четвъртък, 16 юни 2011 г.

За смисъла да се посещават обмислени кулинарни вечери




От месец юни, Димо Димов, в момента свързан с марката Cult Gourmet Catering, започна и презентация на авторска кухня в Търговски център ЕВРОПА, където впрочем се намира и DiVino.
23 юни беше един от най-горещите дни за 2011 г., затова в момента, в който в крайна сметка стигнах до този доста отдалечен от центъра бизнес център, се почувствах в рая. На външната тераса покривът е объл, стъклен и когато е топло по стъклото тече вода, която циркулира и създава усещане за истинска прохлада.
А след приятното просеко за welcome drink, бързо се сетих и какво означава думичката "щастие" - да правиш това, което обичаш и да изпитваш истинска наслада докато го правиш.
Колкото до разликата между ходене на ресторант, дори и най-квалитетен и посещението на авторски вечеря на майстор-готвач (chef), винаги ще предпочета второто, защото авторската вечеря е подготвена от избрани ястия, които са степенувани и се надграждат според вкусовите си характеристики, за да се получи завършеност, от която и сетивата са нахранени и ензимите в стомаха са доволни. Няма да навлизам в сериозен урок по анатомия, но в общи линии в устата си имаме 10 000 вкусови рецептори, които при добре обмислено подреждане на ястията, успява да задоволи нуждата на организма от шестте основни вкуса - солено, сладко, кисело, горчиво, люто и умами. ("умами" е онзи специфичен вкус, който се открива във водораслите, в пармезана, в пулпата на домата, бихте могли да се сетите за какво става дума, ако сте дъвкали кора от дърво, например. Не е смешно - бебетата обожават да "дъвчат" дървени, а не пластмасови неща - спокойно би могло да се каже, че "умами", макар и наречен така в Япония, е един от вкусовете, с които сме "закърмени" и никак не се учудвам, че сушито стана такава световна мания и нито един кашкавал няма да успее да заглуши въздействието на пармезана).
Когато ходим на ресторант, дори и много изискан, много често правим грешки да избираме няколко неща, които харесваме поотделно и ги съчетаваме с най-евтиното (или най-скъпото) вино, без връзка с отделните елементи в храната. При това положение, рискът от тежест в стомаха е доста голям. При авторската кухня това не може да се случи (или ако се случи, то готвачът не се е справил).
Не на последно място, по критерия цена-качество, авторската кухня е за предпочитане. Две предястия, великолепно студено сорбе, което изчиства вкусовите рецептори, основно ястие и десерт (общо пет единици вкусови експлозии) за 55 лева няма да откриете и в квартално бистро. Отделно, всяко едно от вината е обмислено като предложение, така че да се съчетае и с двете менюта, между които може да се избира. При положение, че най-скъпата бутилка е 51 лв., вечерята излиза ... направо без пари. Защото удоволствието превръща цената в символична.

Миди сен жак в букет от салати и дресинг от тобико хайвер и ягоди

Мидите сен жак бяха степенувани с карпачо от червен тон с хайвер от летяща риба, тартар от сьомга с гома уакаме (вид водорасли)
Карпачото от тон и тартарът със сьомга чудесно се съчета и с другата линия на менюто, стартираща с рукола с прошуто, пъпеш, ягоди и листа пармиджано.
Ние избрахме до края на вечерята да си останем бялото вино COSTAMOLINO Vermentino di Sardegna (в това меню на цена 23 лв.)

Сорбе от джинджър и ананас


Идеята на сорбето е пасирана и замразена плодова смес от плод и подходящи за този плод подправки, чиято цел е да изчисти вкусовите рецептори между две различни ястия или предястия. Комбинацията между ананас и джинджър е много добра, защото и джинджифилът сам по себе си има това свойство - да пречиства рецепторите. А по отношение на комбинацията от шестте вкуса, в случая, Димо Димов явно беше решил лютивият щрих да дойде от него.

Агнешко гръбче с овче сирене и дюксел от диви гъби в салата с рукола, левурда и спанак
Агнешкото много интересно надстрои рибните предястия. Усещането беше странно, но сякаш "издигна" стартерите на друго ниво.

Див лаврак в сос от билки и шам фастък, шафранов ризото кейк с омар

Това беше другото основно ястие от менюто. Лично на мен шафрановият ризото кейк ми беше скучен, независимо, че с омар мога да изям всичко.

Шоколадов флан, салата от ягоди с отлежало балсамико

Десертът беше общ и за двете линии на менюто и ... абсолютно уникален. Много пъти съм казвала, че не ям сладко (защото наистина не обичам) и когато някой си поръча десерт, мога единствено да се изкуша да опитам до две хапки. Този шоколадов флан, обаче си го изядох целия. Голямо достойнство е, че всъщност не беше много сладък, но "моето нещо" в този десерт бяха "коричките". Така и не попитах Димо Димов от какво са направени - то, като ти е кеф, спираш да питаш за подробностите. Това е другата особеност на усещането за щастие - подробностите стават маловажни.

Та, така. Има смисъл да се ходи на кулинарни вечери с авторска кухня. Покрай удоволствието, се създава и култура на хранене. А културата (във всяка една област) спестява много неудобства (кеш включително), защото по-малко се хаби време, енергия и пари в грешки.

Няколко думи и за Димо Димов
Димо Димов получи наградата "Ресторант на читателите" (на "Бакхус") през 2006 г. И впрочем я получи за близо година съществуване на ресторант Clasic, който вече не съществува. Много неща се промениха от тогава.
Това беше вторият готвач, с когото поисках да се запозная лично веднага след като опитах... коктейлните му хапки за една винена дегустация. (Първият, с когото поисках да се запозная още преди да започна да пиша за ресторанти и вина, беше Младен Чуканов, но там опитването беше много повече и менюто беше изключително забавно). С Димо поисках да се запозная заради коктейлна хапка, повтарям... Щях да се задавя, докато питах: "искам да знам кой го е направил това?".
Доста по-късно научих, че е изучил тънкостите в съчетаването между храна и вина в Елзас, на пасажерския лайнер Royalle Caribean и в ресторант "Au Crocodile" в Страсбург, който има три звезди на Michelin Guide. И повече от година го ползвах като консултант относно съчетанията на вино и храна за рубриката ми в Business Week.
Димо Димов беше причината и да направя премиерата на книгата "Секс, любов и други глаголи" в някогашния ресторант Clasic, вместо в някое литературно пространство. Не само защото бях невероятно сигурна в успеха на кетъринга, но и защото исках да вечерям там, когато гостите си тръгнат. Те не си тръгнаха дълго и май опитах единствено от една круша с шоколадова заливка, но това е една друга история.
Важното е, че най-сетне има причина човек да се вдигне и да отиде до Бизнес център ЕВРОПА, за да си достави удоволствие от авторската кухня на Димо.

понеделник, 23 май 2011 г.

Могат ли Халите да станат като Mercado de San Miguel?

Първото групово пътуване на групата от "Разбор" беше в Мадрид - при единайсетия член на групата ни. За тридневния ни престой, нашата приятелка, която ще наричам Испанката, защото още не си е измислила аватар, щателно проучи къде си струва да ни заведе, защото изобилието от всякакви места за кулинарни преживявания е твърде голямо. И както навсякъде по света, не навсякъде си струва. Има заведения, в които може да останеш разочарован дори от традиционната им паеля. Испанката много добре знае какви са нашите вкусове и предпочитания и още на летището ни връчи по една карта на центъра и с кръгче огради всички места, които ще посетим задължително. Без културните забележителности - те бяха свободна програма и са си отбелязани на картата.


Mercado de San Miguel - хапване на крак

Още преди да си оставим багажа, озверели от глад поради ранното ставане и ужасяващите сандвичи в самолета, тя ни поведе към Mercado de San Miguel. Това е една красива сграда (поне в центъра некрасиви сгради нямаше), много подобна на нашите Централни Хали с почти същата концепция, само че наполовина. Навсякъде има щандове, на които различни производители представят продукцията си, но голямото пространство по средата е запълено с високи маси и бар столчета. От щандовете си взимаш тапас от всичко, което ти грабне окото и стимулира слюноотделянето.

Щандът на маслините спокойно може да бъде наречен и "музей на маслината", както почти всеки магазин за традиционния хамон се нарича "Музей на хамона"


Почти на всеки щанд, тапасът (буквално - малко количество от голямата порция, мезе) се поднася в съдчета, произведени от материал, който се рециклира.
Според една от легендите думата tapas за мезето към виното, възникнала когато крал Алфонсо ХІІІ посетил една страноприемница, за да си почине и да изпие един херес - испанско силничко вино, типично за Андалусия. Когато келнерът поднасял напитката на краля, станало силно течение и за да не влезе пясък в чашата, я покрил с резен шунка - техния хамон. Кралят харесал това поднасяне на напитката и поискал още, със същата "тапа" - la tapa. Естествено, всички придворни поискали хереса си с тапа. Това е положението - откритията и в модата, и в гурме културата, обикновено са плод на случайността, но се узаконява от кралете. (Както беше казал някой във Facebook след кралската сватба: "Ей сега искам да съм Сара Бъртън).
Така или иначе тапасът е изключително популярен в Испания без връзка с дворцовия етикет, а по-скоро с това, че сякаш всички живеят навън, пият сангрия и мезят с тапас. Някъде го дават безплатно към питието. И без друго, по-солените варианти - маслини, хамон, солена риба... засилват жаждата, така че то си се изплаща. В Mercado de San Miguel тапасът се заплаща - между 1.50 и 3-4 евро, взависимост от табиетлийските предпочитания. И ако човек е много гладен, може би е по-добре да седне някъде и да си поръча истинска голяма порция от иберийско пилешко вретено с картофи по каталунски, например. Но това изключва удоволствието от небрежното, спонтанно, необвързващо, но оставящо много приятни емоции приятелство "на крак" - без преяждане, без препиване, без стигане до дълбоки откровения и до онази точка, заради която може да съжаляваш, че пак си прекалил.

Ако трябва да избирам между прошуто и хамон, ще предпочета хамон. Невъзможно бе да спра да го пожелавам, отново и отново.

Всеки щанд е със своя собствена харизма и почерк, но въпреки това общото усещане е за цялостна хармония в интериора. Няма еклектични недоразумения. Беше съвсем естествено да си кажем - "Виж, колко е просто, какво пречи нашите Хали да изглеждат така и да предлагат тапас и напитка на крак?"
Може би отговорът е съвсем прост - нямаме тази културна традиция. Да храним сетивата си с малко количество храна, която да задоволи вкусовите рецептори без да "напълни стомаха" в буквалния смисъл. Няма и особено големи традици да изпиеш на крак кана сангрия с приятели - има, де, но не сангрия, и кръгът хора, които го правят не е толкова голям, след като повечето ги познаваме. Нещо повече - нашето приятелство, на всички от "Разбор" се зароди спонтанно именно "на крак" в някои от популярните места за питие след работа или след вечеря. И продължава да е ценно, защото го поддържаме по този начин, независимо, че и сближаването е неизбежно. Но без да е обсебващо. Нито задължаващо.
Със сигурност първото заведение, което се престраши да внедри тапас (и не е от категорията на луксозния ресторант Toro), веднага ще ни спечели като клиенти.
Няма да са Халите, знаем.

четвъртък, 5 май 2011 г.

Pacific и дзенът на най-малкото съпротивление

По отношение на етно-ресторантите, и ние се плъзгаме по линията на най-малкото съпротивление. Не че в София е пълно с етно-ресторанти, и не че дори когато ги има, не са завладени от еклектиката на типичното "овкусяване" (разбирай "обезвкусяване") според разбиранията на аудиторията в името на по-високата посещаемост. Но има - ливански, марокански, няколко турски и гръцки... И ние не сме били в тях. Експериментираме в рамките на познатото. А азиатската кухня бе първото вкусово "опитомяване" от първите години на демокрацията в България. Предимно чрез гаражни ресторантчета със съмнителна хигиена, но пък беше толкова вкусно... и всички, които ги посещавахме, се научихме да приготвяме най-малко пролетни рулца и ориз по китайски дори и без тиган ток. След това ги затвориха. Появиха се няколко нови, но цялостната ресторантьорска култура зави в други посоки (с определена почит към пиците, салатите с всичко, барбекюто и тирамисуто) и повече нито един китайски ресторант не стана хит. Настъпи и ерата на суши. Дори китайците в Париж набързо се преориентираха към пазарните условия, прибраха си тиганите вкъщи и започнаха да предлагат японска храна. И тук го харесахме. Научихме се да го приготвяме и у дома. Не е проблем да си купиш водораслите, уасабито, оризът за суши, сьомгата, рибата тон и скаридите. И не на последно място - Азия се превърна в много предпочитана туристическа и бизнес дестинация. Тайланд и Индонезия се оказаха "по наш вкус". Научихме кои са специфичните люти подправки, без които тайландската кухня никак не става тайландска, включително и магазините в Лондон, където се продават. Добрите стари китайски ресторанти вече нямат шанс. Дойде времето и за нов тип азиатски ресторант. Първият опит за меню, съставено от пет вида азиатска кухня - Китай, Тайланд, Япония, Корея, Индонезия, е Pacific. А това е и малко рисковано начинание, защото от една страна трябва да бъде преодолян негативът от "китайското за вкъщи", а от друга - очакванията на често пътуващите да изпитат познати вкусови усещания далеч от местната атмосфера, в която са открили своите предпочитания към специфични азиатски ястия. Спомням си, веднъж, в едно от онези гаражчета с китайско бях попитала готвача защо свинското гонг-бао не е като това в съседния гараж, а той отвори една карта на Китай и много простичко ми отговори - "Ние тук", сочейки север, "Те там" - сочейки юг. Та, когато човек сяда в азиатски ресторант, независимо в коя точка на света, трябва да има едно наум, че между "ние тук" и "те там" има разлика.

Неизбежното "побългаряване" е в наличието на добра винена листа и в интериора, който съдържа азиатски акценти, но е търсено удобството на традиционните маси със столове или сепарета. А ние не се замислихме за чай или сакета. Директно "поафриканчихме" поръчката си с пинотаж Zalze. Добре се съчета.

Shanty си поръча тайландската супа Том Ка Гай с пилешко, лимонова трева, фиш сос, кокосово мляко и няколко други съставки. Важно бе точно тя да я опита, защото сред всички нас е единствената абсолютна майсторка на феноменална тайлнадска люта супа със скариди, пред която всяка шкембе чорба трябва да отиде да се срамува в ъгъла. И Том Ка Гай в Pacific й хареса. Приемаме мнението й за достатъчно авторитетно.
Поръчахме така че всички да опитваме - индонезийски пържен ориз (изглежда лошо на снимка, но е просто чудесен и абсолютно задължителен), тиквички с черен пипер (сравнени с нашенските и гръцките, не ни допаднаха), пелмени с телешка кайма (една от емблемите на Pacific по мое скромно мнение, тъй като опитвам пелмените навсякаде. Личните ми номинации са за тези тук плюс онези в Happy Sushi на "Раковски"), поръчахме още телешко и патешко. Завършихме "по учебник" с карамелизирани плодове. Независимо, че технологията на приготвяне е щадяща по отношение на лошите мазнини, при това преяждане е неизбежно и мазнините да не ни дойдат малко байгън. Не мога обаче и да отрека, че всичко, което опитвахме, отприщваше още и още лакомия.
Като цяло ресторантът покрива норматив, който е малко труден за покриване от един главен китайски готвач и като имам предвид този факт, трябва да му се признае, че се справя изключително добре.

Суши не сме опитвали заедно. От предишни посещения, съм с чудесни впечатления и за него. Тази снимка е с цел да покаже, че се съблюдават хигиенните изисквания

Главният готвач - Фу Лонг в отворената кухня

Личната ми причина да харесвам Pacific, освен индонезийският ориз и пелмените, може да се брои и за недостатък. Харесва ми, че е достатъчно отдалечен от центъра (срещу "София ленд"), което ми създава нагласата, че отивам на ресторант, а не както обикновено - че излизам да хапна навън. Към всичко добро в центъра на София имам съвсем друго отношение и дори не си правя труда да се преоблека за вечеря. Разглезена съм от типичността на местата, където съм редовен клиент. Към Pacific подходждам като на среща с ново гадже (макар София да е толкова малка по шуро-баджанашка линия, че прави и това старание напълно излишно). Тоест, посещението на този ресторант за мен бе истински пробив по отношение на критерия избор според "най-малкото съпротивление". От друга страна оставя непокътнат критерия да ми е сигурно, че мястото е добро.
Разговорът ни по време на вечерята също беше в контекста на това кое е по-добре - да се движи човек по линията на най-малкото съпротивление или да го удари на битки.
Ако не си наясно със себе си, линията на най-малкото съпротивление, може да е кофти номер. Тъпо е и ако да речем, попадаш в едни и същи ситуации, в нескончаем кръг на лични и служебни взаимоотношения. Но може да е много добре, направо дзен отношение към света, ако по някакви причини, ясни единствено на теб и никой друг, си убеден в пътя, който следваш.
Кофти случка е, когато човек започне да бърка "навик" и "харесване". Но е още по-кофти, ако решиш да експериментираш до дупка срещу себе си, подлъган от някаква идеология, че животът е борба. Вярно, научаваш какво не обичаш, но съвсем буквално плащаш за онова, което не обичаш, а не за онова, което истински харесваш, колкото и да изглежда банално.
Може да е консервативно да си поръчваш винаги салата със сьомга, но ставаш доволен от масата и казваш - чудесен ресторант! Достатъчно е да са ти нацелили вкуса. Ако човек не знае какво иска, няма никакво значение какво ще опитва - все няма да му харесва докрай.
Когато си е "неговото нещо", все ще го харесва, във всякакви варианти. Знаете как е, гардеробите ни са пълни с подобни една на друга дрехи или цветове. От време на време ни се приисква нещо различно - ей така, за да "разцепим мрака", обаче колкото и да се въртим и сучем, се прибираме с нещо подобно на онова, което вече имаме. Само дето е по-ново и на друг дизайнер. Така и при всеки друг личен избор, който се вмества в личното ни амплоа - в крайна сметка, правим промени колкото да установим, че изпитваме кеф единствено, когато плуваме в свои води. И може би именно това постоянство на желанията би следвало да се води за житейски успех в този наш объркан свят, който презентира хиляди възможности вместо единствената, уникална, лична пътека, стил и вкус.
И нека сме наясно - винаги съм "за" да се опитват нови неща, но също така вярвам, че е важно в тях да има hint (намек, улика), че са подобрена или различна версия на нещо, което вече познавам и съм абсолютно сигурна, че обичам и искам да погълна или приема в живота си.
Което ме подсеща за онзи момент от "Приказка без край", когато Бастиян се срещна с Граограман, господарят на Цветната пустиня, и трябваше сам да намери път извън пустинята. Единственият възможен изход бе случайно да се появи входът към Храма на хилядата врати: "Всяка врата в цяла Фантазия, и най-обикновената врата на някой обор или кухня, та дори и на гардероб, може в определен момент да стане вход към Храма на хилядите врати. Отмине ли този момент, тя отново става онова, което е била преди. Затова никой не може два пъти да мине през една и съща врата. И никоя от хилядите врати не води там, откъдето си дошъл. Няма връщане назад.
- А след като вече си вътре - попита Бастиян, - може ли пак да излезеш отнякъде?
- Да - отговори лъвът, - но то не е така просто, както при обикновените сгради. Защото през лабиринта на хилядата врати може да те води само едно истинско желание. Който го няма, ще се лута, докато разбере какво иска. А това понякога трае много дълго."
Няма да цитирам повече, защото както казва и лъвът, когато Бастиян така и не проумява какво е истинската воля: "има неща, които не можеш да разбереш само с размисъл, на тях те учи животът".
Та, така и с храната и вината - ако човек се вгледа в онова, което избира, може и да намери улики за истинските си желания, защото ще свикне да се доверява на собствените сетива.
А в този контекст, стратегията да правиш избори по линията на най-малкото съпротивление е абсолютен дзен.

Ресторант Pacific е партньор на City Club. С картите на City Club ползвате 10% отстъпка

петък, 1 април 2011 г.

Rejunion в района на "Оборище" ІІ - 33 стола




Завръщането в ресторант "33 стола" на ул. "Асен Златаров" и "Оборище" за мен беше интересно преживяване, защото трябваше да оставя на една страна спомените си за това място и да го приема наново, с чисти сетива - като съвсем нов ресторант, каквото той е.
В интерес на истината, почти нямам спомен от храната в предишните "33 стола", освен че беше много добра. За мен "33 стола" винаги ще си останат свързани с хората легенди, с които и заради които ходех там някога. Ще запазя анонимността на онези от тях, които все още са живи и здрави и дай Боже да бъдат дълго време, но така или иначе моята емоция винаги ще свързва "33 стола" с Огнян Фунев, вечна му памет.
Огнян беше магнит за бохемите сред артистичния, бизнес и политически свят в първите години на демокрацията. Бъзикаше ги непрестанно, със специфичното си чувство за хумор ги слагаше по местата, пренареждаше отношенията в компаниите, които гравитираха около него не за изгода - така се забавляваше и го правеше толкова чаровно, че всички го обичаха и продължаваха да искат да са някъде, наоколо.
Толкова за Огнян Фунев, защото сега "33 стола" е съвсем различно място. Което впрочем, също остави в нашата женска група, освен кулинарни и емоционални спомени.

Най-симпатичното описание на Тратория "33 стола" даде Celine: Изключително приятно място. Уютно и дантелено, като за жени на генерали



Макар в симпатичния и закачлив интериор да няма никакви дантели, усещането наистина е "дантелено". Личи, че е бил търсен ефектът - интериор от средиземноморски тип, каквото е и менюто. Но определено има еклектика и в двете, която слава богу, не преминава в кич, макар да е на ръба (оттам може би идва и дантеленото усещане). С абсолютна сигурност може да се каже, че сегашните "33 стола" са симпатично и уютно място, в което или трябва да отидете голяма компания, или ако сте двойка, да имате предвид, че ще бъдете забелязани от всички останали посетители. Но е достойнство, че можете да видите какво сервират на съседната маса и да получите визуална информация преди да направите собствената си поръчка.


Там най-сетне открих и пастата с морски дарове, за която мога да кажа: "Бинго!". Тъй като изборът от салати е удивително голям и апетитен, повечето от нас, така и си останаха със салатите плюс около три пъти - карпачо.
А от винената листа има какво да се желае като асортимент.
В цените също има известна доза еклектика - някои ястия са като за скъп италиански ресторант, други го докарват като тези в пицария. Като цяло, това беше един от ресторантите, в които разделено на човек, платихме малко повече от обикновено. Ако обикновено сме окей с 30 лева на човек, тук нещата отидоха в посока към 40. Но ние пием много вино.
Общото мнение също е леко еклектично - в годишната ни анонимна класация "33 стола" излезе на едно от челните места от една страна, от друга - почти всяка една от нас е написала, че й харесва, че е "класика", но специално няма да отиде там, освен ако не е наблизо или някой не я покани.
До ден днешен за мен си остава загадка как един ресторант става успешен. С приятелите ми - ресторантьори също сме нищили темата на дълго и широко и никой не е съвсем сигурен къде бърка или кое точно е станало причина за голямата посещаемост (говоря за всичко извън масовите заведения). Така или иначе, някои стават модни и се препълват. Други, независимо колко вкусна, прилична или интересна кухня имат, остават малко встрани от вниманието на масовата аудитория. Струва ми се, такъв ще е случаят и с "33 стола", което вероятно за тях не е голяма беда, защото в крайна сметка имат само 33 стола. И са в квартал, който е леко независим от "модните места" - предполагам, че аудиторията там ще се формира по-скоро по съседски и от намиращите се наоколо посолства (каквато впрочем е и аудиторията на "Колибри").

Колкото до нас - това беше една от вечерите, в които женското ни приятелство стъпи на ново ниво. Наскоро си говорихме за "инкубационния период", който е минала всяка от нас в отношението си към "формата "женски вечери". И всички си признахме, че всъщност не го харесваме много и сме подходили с известен скептицизъм първоначално ..., но постепенно започнахме истински да се харесваме, да мислим за партньорство в онова, което всяка върши професионално.... Този еволюционен скок определено се случи след вечерта ни с момчетата в "Аромат". Женската енергия сама за себе си не е достатъчна, за да да укрепне едно женско приятелство. Трябва да се намесят мъжете, за да се стиковат напълно нещата. Едно е само да си говорим за отношенията си с тях и съвсем друго - да прекараме заедно една вечер в компанията на "здрави бохеми". След подобни изживявания, доверието се акумулира само. Не защото има нещо, което да пазим в тайна, а точно обратното - защото никоя от нас не направи някоя типична "женска издънка".
Затова и вечерта в "33 стола" спонтанно решихме, че можем да се метнем в следващото предизвикателство за приятелството - да пътуваме заедно: "През март отиваме в Мадрид".

Кулинарните ни преживявания в Мадрид очаквайте скоро.

неделя, 13 март 2011 г.

Lazy - място от типа "Ако щеш"


Lazy под лифта за Витоша определено е място с концепция. Отделен е въпросът, че концепцията би допаднала на малка аудитория. Което предполагам за Lazy няма да е бог знае какъв проблем, защото мястото е малко така или иначе. Освен това се намира в квартал, който на нас може и да ни е далеч, но както изглежда ще се превърне в едно от желаните места за живеене в полите на Витоша. На този етап все още е повече строителна площадка и изискания стил на Lazy стои откровено нелепо. Така или иначе, ще дойде момент, в който ще пасне на цялостното излъчване на квартала.


терин от гъши дроб

Менюто е малко и стилно, точно както и мястото. Селекцията на вина е още по-малка (в достъпния клас), но все пак са подбрани от хора, които разбират от съчетаване на храната си с различни сортове - каквото и да избере човек от менюто, има поне едно вино от различен ценови клас, с което да го съчетае.
Скаридите са чудесни, пастата, очевидно приготвена на място. Патешкото - просто чудесно. Телешко не пробвахме, но отзивите на "съседите" (приятели, които живеят в близост и обичат да го посещават) са, че било феноменално. Може.
Ние обаче не си тръгнахме от там с типичния за нас кеф от вечерта, заради който обикновено едвам ни изтръгват. Като цяло, това е място от типа "Ако щеш".



паста с кралски скариди

Оставаш с усещането, че е създадено единствено за да удовлетвори личната представа за глезотия на неговите създатели, а клиентът бързо започва да се усеща в позиция, че е дошъл на място, където той трябва да отговаря на претенцията на "кръчмаря". И... ако не ти харесва, довиждане. Усеща се дори по отношението на сервитьора. И се боя, че ако Lazy беше в центъра на София, това "довиждане" щеше да се случва честичко (независимо, че понятието gourmet му отива).
В случая, когато имаш резервация и си бил път до там, оставаш, щеш, не щеш, хайде, дойдохме до тук, един вид...
Независимо от това, то ще има своята аудитория и дори, допускам, вярна аудитория - която ще намира убежище от градкия шум именно там. И която не генерира стрес от цифри в сметка.
Допускам, че ще има клиенти, които ще го приемат като своя гурме оазис. И ще имат своето право.
Просто не е моят гурме оазис. Нямам против едно заведение да бъде претенциозно, особено когато кухнята е на нужното ниво. Но ми е много важно освен това да бъде симпатично място. Иначе е просто демонстрация какво може готвачът. Може, окей, друго?
Рядко нямам желание да запиша точно как се казва онова, което си поръчвам, особено в заведения с по-завързани менюта. Мисля, че беше терин от гъши дроб. Всичко си му беше наред... просто нещо ме накара да изгубя интерес да запиша нещо повече.

неделя, 20 февруари 2011 г.

Пушачи в зона на непушачи - първи експеримент


В Spaghetti Kitchen нямаше как да съберат десет човека в частта за пушачи. Единственият абсолютен непушач сред нас, Sophie винаги се примирява с факта, че я опушваме от всички страни - кой с цигари, кой с пурети. Нищо че после я боли глава. Не повдига въпроса. Сега обаче, се оказа, че в горната част на ресторанта, където е мястото на пушачите, единствения вариант да се съберем, бе да бъдем разделени и на две маси. В крайна сметка, бързо постигнахме консенсус да се настаним в далеч по-просторното и по-атрактивно като интериор пространство в долната част на ресторанта в името на това да бъдем заедно. Размислите за женското приятелство ще ги оставя на Sophie - текстът й е в чернова, скоро ще се превърне и в белова. Аз ще споделя какво може да накара един пристрастен пушач да се почувства комфортно и в заведение, в което не се пуши.

Интериорната концепция на Spahetti Kitchen е подобрена реплика на Spaghetti Company. Докато чаках 20 минути момичетата без да мога да пуша, имах възможност не да се концентрирам в мислите си, както механично правя, когато паля цигара, а да обърна внимание на детайли в интериора. Нали знаете, дори в чакалня на лекар, не винаги ви се чете (на мен поне никога не ми се четат стари броеве на безразборно подбрани списания) и погледът започва да блуждае ... по скъсаното на балатума, по реклама на лекарство за кашлица, хрема, перде, хемороиди..., по шарките на мозайката, светлосенките около процепа на вратата, за която се надявате по-бързо да се отвори. Е, периодът на очакване в Spaghetti Kitchen е далеч по-интересен. Ние бяхме в частта, наречена "Зимна градина", която открива панорамна гледка към цялото заведение - в далечината е отворената кухня, следва всяко отделно символично сепарирано пространство, в което клиентите хем се виждат, хем имат усещане за дистанция от другите и "маркирано" собствено пространство. Подобно на Motto можеш да изчетеш не само менюто, но и текстът върху подложната хартия на кулинарна тема. Стената с клетките за бутилки вино, подобно на интериора в Spaghetti Kitchen е като тапет, който създава домашен уют. Но разликата е, че тук наистина има усещане за уют, независимо от обема на пространството. Не зная кой е правил интериора (чух няколко версии), но определено се е получил. По моите лични критерии, които нямат претенция за универсалност, най-добрия интериор на заведение напоследък (след Toro и като не забравям, че концепциите на ресторантите са съвсем различни). Хайде да го кажем така - най-добрият интериор за заведение за пица, спагети и грил. И с ръка на сърцето и известна мъка, съм длъжна да споделя, че частта за непушачи е по-хубава. За първи път имах усещане за "изпростяване" на пространството, когато се качих да попуша горе. И с удоволствие си се завърнах долу.
Първо know how за ресторантьори, които си блъскат главата как да напълнят с хора помещенията си за непушачи (така или иначе в цял свят е така, неизбежно е да свикваме) - инвестицията в по-уютен интериор ще ви се възвърне.

Свежа салата със сушени домати и моцарела - моцарелата е в малкото бурканче. Много симпатично поднесено. С добавка - флат бред на грил, който може да бъде по индивидуално желание с майонеза, чесън и зехтин; със сушен домат, босилек и зехтин, със сирене пекорино, гъби и лук; с телешка кайма и чедър

Менюто е прецизно балансирано между салати, предястия, пица, паста и грил. Моят избор беше брускета с прошуто, моцарела, тиквички на плоча с доматена салата и див лук. Хлябът за брускетата се различава от това, което сте свикнали да ви поднасят като брускета и повече прилича на две големи филии ръчен селски хляб. В случая го приготвят на място. Няколко дни по-късно, когато си поръчах същата брускета в помещението за пушачи и едната филия хартиса. Когато бяхме в частта за непушачи си изядох всичко в чинията. Този факт е нож с две остриета за дамите, които са на диета. За мен винаги е за предпочитане да си опразня чинията.

Свински ребра с гарнитура по избор - в случая, ориз басмати и флат бред със сушен домат, босилек и зехтин.

Новото в концепцията на Spaghetti Kitchen, е че освен пастата и седем вида класически пици, има американски грил. Не сме опитвали нито пицата, нито спагетите... по аналогия можем да допуснем, че си приличат с тези в Spaghetti Company. По същата причина не поръчахме и задължителното октоподено карпачо, нито пък телешкото, познато от Motto. "Метнахме се на грила". По-голяма част от нас не разсъждаваха много и си поръчаха калмари на грил. За тях обаче, ще ви разкаже Sophie. Аз държах да проверя какво е положението с ребрата, защото имам лична класация на добрите ребра в София. И тези са от добрите. И са удобни за рязане с нож и вилица, независимо, че нищо не може да замени яденето на свински ребра с ръце. До голяма степен човек си ги поръчва и заради правото да упражни това първично удоволствие от глозгане на кокалчета. Пък и когато не можеш да пушиш, един удачен вариант да правиш нещо с ръцете си е да глозгаш кокалчета, нали така?!
Второ know how за видели се в чудо ресторантьори - храната да е вкусна и да има "нещо за глозгане", храни - занимавки.


Моят десерт - ликьорът Fragioline di Bosco с диви горски ягоди

Почти всички си поръчаха прословутият десерт "Панджиало с маскарпоне" (снимката, която направих хич не изглежда толкова апетитна, колкото той е, затова не я публикувам). Както е ставало дума и друг път, не ям десерти, само ги опитвам и вече знам, че когато попадна в Spaghetti Kitchen винаги ще карам някого да си го поръчва, за да си взема дозата от две лъжички сладко. Представлява маскарпоне между шоколадови корички, не е много сладък... изключителен десерт и сравнително диетичен за всички, които не пропускат десерта.
За виното не говоря нарочно, защото макар да има съвсем прилични вина от всеки ценови клас по едно, селекцията нацелва моите вкусове само в най-горния клас, а не съм си надвила на масрафа дотолкова, че да си го позволя. Мисля, че пихме вино на Ивайло Геновски (който напоследък реши, че ще пусне вината си на по-ниски цени), но не съм много сигурна. Не беше лошо вино, но не беше и нещо впечатляващо.
Затова ми светнаха очите, когато сервитьорката донесе огромна метална дизайнерска купа с бутилки с ликьори и диджестиви - как ги носеше това крехко момиче, не знам, но по нищо не се издаде, че й е тежко.
Като цяло, Spaghetti Kitchen има от нас червена точка за обслужване. Още на етапа на резервацията ги поразигравахме с промените в бройката, после с местене нагоре-надолу. И при положение, че всичко беше резервирано, успяха да ни настанят заедно на чудесна маса. Сервитьорката, която ни обслужваше също беше поставена пред някои дребни изпитания, за които по правило бяхме длъжни да предупредим, но се справи гъвкаво. А когато пристигна с огромната метална купа диждестиви, истински ме срази.
А въпросното фраджолине ди боско се оказа любов от първа глътка. Поради липса на цигари, и ягодките си изядох, макар да не мисля, че това е особено прилично. Ако пушех, нямаше да ги изям, щях да се държа възпитано :) Така или иначе, напитката е чудесна. И в нея също има занимавка.
Завършихме горе, на бара. За да си изпием кафето, диджестива и да си побъбрим "на вратата". Нали знаете, и да са седяли четри часа заедно, жените винаги имат какво да си кажат "на вратата" - ритуалът за довиждане като нищо може да откара още един час, ей така... с шапките и палтата в ръка, на крак. Без храна, без фраджолине, без цигари дори..., но с цигари е малко по-дълго.

Трето know how за ресторантьори, които искат да задържат по-дълго клиентите си - обособете пространство "на вратата", където жените могат да се задържат на топло, докато се сбогуват... най-малко една вода ще поискат (а нашите наблюдения са, че каквото и да ядем и пием по ресторанти, водата ни излиза най-скъпа. Може би защото никой не си я смята и накрая винаги се получава една горница от 20 лева, за която се чудим от какво се е получила, докато се сепнем: аааа, водата!). Колкото по-удобно за небрежно подпиране, толкова по-сигурно, че ще поостанат.

Spaghetti Kitchen e сред партньорите на City Club. С карта на City Club ползвате 10% отстъпка.

неделя, 13 февруари 2011 г.

Женското приятелство или има ли то почва у нас

И така... Намерих си черновата. Хич не било сложно, но отне време. Тя започваше така: Бяхме в Spagetti Kitchen. Отидете и Вие. Ние ще отидем пак и аз лично отново ще си поръчам калмари на скара. Много са добри! Изключително съм горда, че най-накрая моите 10 прекрасни приятелки склониха да седнем в зона за непушачи! Ура! Експеримента беше успешен. Те издържаха. Пушиха по малко навън или на горния етаж, където има бар и се пуши. Получи се една динамична вечер, сменяхме си местата и гледните точки. Аз самат бях в доста динамично настроение. И дотук с моята чернова... Всичко, което мислех да напиша всъщност няма да го напиша след тази вечер в Лейзи - ново място до Симеоновския лифт с изключително приятен интериор. Оставям темата за храната и вината на Пипилота. Аз пак бях разпалена по същата тема, както и преди месец - темата за приятелството между жени и възможно ли е то. За границите в отношенията и не става ли то жертва на суетата и борбата за територия. Вече два пъти ми се случва да загубя най-добрата си приятелка по абсолютно различни причини, но като се замисля и доста сходни. И ако при повечето жени суетата е характерна черта, която е много позитивна характеристика и определяща ни като жени, то това не ни ли обрича на неминуем конфликт в даден етап? Спирам дотук. Темата става философска и скучна. А иначе нашия разговор отиде в посока доколко сме толерантни към това най-добрата ти приятелка да тръгне с бившото ти гадже или въобще да си се забавлява с него зад гърба ти? Ами да знаете, аз хич не съм толерантна! Но се оказа, за огромна моя изненада, че други са толерантни. Разни хора, разни идеали. До следващия път някъде в центъра:)

ПП Патицата на тиган с аспержи и спанак много им се беше получила в Lazy:)