да се мултиплицира до безкрай, защото ще престане да ми харесва и ще започне да ме изнервя, съм леко объркана. Време е за избор... Какви глупости говоря, не за избор, ВРЕМЕ Е ЗА РЕЗЕРВАЦИЯ :)

2010-04-20T13:59:00.001+03:00

На Дими

Момичета, къде отиваме?
И кой ще ни обича по-нататък?
Раздадохме, каквото имаме.
Изложихме се без остатък.

Към тиха старост кротко стъпваме
С надеждица за „втора младост”.
Нали сме умни, та отстъпваме
И мътим сляпо чужда радост.
.
С пиниз се хващаме за другите
В капана с делничните трески.
Царе сме ние на заблудите,
А вехнат новите прически...

Светици!
Ох, крилца ни никнат!
Не знаем колко ни отиват.
Любимите, дори да кихнат,
От нас куража си преливат.

Гнездото - милото ни топли,
Макар че птичките отлитат.
Едничка мисъл все ни чопли –
Дали изобщо ще попитат.

Очакваме отплата. Глупости!
Животът чий е, мили мои?
Не ни е длъжен.
Е, признахме си –
Не сме родени за герои.

The olive garden restaurant

2010-04-18T23:14:00.001+03:00

Ето го и мястото за нашата следваща срещар нали така? Ул. Ангел Кънчев 18, точно срещу Данис. Днес минаха оттам и ми се стори чудесно място, в менюто има няколко неща, които искам да опитам в-е-д-н-а-г-а :)

Уикендът, такъв какъвто го харесвам

2010-04-18T18:11:00.001+03:00

Накратко. Един добър уикенд. Обяд в събота с човека, който обичам. Рожден ден на най-усмихнатата приятелка, моято имам. Втори, закъснял/отложен рожден ден на едно странно място. Обяд с най-добре пишещата ми и най-новата ми приятелка.

Опитах да напиша всичко това преди час от лаптопа на сина ми. Оказа се с парола. Намерих три фаса в стаята му, както и куп боклуци и излязох от стаята преи да успея да се ядосам. По този повод пиша от щанда на APPLE в мола. Long live APPLE! Винаги съм им била фен, макар че на щанда им в мола на Стамболийски ми обясниха, че нямат интернет, защото много го ползвали..... клиентите имаха пред вид. Идеше ми да изкрещя - Това се нарича МАРКЕТИНГ и по цял свят е така!

Както и да е. Обяд в новия ресторант Лео (под Дондуков, мисля, че на Искър е). Давам 100% препоръка - прекрасни пици и паста, богат избор на салата и вина. Както и много други ястия и предястия. Пицата с аншоа и моцарела плюс маслини е в топ 5 на най-добрите пици, които съм пробвала.

Обядът днес беше на място, където мисля, че ще посещавам често. Guest house на Раковска и Карнеги, близо до канала. Много добро ризото със спанак и сушени домати, издържан интериор и подходяща фонова музика. Не са много този тип места в София. Браво!

Lifestyle-ът ни е важен, ако ще си ставаме близки

2010-04-18T00:32:00.002+03:00

"Любимото" на "Паренсов"

"Comercial" на "Шишман"

"Хубаво е когато хората си стават близки от първия момент" - това беше една от репликите, отправена към собствениците - сервитьори, понякога готвачи и ... "всичко" на малкото кокетно бистро "Любимото" на "Паренсов" (където преди беше Jimmy's). Там бе второто, но на практика първото регламентирано наше събиране. Преди това, от време на време и съвсем нерегламентирано се случваше да вечеряме, предимно в Comercial на "Шишман" (Произнася се "Комерсиал", а не "Къмършъл" - неговите собственици пък са от онези хора, които недоумяват защо е този напън всички чужди наименования в BG да се произнасят непременно на английски, дори когато изписването би трябвало ясно да подскаже, че има и други езици, на които говорят хората на този свят, особено по Средиземноморието, какъвто е и типа на това бистро).

Тези две места са много различни - като обстановка, като вкус, като отношение на персонала. В Comercial, което на мен лично по едно време ми беше станало "стола", задължително се поръчва домашният пастет (уникален е просто!), топлата салата от тиквички и скариди, салатата с рукола и прошуто, пастата с домати и маслини... и после се чете менюто, за да решим ще ядем ли нещо. Основната поръчка е мезе към виното и за раздумка, докато се съберем. А виното там наистина е добре селектирано. Обикновено има поне шест до осем вида прилично вино в бутилки, което може да се поръчва на чаши. Не че някоя от нас ще се задоволи само с чаша. Но да има вино на чаши ни е важно за към края. Когато все някоя твърди, че "няма да помогне" за бутилката. Има и един шоколадов десерт, който винаги се поръчва, когато го има. Никога не съм си дала труд да му запомня името, защото никога не ям десерти и обслужващия персонал прекрасно знае какво означава въпросът ми: "а имате ли онзи десерт?". Такъв е персоналът там - познава прекрасно някои от нас, но никога и по никакъв повод не ни говори на "ти". Държи любезна дистанция, реагира адекватно, уважава еднакво и редовните, и нередовните клиенти. Понякога се разсейва и трябва да го търсиш, но в никакъв случай не става дума за някакво много фатално разсейване.

Впрочем, Comercial е изключително приятно място за обяд. Всеки ден различен. Има супи, които май само там се предлагат, например от фенел. Обядът излиза около 10 - 12 лв. И лично от собствениците знам как определят обедното меню: "Знаем всеки от тях какво готви най-добре, така избирам обедното меню".

В "Любимото" готвят и Васко, и брат му. Явно и някой друг готви, защото понякога и двамата сервират. Наричам ги така фамилиарно, напълно огледално на техния подход към клиента. С тях си ставаш близък веднага. Вкусно готвят момчетата, не мога да отрека, но всеки път, когато отида, се инатят да ми предлагат "пиленце" при положение, че на "първа среща" уточних - не ям пиле. И "пиленце" не ям, пиленце ...

Което ме подсеща за една друга история, нали сме на кръчма, ще си говорим като на кръчма, с непрекъснато сменяне на темите, според спонтаннит асоциантивни връзки... Та, историята е от времето, когато се подготвях за кандидат-студентски изпит по литература. Едно момиче беше написало, че еди кой си писател бил посял "семето на революцията". А моят учител, Ники Николов (да, същият, от Английската гимназия) отсече: "А-а-а, семето вън, не сме толкоз интимни". В този ред на мисли, все ми се иска да кажа на двамата сладки братя от "Любимото" - "пиленцето вън, може да сме си станали близки, но не сме чак толкоз интимни...". Достойнства - "пиленцето, рибката, свинското филенце" обикновено са много вкусни, факт и цените са супер прилични. За прецизна винена селекция не може да се говори. За мен няма вино там и какво да правя, карам на ракия. В "Любимото" има всичко онова, с което най-масово се преяжда и препива. И те наричат с милички имена. Може би затова заведението е препълнено и никога няма места. За нас не е проблем. Ние и помежду си не се наричаме с милички имена.

Някои от нас тогава за първи път се запознаха (иначе са common friends, разбира се). И макар да си станахме симпатични, в никакъв случай не сме бързали да си ставаме близки.

Което ме подсеща за една друга история.

Веднъж, една съвсем друга приятелка, много, много, много си беше харесала някакъв мъж. И ето, дойде момента, в който буквално можеше да си го хване и да си го заведе у тях. Това беше от този тип ситуации, в които точно за това ставаше дума, а не за сложни общи планове за бъдещето. А тя, вместо да си го прибере набързо и да не излязат от спалнята й три дни и три нощи, го хвана и го помъкна по любимите си заведения. Цяла нощ. Не той нея, тя - него. Тогава, една друга женска група я попита: "Ама защо?". "Важно ми е да знам дали неговия lifestyle е подобен на моя". А-а-а, така може.

Такава е и нашата женска група. Не бързаме да си ставаме близки. Обикаляме заведения, говорим си в посока от частното към общото и обратното. И едва когато със сигурност установихме, че lifestyle-ът ни е подобен, колкото и да ни е различен животът, поискахме да правим и общи неща. И ето, "правим го" - блогът, съюзът, общото нещо.

Чао засега. И доскоро.

Ресторант Comercial е партньор на City Club. С картите на City Club ползвате 10% отстъпка

Кои сме ние и какъв ни е случаят?

2010-04-13T01:18:00.001+03:00

Ние сме 11. Не точно като Ocean's 11, колкото и да е примамлива идеята. Не ни търсете за обири. Не правим такива неща, но сме способни да направим почти всичко, на което е способна една жена, умножено по 11. Не знам дали схващате за какъв огромен мащаб става дума... Е, няма и нужда. Така или иначе, онова, което ще споделяме тук трябва да може да "носи" на публичност :)

Вижте сега какъв ни е случаят... Така или иначе два пъти в месеца ходим заедно по кръчми (общо наименование на изключително капризният ни вкус по отношение на места за хранене и пиене) и барове (общо наименование за местата, на които само пием)... решихме:

1. Да сбъднем мечтата на поне 3 от нас, които винаги са искали да работят онова, което работеше Джулия Робъртс в "Сватбата на най-добрия ми приятел" - всички да се притесняват, че Тя е в ресторанта и оценката й за храната и виното ще бъде безпощадна. И въпреки че никой не им плаща, за да го правят, толкова отвътре им идва, че на практика се случва. Всички чакат тези 3 жени първи да изберат храната и виното. А киселата им физиономия така или иначе връща ястия и вина, които не са онова, което трябва без да им бъдат вписвани в сметката. Тоест - ще пишем кратки ревюта за местата, които сме посетили, какво препоръчваме от менюто и с какво не бива да рискувате. Не си представяйте ревютата по списанията. Както стана дума, три от нас са безпощадни, но останалите 8 също имат доста над средностатистическия вкус и невероятно разнообразни вкусови преживявания буквално от всички кътчета на света. Поне 9 са виртуози в собствената си кухня. Всички пият само качествено вино, а някои могат да различат по 7 -8 различни нюанса в аромата и вкуса. Имате си работа с ценители, развивали сетивата си за гурме преживявания с години. И при това положение, съгласете се, абсолютна грехота е да не споделяме публично как се развива кулинарната култура в софийските ресторанти. Живот и здраве, ще има репортажи и от други градове, държави, континенти, планети, галактики... кой до където успее да стигне.

2. Солта и пипера е нашето life & love review. Предполагам, ясно е, че когато 11 жени се съберат, за да чревоугодничат до безобразие по никакъв начин не си говорят за затваряне на компоти. По никакъв начин не си говорят и за това как се приготвя бьоф строганов (още не сме открили къде го правят наистина добре, защото нали се сещате, теленцето трябва да е ... горе долу на възрастта на онези във FarmVille)... Ще казваме какво ни е мнението за храната, но идеята не е да ви докарваме до отегчение и да прекаляваме със снобария. Цялата работа е, че когато 11 жени се съберат си говорят едни неща... които карат сервитьорите все да си намират работа около тяхната маса и да не потропват нервно, когато останем последни в заведението, а само да седят наблизо нехайно подпрени на някоя стена с втренчен поглед никъде и наострени уши, докато ние СЕ ВЪЛНУВАМЕ и се надприказваме. Защото всяка има какво да каже за ЖИВОТА и за ЛЮБОВТА.

В този АБСОЛЮТНО УНИКАЛЕН БЛОГ ще споделяме есенцията от нашите разговори, която не веднъж е преобръщала собствените ни животи, карала ни е да се въртим в леглото и да преосмисляме постъпки, мисли, действия, имидж, израз пред света и сутиените, които носим. Да, ще говорим и за мъже, но далеч не само. Всъщност, смятаме да разсеем една ВЕЛИКА ЗАБЛУДА - че на женските сбирки се говори за мъже. Ние поне, много повече говорим за ЖЕНИ. Не за други жени - ЗА ПРИСЪСТВАЩИТЕ ЖЕНИ ПРЕД ПРИСЪСТВАЩИТЕ ЖЕНИ. За ценностите ни в това тук и сега - хаотична и взривоопасна смес от потребността от стабилността на традициите, свободата на настоящето, неизвестното бъдеще, приятелството, предателството, работата, парите, децата (разполагаме с общо 11 на различна възраст), характера на връзките ни с мъжете.

А връзките ни с мъжете една с една не си приличат. Форматът, в който всяка от нас е придобила своя опит, изживява актуалните си емоции, оргазми и пие сутрешното си кафе е totally different. Всяка има какво да каже, знае как да го каже и най-вече ТОЧНО ЗАЩО ГО КАЗВА.

3. Освен това всеки има нужда от дупка, в която иска да извика "Цар Траян има кози уши"... Затова в този наш блог (който взе да ми става любим преди да се е случил), всяка ще пише когато си поиска, за онова, което й се прииска, когато наистина й се прииска ДА СИ ГО КАЖЕ.

P.S. Генерално няма да крием кои сме - ако сме много скрити няма как да ни каните при откриване на новите си заведения, а това определено би било грешка :), но обичаме да има интрига, затова сме с Аватари. За сега успяха да се логнат Sophie, Pipilota, Malvina и Shekina. Една по една ще го направят и останалите 7. Бърза работа нямаме, забавляваме се. Ще се радваме, ако се забавлявате и вие.