Защо да не ходим в Марая Фюжън и къде сушито си заслужава:)

Обожавам суши. От момента, когато го опитах за първи път преди много години в Щатите до ден днешен това ми е любимата храна. Българите сме доста консервтивни по отношение на екзотична кухня. Но на сушито му потръгна обаче. От някоко години си стана дори модерно да се ходи на суши в София. И може би именно тази тенденция е довела до недоразумение като Марая-та на Раковска и Кристал. Да го хване яд човек защо на това прекрасно място. Попаднах случайно там. Бях ходила един път там преди повече от година, но тогава реших, че съотношението цена качество не си заслужава. А и обкръжението от съседните маси не беше онова, което те кара да се чувстваш ок. И така. След това отвориха Хепи на съседния ъгъл и проблема със суши-глада в района беше решен. Добро суши на добра цена и добро обслужване. Хамачи в Лозенец и Суши бара на Денкоглу също решават проблема безотказно. Не споменавам САСА не защото не е добро, напротив, прекрасно е, просто е доста по-висок клас ресторант. Та да се върна за Марая - храната като цяло беше ОК, обслужването - кошмар, въпроси от сорта "Ама само това ли ще поръчате" и то няколко пъти няма как да те накара да отидеш пак. И последно, а пък Вие решете дали да ходите, малка бутилка от 350мл струва 32лв.

Доматите да бъдат с моцарела не е достатъчно. Красотата трябва да бъде спасявана. Непрекъснато.

Имам снимка на ресторант "Театро", последното място, което нашата група посети, но няма да я поставя нарочно. Красива е, а отношението им към нас бе некрасиво. А и решението да сложа вместо илюстрация bgmaps, на което е отбелязана близостта на Къщата-музей Славейкови, много уместно ме подсети за един цитат от Ботьовото "Защо не съм...":

"Но защо не съм Славейков

да заплача, да запея:

"Не пей ми се, не смей ми се,

от днес вече ще да блея?"

Но, млъкни сърце ...

Въпреки че статията в "Капитал light" за новият ресторант на мястото на Da Vidi като цяло е позитивна (нещо почти неизбежно, когато посещаваш подобни места като журналист) има едно много вярно изречение: "Като начало тук чувството е повече, че се отбиваш, а не влизаш". Факт е, че в интериора има интересни решения - дълго канапе с много възглавници, рамки за картини без картини, бели плотове с ниски столове, чрез които е оползотворено пространството около френските прозорци, които гледат към "Хан Аспарух" ... но също така е факт, че в момента, в който влезеш, се чувстваш леко неуместно. Говоря за себе си, защото влязох първа, заведението беше абсолютно празно. Казах, че съм за резервацията на еди кое си име... но продължих да се усещам не на място, след като няколко пъти ме попитаха... а всъщност... сигурна ли съм за коя резервация съм... До края на вечерта по нищо не личеше, че има други резервации. Както и да е. Моят вкус не е универсален, казах си... може пък на другите да им допадне. Очаквахме гост на нашата сбирка - една по-възрастна дама, за която имаше и букет цветя. Дадоха ни съд, в който да го сложим. Дотук добре.

Доматите си бяха с моцарела, козето сирене в салатата с орехи и сушени домати също беше както трябва. Менюто се върти около европейските бистро класики с рукола, паста, пилешко, свинско, телешко и риби цените са както навсякъде - между 7 и 9 лв. за салати, между 10 и 15 за основни, телешкото и рибите - повече зависимост от предпочитанията. То, това вече си стана някакво стандартно меню. От пастата с три вида сирена, обаче имах повече очаквания. Но, окей, казах си, решили сме да проверим как е тук, ясно е, че няма да повторим... и все пак вътрешно ме беше яд, че точно на това място се случи да си направим снимките за текста "Коледата е възможна", в който всяка от нас дефинира личната си рецепта за това как успява да съхрани усещането си за щастие, дори когато външните обстоятелства въобще не поощряват това състояние на ведрост и оптимизъм (за коледния брой на сп. "Мода"). Да, мястото "става за снимки", както ни увери Малвина, но не е "нашето място", както се оказа. Не е заведение, в което някоя от нас би се почувствала приятно и свойски.

Обслужваха ни сравнително прилично, не мога да кажа че са бавили поръчки и че са били нелюбезни, но някак бяха безразлични. Добре, няма да обръщаме внимание на това, обслужването никъде не е на бог знае какво ниво. Но финалния акорд беше НЕПРОСТИМ.

Като всяка група жени, която на тръгване най-много се суети и дърдори, и ние се закотвихме на вратата, за да си "доприказваме". В този момент, някой се сети, че сме забравили цветята за нашата гост-дама. И за наше ПЪЛНО ИЗУМЛЕНИЕ те вече бяха в кофата. Ние все още бяхме с единия крак вътре, а букетът не беше просто хвърлен, а СМАЧКАН И НАПЪХАН В КОФАТА С ФАСОВЕТЕ И ДРУГИ БОКЛУЦИ. А когато го поискахме, ни отговориха: "ВЕЧЕ НЯМА ДА ГО ИСКАТЕ!!!"

Наистина не зная какво по-напред да попитам:

Защо изхвърляш цветя на гостите на заведението, след като все още са досами вратата, при положение, че е редно да ги гониш три преки, за да им ги дадеш?

Защо изхвърляш красиви, свежи цветя, които дори никой да не потърси, може да занесеш на жената у дома си или ако нямаш такава ... да дадеш на барманката, на случайна жена по улицата... и да усмихнеш вечерта й?

Защо изхвърляш цветя, вместо да им намериш приятно място в приятния интериор, за да доживеят своя естествен край красиво?

Нямам отговор на нито един от тези въпроси. Мога само да ви кажа какво направи нашата дама, за която бяха цветята. Изгледа ги отровно. Отвърна "Искам си ги". Сама бръкна в кофата с фасовете и спаси, каквото можа от букета си.

... Коледата е възможна. Ето как се спасява личното щастие и самоуважение - бъркаш в кофата с фасовете и откъсваш каквото можеш, от красотата, предназначена специално за теб. За нищо на света не си я даваш на безразличието, на безхаберието, на духовната нищета на външния свят.

The girls meet the boys

Когато качвам снимките в блога за всеки пореден текст, винаги играя тото. Може би аз не умея все още да ги качвам така че да ги подредя, но така или иначе, първото изречение от поредния текст, обикновено се предопределя от автоматичния генератор, отговорен за подредбата на снимките. И този път, избора на "лотарията" изключително много ме разсмя, защото ще пиша за нашата вечер с момчетата. Онази, на която поканихме представителна група "лоши момчета" на нашата женска вечеря.

За протокола, ще се опитам да дефинирам много точно какво според мен означава "лошо момче".

Почти всяка жена иска да има връзка с мъж, който освен други благородни качества като отговорност, щедрост, онова прословуто "чувство за хумор", което и аз вече не знам какво значи когато го прочета като изискване и опцията "свобода" с неясни граници по отношение на разтегливост, би искала не на последно място мъжът до нея да я разпалва, но без да я изгаря. Е, това е "добро момче", на което му се позволява да потапя крачета в "лошотията" само до колене. И той е окей с това. Защото в крайна сметка има до себе си грижовна и отдадена на мъжките му драми жена, която умее да му създава и уют. Тя е доволна също.

Истински лошото момче в общи линии на първо място винаги разгорещява и задължително изгаря. Лошото момче не е "политически коректно" към интереса си към вас. Съвсем типично за него е например, да ви прегърне, за да не забележите, че в този момент просто иска да огледа, намигне или изпрати въздушна целувка на друга жена, без това да предизвика драма у вас... Такива едни неща. Но в същото време, лошото момче е онова, с което винаги ще умирате от смях, забравяйки всички предварителни критерии към изискването "чувство за хумор". Та, ето такива момчета поканихме ние на вечеря. Поканихме ги в защитена среда, защото сме достатъчно "врели и кипели", за да знаем много добре с кого си имаме работа. Знаем също, че когато много жени са заедно, те взаимно се пазят от преминаване на почтените граници на забавлението. Автоцензурата винаги минава във високите си нива. Това е принципът и на харемите, впрочем.

И макар храната в "Аромат" да бе повече от чудесна, по-вълнуващия спомен бе от мускулната треска от смях.

Колкото до мен - позволих си една волност, но само защото дълги години съм тренирала бойното изкуство да превръщам лошите момчета в приятели. И приемам за съвсем нормално да нахълтвам в "задния им двор" (не в онзи смисъл). В случая - нахълтах в мъжката тоалетна на "Аромат", за да разбера защо се връщат леко развълнувани и с нова попикаваща от смях история след като се облекчат. Заради нас или заради нещо друго?

И ето какво открих - това е рамкираната фотография над писоара в мъжката тоалетна на "Аромат". Простете, че издадох тази тайна. Вярвайте ми, знам какво да премълча.

Този ракурс е само за доказателство. Издавам тази тайна и по две други причини. Първата е лична - за да могат да ми кажат: "Глупости, какво толкова й има на тази фотография, това е виц, мъжка приказка просто... Разбира се, че заради вас (особено заради теб) бяхме така превъзбудени..." - даже няма да го кажат така, а по някакъв далеч по-чаровен начин, извън границите на моето въображение, който ще ме разсмее и ще разлее такава топлина в тялото ми, че ще искам да им посветя не само една песен, а цял албум със заглавие I love the way you lie.

Втората е ... за да подскажа на жените, които са окей с концепцията, че мъжът трябва да е на ръба на възбудата, когато ни ухажва и му предстои да плаща сметката, че има един софийски ресторант, в който имат "помощ от приятел" в мъжката тоалетна. Ако разговорът нещо ви се опъва, изпратете го да пишка. И готово...

Сега си слагам ципа на устата и минавам към мястото, което момчетата избраха за срещата си с нас. Ресторант "Аромат" е в "Стрелбище", на ул. "Дедеагач", бл.11А. Менюто му е изключително приятна изненада. Това на снимката са ароматни свински котлети, поляти с редукция от кайсия и марсала за 9.90. Едни от най-смислено похарчените 9.90.

Поръчахме още чудесни салати - овации за "Бетрав" с печено червено цвекло, биволско сирене, свежи марули, карамелизирани орехови ядки... ммм, витамина в стил "Аромат" - моркови, филенца портокал, ябълка, салатен микс, бадеми, стафиди и цитрусов винегрет, Цезар също е ... както си трябва, че и отгоре.

Това тук е телешки дроб върху канапе от спанак соте и картофено пюре, гарнирано с хрупкав бекон и Порт деми. Отново за 9.90. ... И поне в нашия случай порцията стигна за две момиченца. Облизахме си пръстите... Не буквално. Казах вече, държахме се изключително възпитано за ситуацията. В менюто има още доста уникални неща, до които не стигнахме, но съм сигурна, че няма как някой да остане разочарован и от задушения агнешки джолан, и от печените пъдпъдъци, и от маринованите свински медальони, поднесени със сос от круша, мед и канела, и от филето от лаврак с доматено-маслинова салца и т.н.

А, момчетата ни казаха непременно да опитаме лимоновия пай. Разбират ги "наш'те момчета" нещата. Как да не ги обичаш... Никога няма да те подведат. Ама никога! Когато става дума за удоволствие само по себе си (тази една дребна подробност е изключително важна). И всяка жена, която възнамерява да си има работа с тях, трябва да има предвид, че единственото, което може да си позволи с тях е, както казваме ние, ДА ENJOY-ва! И да знае, че след това няма запетая. Има точка. ТОЧКА.

Винената листа е много добре съобразена със специалитетите, в чиито почерк доминира сладко-киселата гама. От българските изби доминират Levent, Катаржина, Санта Сара, Тера Тангра, Логодаж... най-доброто. Селекцията на вносните вина също е много качествена и съобразена в ценовия клас от 24 до 99 лв.

Сега... какво да ви разкажа още, като то не може да се преразкаже, защото едно е да се опиташ да скицираш някоя история, заради която ни излизаха сълзи от очите, а съвсем друго да пресъздадеш интонация, жест, накъсани фрази с предихания, които те подготвят за нов тласък от смесени емоции на удоволствие и срам от това на какви простотии всъщност се смееш и колко Дзен има във всички тези мъжки приключения, които чухме.

Когато казвам Дзен, въобще не преувеличавам. Всичките там духовни книги, които някои четат, щедро промотират концепцията, че каквато ти е житейската нагласа - това ти се случва. Е, само когато съм била в компанията точно на тези момчета, някак инстинктивно започвам да разбирам, защо въпреки модела на "разрушителен живот", не само оцеляват, но продължават да намират и пари, и жени, и удоволствия, и всичко онова, за което другите се трудят денонощно само с една цел - за да си го позволят "някой ден". И не, няма да ви кажа, че те го имат, защото си го позволяват "днес", причината е друга. Вярват, че са "осъдени на разкош".

И не, че не се депресират, не че не си задават въпросите "Господи, какво направих с живота си?, напротив - депресират се постоянно и си задават хиляди въпроси за тленността, за пропуснатите възможности, за това какво да правят с утрешния ден, задават си ги, и още как..., но в момента, в който излязат от пещерата... попадат в "разкоша", на който са обречени. И сред жени, от чието подсъзнание извира репликата "I love him in any shape of form" (момчета, няма да ви кажем за кого се отнасяше, но си разменихме няколко подобни sms-а, докато ви слушахме. И въобще не го приемайте лично. Дръжте се мъжки!)

Единственото друго нещо, което ще споделя за тази вечер, е топ-репликата в личната ми класация: "Никога не казвай пред мен числото "никога".

Напълно излишно хабене на думи. Факт.

Ресторант Аромат е партньор на City Club. С картите на City Club ползвате 10% отстъпка

Colibri - rejunion в района на улица "Оборище" - част І

Доскоро в района на ул. "Оборище" беше позапустяло откъм добри ресторанти. Дълго време, предимно Mediterraneo бранеше честта на добрата кухня и качествената винена листа. Някои от нас с носталгия си спомняха за малкото, кокетно Colibri - надолу, в района на посолствата, на номер 18. По едно време там се бяха заселили част от екипа на бившия унгарски ресторант от Раковски, сегашното Happy..., но така и не им се получиха нещата очевидно. И... човек се примирява. Някои неща просто трябва да си останат легенди.

Затова и когато благодарение на ценителките на добрите неща и места от нашата група научих, че истинското Colibri съществува вече цяла година (и всъщност се казва Colibri 2009), много приятно се развълнувах. Още по-добрата новина е, че се менажира от същата дама, създала и първия ресторант. Винаги ми е приятно да разбера, че именно във време на криза, хората с талант и въображение се завръщат към онова, което знаят, че правят най-добре. Това поддържа увереността ми, че кризата е шанс най-сетне нещата да си дойдат по местата.

"Колибри" е на два етажа - малко маси, интимна атмосфера, ненатрапчиво и професионално обслужване, сравнително малка, но прецизно подбрана винена листа

Моят избор беше салата с козе сирене и конфит от чери домати и свински скалопини с капоната. Около мен имаше изкушени и от пастата - талятели със скариди и тиквички или с манатарки например, и от специалитетите със сирена - запечен камембер с гриловани тиквички... Хм, наблегнали сме на тиквичките очевидно тази вечер, хапнахме от тях и във вида хрупкави с пармезан. Но менюто съвсем не е доминирано от тях. Имаше и очаровани от семплата вкусотия спанак с яйце и сирене.

Така и не запомних какво бяло вино пи, бяловинопиещата част от нас, но в нашия случай, важното бе, че не свърши. Аз си поглезих сетивата с пинотаж 2006 (pinotaje - кръстоска между пино ноар и сензо) на южноафриканската изба Landskroon. И... животът лесно става приятен така.

Цените как са?

По отношение на цените, имам наблюдение, че и там, където цените ни изглеждат високи, и на местата, където си казваме - ооо, тук е окей... все средно-аритметичното на сметката е между 40 и 50 лева. Често по-високата стойност е в заведенията, които възприемаме като по-евтините. Заради онзи психологически ефект - поръчваш повече... остава храна, от нещо си недоволен, поръчваш друго... Тоест, ако мерим с този аршин, в "Колибри" на човек излиза около 40 лева. Без липси. И с кафето накрая.

За какво си говорихме ли? Дълго и широко е за обяснение, но поне стана ясно, защо не обядваме заедно. Защото през деня няма Drink & Drive.

Говорихме още и, че е абсолютно погрешна стратегия да търсиш от един мъж, пък бил той и любим, разбиране. Женското приятелство е, за да си се разбираме. Функцията на женско-мъжките отношения е съвсем различна. Обменът на енергия е друг. И преживяванията са други. Те развиват нашите чувства, сетива, емоции. Изострят интуицията, именно чрез заблудите, в които ни вкарва химията и физиката между половете. Провокират двете основни качества, които сме наследили от матриархата - милосърдие и наказание... Но хей, тези неща не се обясняват на мъжете. Благодарение на тях, ги изживяваме. Можем да срещнем разбиране за филмите, в които сме се вкарали, само при общуване с жените. Това впрочем, е другата причина, която обядът заедно е леко неуместен - дълъг идва.

Втората приятна изненада на улица "Оборище" е възстановените "33 стола" - на ъгъла с "Асен Златаров". Отново е с 33 стола, но сега е италианска тратория.

За него ще ви разкажа съвсем скоро. Би могло да се каже, че само нас чакаха, за да затворят (изключително търпеливо), така че... очевидно сме останали доволни.

I don't fuckin' care about this level

Признавам, приех твърде лично, че в блогът, който по един или друг начин инициирах, става дума за кебапчета.

Не съм чак толкова префърцунена, че да не ми се случва да не изям някое и друго кюфте... НО искам още веднъж да изясня идеята на този блог. Ние сме около 11 жени (плюс/минус всеки път), които ходим в различни ресторанти, които предлагат нещо интересно като храна два пъти месечно. И идеята е да коментираме именно това съвместно кулинарно преживяване, в което вплитаме есенцията на някои от нещата, които ни вълнуват като жени, любовници, съпруги, майки...

Извън нашите тенденциозни сбирки, всеки се храни както намери за добре и където му харесва.

Конкретният повод на моето възмущение е случаят със "Скара бар". Изключително важно уточнение е, че НИКОГА не сме правили наша сбирка там, и НИКОГА не ми е хрумнало, че ще вместим този клас заведение в нашите коментари. Нека сме наясно, това по същество е "кръчма" за ежедневно хранене, която има своята концепция да обслужва масовия вкус - добра, лоша, с променливо качество на мръвките или каквото и да било друго във времето..., окей, "както всичко в България", окей .... Но за БОГА - никога не е било идеята това да ни интересува!!!

Повтарям - Идеята на този блог никога не е била да става дума за кръчми от масов клас -

I don't fuckin' care about this level.

Ако това ниво ни вълнуваше, под ножа трябваше да паднат 99 % от заведенията масов клас. (1% оставям за собствения си идеализъм).

Преживях някак възторга от първата статия и честно казано, бързах да напиша нещо друго, за да избутам по-назад илюстрацията с кебапчетата със свещички. Но втори текст за кебапчета и отклоненията в тяхната сочност, интимна връзка с клиента и икономическа изгодност, ми идва в повече.

Още едно уточнение - самата аз пиша текстове извън нашите срещи, НО само в случаите, когато дегустирам нещо интересно или когато става дума за "извънкласните" ми занимания с вино.

На нашите сбирки, честно казано, обръщаме внимание повече на количеството, на критерия "качество-цена" и освен в случаите, когато виното което пием свърши, не поръчваме друг вид, ей така, просто за да си опитваме. Обикновено разговорите ни стават далеч по-интересни, отколкото дегустационното вманиачаване.

В тази връзка, и с надеждата да избегна по-нататъшни недоразумения, искам да уточня някои мои наблюдения (простиращи се над 10 години активно... и откакто съм се родила - пасивно) върху развитието на българското ресторантьорство. Основните проблеми са два:

Първи сериозен проблем на българските ресторантьори

Липсват добри готвачи

Истината е, че не се намират лесно, онези които заслужават титлата chief. Добрият chief винаги е мъж и най-често е бил на специализирано обучение в чужбина. Иначе има проблеми с основната подправка - сол. Да не говорим за цялото останало разнообразие от плодове, зеленчуци, подправки и технологии на приготвяне, които вдъхват смисъл на думата "ресторант". Не за друго, а защото в България след напускането на царските готвачи, никой никога, никъде не е учил да готви според принципите на "класическата кухня". Това се специализира само навън.

Е, има няколко майстор-готвачи, които са овладели майсторлъка на няколко специалитета. Има и такива, които поне познават правилата на класическата кухня и на тяхна база експериментират твърде успешно, но те вече са заети... или са... на свободна практика, така да се каже, поради вторият основен проблем на ресторантьорите.

Проблемът с клиентите

Искат си скарата и бирата хората, вълнуват се от нея, и другото, хич не им го хвали. За 15 години бум на свободното ресторантьорство, се оказа, че клиентите, които могат да прескочат екстравагантността на салата "Цезар" едва биха се побрали в някогашните "33 стола".

Резултатът е, че ресторантьорите рядко виждат смисъл от инвестиция в chief-gourmet, който да приготви свестен Бьоф строганов, пепър стек или да знае поне три начина за приготвяне на есетра. Повечето ресторантьори са убедени, че подобни глезотии са пълна загуба на време и пари. Защото пионерският им ентусиазъм много набързо е бил попарван. И за нищо на света не биха плащали подобаващата заплата на човек, който им табиетничи. Не виждат смисъл и да предлагат специалитети от свинско, телешко, октоподи и калмари, чиято технология на приготвяне изисква между 8 и 12 часа предварителна обработка. Всичко друго, приготвено набързо от тази бленда на месото и морските деликатеси, е чиста заготовка. Но, това е положението. Като няма кой да го яде кулинарното изкуство, инвестицията за него отива в боклука. Затова в най-общия случай, се наемат готвачи, които схващат разликата между пилешки крилца, свински ребърца, скариди и рибите, продавани в Метро, от които се зареждат всички ресторанти.

Това е причината за преждевременната и безвъзвратна смърт на много добри ресторанти, създадени за да бъдат кулинарни острови на удоволствието.

От време на време се появяват ентусиасти, на които им писва от кофти храна. И започват отново. Отначало. Ето на такива места бе идеята да ходим два пъти месечно. Дори за да поощрим ентусиазма им.

Знам, че макар всички да сме "кръчмарки и табиетлийки по душа", само за мен е някаква лична кауза да поощрявам местата, където виждам "светлина в тунела" на кулинарната култура.

Само на мен сърцето ми се къса поне за трима мои любими готвачи, които просто са ... overqualified за който и да било действащ ресторант. Разбира се, все някъде пържат калмари, късат салата айсберг с вълшебните си ръце, родени да майсторят други чудеса. И лек трепет се разнася из тялото им, когато някой си поръча специалитет с телешко или патешко, например... Малка награда, но все е нещо. Други, пресметнаха пасивите на българската кулинарна демокрация и си стегнаха багажа към дестинации, в които професията им се уважава - и от ресторантьорите, и от клиентите.

И не искам само да гледам по Fiesta TV разливащото се яйце на Жак Пепен, не искам да гледам как семейство с бебе в ръце запретва ръкави и за 6 месеца прави ресторант в South beach, Miami. Искам да се случва и тук. Искам сомелиер, който да ми предложи вино, което съвсем ексклузивно кореспондира с редуцираната кайсия и марсала на свинските ароматни котлети. Искам гъшият дроб да е приготвен във вакуум машина... Искам, ама няма.

Вместо това трябва да чета за кебапчета.

Аман!

Скарабар или за любовта

Когато откриха и открихме Скарабар 1 и Скарабар 2, изпищяхме Иху-у-у! Ето най-накрая нещо много българско, което може да бъде и много европейско.

Ама направо се влюбихме! Като всяка любов и тази се умиляваше на всяка подробност на любимото - радвахме се на простичкия и много измислен дизайн, лапахме простото и вкусно меню, вярвахме безусловно на истината за "най-пресните зеленчуци, най-истинската кайма, най-подбраното вино", шегувахме се с неопитния, но пък толкова сърдечен персонал.
А като издадоха и членските карти, направо се разтопихме. Отстъпката от 3%, 5% или колкото там беше, въобще нямаше значение, както няма значение 3 или 5 лева от сметката. Важно беше, че сме в клуба. Принадлежахме си със Скарабар.
Носехме си стилната черна карта до най-важните документи.
Показвахме я на верни приятели и ги заричахме, ама няма да водиш там кой да е.
Водехме там чужденци, които искахме да впечатлим, обяснявахме, ей на, нали искаше да видиш нещо съвсем българско.
Поствахме Скарабар на приятелите в чужбина и разправяхме, бе не всичко е чалга в БГ.
Даже писахме за Скарабар в блога ни през месец май - сигурно единствената публикация, в която имаше само дитирамби*, та даже Пипилота каза, е хубаво, де.

Като всяка любов и тази пренебрегваше леките недостатъци на любимото.
Не обръщахме внимание на това, че кюфтетата ставаха някак ... по-тлъсти, а телешкия дроб по-жилав. Е, какво толкова, че салатата миришеше на нитрати, случва се. Ми тоалетната била кофти, от многото посетители е.
То нали не разлюбваш любимото, само защото се случило мило да се уригне, като топ модел, който е хапнал свинско със зеле.
Нали картата Скарабар си беше наша. Не можеш да се сърдиш за нищо, когато накрая извадиш картата и заявиш на света, ето аз съм тука, с тебе съм, със Скарабар съм. Част съм от клуба. А и от съседната маса един интересен мъж извади същата карта, харесваме едни и същи неща, заговорихме, завързахме флирт, завършихме сутринта.

Но любовта свърши бързо и внезапно, когато ни отнеха картата. Свалиха ни на земята бързо и безмилостно. Обясниха, не сме правели 500 лева на месец оборот. Любимото ни каза, всъщност не било любов, било само сделка. Като да идеш на околовръстното шосе.
Приземиха ни. Страдахме, ама ще се оправим.
Пак сме в БГ, то чалгата пее, че любовта си има парично измерение, ама ние не слушаме чалга.
По света - ходили сме и сме видели - има любов, заради любовта. Дават ти карта, защото така ставаш техен, принадлежиш си. Картата ти важи и след десет години, навсякъде по света. Ама по света.
Тука е така и затова Скарабар вече не е магия, а кръчма. Една от многото. Каква да е. Може и да отидем някой път.

*дитирамби - хвалебствено песнопение, изпълнявано в чест на бога на виното и веселието Дионис. О, бедни ми Дионисе, къде са тези, които те почитат!

Репортаж от Адана и други кулинарни уточнения

Художничката сред нас, Малвина, пропусна цели три вечери, но има своето оправдание - така й се стекоха житейските обстоятелства, че се озова в Адана - сърцето на Анадола, където за първи път започна да овладява мрамора. Някой друг път, ще пуснем и снимки на мраморните й пепелници - първият беше откраднат, което според нас е причина за гордост. Сега обаче, ще препредам основните щрихи на един разговор между нас в инбокс на Facebook за храната. Не просто за храната в Турция, а за различното ни отношение към понятието "вкусна храна".

Малвина: Организирам следващото хапване. Имам нужда от каквато и да е BG храна, тук всичко е гадно.

Софи: Как ще е гадна храната в Турция???

Малвина: Ако обичаш манджи, може и да е хубава. Тук всичко мирише на гадно.

Софи: Ох, ти май не обичаше агнешко...

Лангостина Димитрова: Девойчето по принцип е злоядо. Твърдеше, че и в Испания се яде лошо.

Малвина: Злояда съм, факт, обаче се чудя коя страна води първенството по гадна кухня - Турция или Англия (от тези, които съм посещавала). Испания е на второ място. Паелята прави киселини. Момичета, вие сте посещавали само Taxim на Истанбул. Аз обаче съм в Анадола - истинската Турция.

Софи: Гадна храна в Англия?!? Ти полудя! Къде и какво си яла, че не ти харесва? В Испания храната е супер.

Малвина: Може би Софи е единствената, на която й харесва храната в Англия. Направих маркетингово проучване в интернационалната ни компания, с която допиваме на масата и всички са единодушни за кофти храната в Англия. Дори и европейската статистика твърди, че най-лошата храна е английска. А като се прибера, ще хапна свинско.

Софи: Не знам къде ядете в Англия, но там са най-добрите ресторанти и е уникално вкусно.

Лангустина Димитрова: Да не говорим, че в Англия можеш да опиташ от всички възможни кухни на света - от прабългарска до най-страшните писъци на nouvel cousine, тъй че не обиждай англетата. Пък дори и един прост fish & chips, какво му е? Нима шкембето да е по-"есквизите"?

Пипилота: За мое огромно съжаление, не съм пътувала достатъчно, за да изразя и лични впечатления, но от огромното количество информация, която съм изчела и разказите на познавачи, които съм чувала, Малвина най-вероятно има предвид традиционната английска кухня. С това "кулинарно" влияние съм се сблъсквала в Кипър, които като една бивша колония с бавно развитие откъм нови културни влияния, всъщност пазеха тази "традиция", при това много повече от типичните за източната кухня табиети. И да, например начинът, по който там приготвяха месото, го изсушаваше. Салатите бяха неподправени - просто зеленчука до сухо изпеченото месо. И никакво въображение. Не зная дали това беше кипърско въведение, но обилното присъствие на кориандъра ме довеждаше до лудост. Затова и там ядях предимно първата част от тяхното "мезе" - хайвер, тиквички, сърмички... :)

Като се опитвам да запазя абсолютна неутралност (поради липса на лично опитване), мога само да кажа, че моите представи за традиционна английска кухня са повлияни от британецът Джон Ланчестър и неговата феноменална книга "Дългът към удоволствието". Още в началото пише: "Зимата като че ли е главният виновник за притъпените вкусови усещания на британеца, а оттам и афинитетът му към страховити сладко-кисели комбинации, брутални маринати и войнствени сосове и заливки. Другата заплаха, която зимата таи за изтънчения вкус, е изобилието от клисави теста и тежки брашнени яхнии (...) дори самото название "кафява уиндзорска супа" носи ясния почерк на зъл гений. Този тип кулинария достига апотеоза си в английските елитни колежи. (...) Гостиха ни с меню (в колежа), което дори Данте не би дръзнал да сътвори." :))))
Наясно съм, че от времената на детството на Джон Ланчестър нещата много са се променили, че Лондон е най-доброто място за хранене в Европа, събрал топ ъф дъ топ от всички световни кухни, че дори храната, която се предлага с марка "Великобритания" и "Англия" най-вероятно е ъпгрейдната, включително като качество на продукти (или антикачество - ГМО-тата), но така или иначе върви в посока на един сравнително универсален вкус, наричан неопределено "европейска кухня". Законодателят на висшата кулинария, Хестън Блументал си е чист британец (и силно се съмнявам, че която и да било от нас ще се превъзбуди от неговия сладолед от бекон), така че... британската кухня (поне откакто представянето на готвачи и техни рецепти е култова рубрика в GQ) се развива доста по-различно от концепцията за кафявата уиндзорска супа, от която нашето шкембе определено си е "по есквизите". Но да кажем, че ако в единия случай има развитие на национална кухня в положителна посока (England), нашата си стои на едно място, защото и така си е добра. (няма да коментирам колко лесно може да бъде развалена, но в общи линии един хубав гювеч, няма как да стане по-хубав, ако се "поевропейчи").
Та, такива ми ти работи ... А, още нещо, като изключим ребрата в Мърфис, определено предпочитам претендиращият да представя английска кухня пъб "The Fox & Haunt" (трябва и там да отидем някой път), пред всеки един ирландски пъб, в който съм била в София.

Джуди Гарланд: Предполагам, че Хестън Блументал е развил геният, който е, като противодействие на буламача, с който са го хранили в крехка възраст. Нещо като Платон, който измислил хомосексуализма като противодействие на платоническата любов.Между другото, не съм пробвала сладоледа с бекон, обаче собственоръчно правих по негова рецепта шоколадов кекс със синьо сирене и беше зашеметително.

Пипилота: аз съм дегустирала 8 степенното меню на Емо Минев, изработено на принципа на висшата кулинария, включително таратор и попара. Беше изключително интересно преживяване. Но именно преживяване. Тази история да отидеш на ресторант, за да си нахраниш сетивата и да се наслаждаваш на есенцията на всяко нещо е култова, но няма нищо общо с това да си "похапнеш" :)

Малвина: Утре ще снимам мястото, където се хранят скулпторите. То е Mall, горе-долу като този на "Хемус", но празен. Безумно място. И вътре има нещо като закусвалня, която се води престижна за тях. Едни симпатични, но намръщени жени готвят странни блюда. Няма нещо, което да е без месо. Ще изпратя снимки и от ресторанта в хотела.

Това е тараторът от закусвалнята в mall-а. Наричат го "джаджък" и е с джоджен.
Това пък е тараторът, приготвен на дегустацията на 8-степенното меню, на което Емил Минев демонстрираше ястия в стил "висша кулинария".

Това вече е храната в ресторанта към хотела, която изглежда съвсем прилично, независимо, че Малвина не е особено впечатлена и от нея.

Тъй като още не съм усъвършенствала майсторството да подреждам снимки в блога, и се оставям на произволната подредба на блоговия софтуер, се налага да уточня - на горната снимка е нещо, от турския ресторант, а снимката долу се казва:

"На Емо Минев съм му яла попарата" - (Пипилота)

Продължаваме с вкусовите усещания от сърцето на Турция.

Малвина: "Снощи ни заведоха в елитен турски ресторант - топ класа според локалните. Беше стил "Воденицата". Най-голямата им гордост е Адана кебап - кайма, печена на шиш. Въглищата за скарата се припалват с гориво и всичкото месо миришеше на нафта или нещо подобно. И това не е само в този район, а в цяла Турция.

Това, което изглежда като кюфтета, се нарича "чии кюфте". Има цял ритуал по правенето му, който се спазва задължително. Меси се два часа от мъж, който трябва да се изпоти, а жена му до него да бърше потта от челото му.

Накрая, за проба, каймата се изстрелва към тавана и ако се залепи там, значи е готова. Отпечатъците от пръсти по готовата кайма са задължителна част от дизайна". А тук долу, са манджичките от закусвалнята в Mall-а. Аз лично приемам "нехаресването" на Малвина, ако с това трябва да се храниш всеки ден в продължение на 5 седмици.

И за финал, споделям и мнението на Софи в защита на английската кухня, с която по нейни лични причини е най-добре запозната в нашата компания:

"Не съм най-големия фен на английската кухня, но покрай подобни вметки за това че е лоша, съм провокирала моите близки да ми покажат неща, които са впечатляващи! Ще се изненадате, но голяма част от техните традиционни ястия са много близки до българската кухня. Като изключим силните турско-азиатски влияния в тяхната кухня, има манджи, подобни на нашите яхнии, наречени "stew". Типичната Roast Dinner е нещо, което и ние хапваме, само дето тяхното телешко е нива над нашето. Но пък нямат салати. Имат пайове, които са прекрасни. Йоркширският пудинг ми е абсолютно любим. Кафевите им сосчета са доста подобрени. Бабите им са готвели и шкембе чорба."

Интересно = странно? Хм...

Освен член на нашата"единадесеторка", която е безпощадна в оценката си за ресторантите, които посещаваме два пъти месечно, аз съм член и на клуб "Винен наблюдател".

Във "Винен наблюдател" почти всеки месец правим съвсем отговорни "слепи дегустации" на вина, които присъстват на нашия пазар, оценяваме ги по всички сомелиерски правила. Обикновено имаме тема, за да не правим хаотичен избор.

Днешната тема бе "интересни" вина. Всеки трябваше и да обясни причината, поради която смята за интересно виното, което е донесъл.

(това "ДА")

Изключително странно се оказа напълно случайното дегустиране едно след друго на две коренно различни вина - едно сициалианско без никакви претенции на цена 3.70 и едно българско с големи претенции на цена цели 36 лева.

Българското Brandy Cask - каберне совиньон 2007 на изба "Поморие" ... не че не ставаше за пиене, но макар на нос да даваше някакви обещания за палавост и свежест, вкусът нямаше добра кореспонденция с тези обещания, а послевкуса ... направо ми стегна гърлото. Определено ми трябваше хляб, за да потуша "хватката" на начинът, по който танините и киселините са узрели.

Сицилианското Nero D'Avola La Cacciatora (без посочена реколта) също беше от типа "става за пиене", без да е нещо особено. Не блестеше с аромати и вкусове, но в общи линии е свежо, с някакво усещане за малини, масло и трева... точно в категорията "пивко" вино от непретенциозни пиячи. Кое му е странното - беше си вино от грозде. А българско вино от грозде за "няма и 4 лв.", просто НЯМА.

Жалко за кабернето от Поморие. Някога може би е било интересно... сега неговите 36 лева са прекалено странни в сравнение с долнокачествено сицилианско вино (доставната му цена нищо чудно да е и под 1 евро).

(вино от грозде за "няма и 4 лева")

(австралийското десертно вино YALUMBA абсолютно покри норматива на понятията "интересно" и "странно" - типично sticky wine с вкус на... туршия)

(това "НЕ")

Докато се чудех какво да избера, непрекъснато бях с усещането, че темата е "странни", а не "интересни" вина. И подбрах нещо, което не е точно вино, но симпатичните продавачки в магазина, от който всеки ден си купувам цигари и кафе, а често и вино, напоследък натрапчиво се опитват да ми продадат за "нещо уникално". Дълбоко в себе си имам упорита съпротива към напитки, които обещават да бъдат сладки и затова реших, че ще го взема, когато дойде време за дегустация. Така закупих за 18.90 лв., коктейлът на винена основа, с търговско име Trastena 2007. Смес от мерло и малини, обработени според технологията за правене на вино (това някак ми напомни за винарните във FarmVille, което допълнително засили парадоксалното изживяване на опитването). Това, че на мен не ми хареса се очакваше. Но когато дегустираш, има правило да се абстрахираш от личния си вкус и затова ще споделя мнението на колегите си: експериментът не е лош, но въпреки това е прекалено тежко и плътно. Би било по-успешен продукт ако беше по-леко, за да "търпи" слагане на лед и да наподоби ефекта на сангрията. Някои от членовете на клуб "Винен наблюдател" познаваха този коктейл на винена основа (по закон не може да се нарича "вино" и производителите са спазили това изискване) от момента на неговото създаване. И фактите са следните - производителите имат плантация за малини и наистина слагат много качествени плодове, но през 2008 г. наистина е било "интересно". Три години отлежаване за българско вино, било то и коктейл на винена основа, обикновено се превръща в проблем, който може да бъде замазан от определението "странен".

Trastena очевидно има и ще намира свои почитатели, но съветът към тях е да гледат годината на реколтата. За нас, при всяко положение цена от 18.90 не е цена, която си струва да бъде инвестирана в този коктейл на винена основа. Особено що се отнася до реколта 2007.

Имаме лоша новина и за изба Logodaj - Благоевград. Култовото им Nobile Rubin 2006 си е "заминало". Беше чудесно, факт. Аз лично съм изпила доста бутилки от него. Но беше анонсирано като вино, което може да отлежава. Повече от 5 години. Е, не може.

Впрочем, от любимата ми изба (признавам, че по отношение на Logodaj съм пристрастна, което е против правилата на клуб "Винен наблюдател") очевидно са наясно какво се е случило с Nobile Rubin 2006. То струваше някъде към 18 лева и те си струваха. Сега го продават за 8... и те не си струват.

За пиене не става и мерлото от серията с пентаграм на изба Поморие. То няма реколта, държи твърда цена от 8 лева, но е твърде посредствено. От грозде е, но... при толкова богат и конкурентен винен пазар, това не би трябвало да е достатъчно.

Истински интересните вина, при чието опитване изпитахме истинско облекчение за сетивата си... бяха френските Doria и Orca VI (най-горната снимка)

Doria 2008 на френската изба Marrenon е свежо и "звънливо" бяло вино, доминирано от сортовете верментино и гренаш бланк (vermentino, grenache blanc). Има приятен бледожълт цвят със сребристи нюанси. В носа се усещат комплексни аромати от жълти плодове, мед, карамел. Има обло и меко тяло. Във вкуса има фина горчива нотка като от кора на грейпфрут, лимон, но също така по-плътно усещане за печени лешници. Финалът му е дълъг и свеж. На фона, на всичко компромисно, което опитахме, цената му също е повече от свежа - 16.90 лв. Интересното и странното в неговия случай е, че за вино от Южна Франция, притежава неочаквана свежест.

Orca VI 2007, отново на изба Marrenon е от гренаш от 60-годишни лозя, които вече са и био. Има и съвсем малко сира, която му придава много деликатен, бих казала дори аристократичен нюанс. В носа преобладава усещането за зрял червен плод, тютюн, сушен костилков плод - като цяло има аромат на Коледа. Макар един от членовете на "Винен наблюдател" да каза категорично, че "тук надушва изневяра" - ароматите му създадоха асоциация за сладострастното изживяване на забранена страст. При всяко положение Orca VI е изживяване, което не се случва всеки ден и дълго помниш. И то за 19.86 лв.

Опитахме и десертното австралийско вино Yalumba, Botrytis viogner 2007 на Wrattonbully. То определено покри норматива и на понятието "интересно" и на "странно". В първия момент, носа имаше категорично послание за зрял мускат, вече тръгнал да ферментира... дори си представих пчелите около него..., в следващия момент ме лъхна на ... туршия. Точно така - и във вкуса беше точно туршия от зелени домати, краставици и някаква сладост като на дюля. Когато преодоляхме първото странно усещане, всъщност го възприехме като наистина "интересно". Определено би допаднало на всички, които харесват сладко-киселия вкус, защото наистина е направено много добре - като технология на правене на т.нар. sticky wines.

Подробните дегустационни бележки, както и оценките (по стобалната система) ще бъдат публикувани скоро на официалната страница на клуб "Винен наблюдател" в раздел "Комюникета"

В случая, ми е интересен и казусът защо все пак, повечето от нас, подсъзнателно направиха асоциация между "интересно" и "странно".

"Интересно" би трябвало да бъде творческа надстройка, алтернативен поглед, подход, но задължително върху стабилна основа.

"Странно" има по-скоро смисъл на "отклонение от нормата" и причината за това отклонение от нормата е по-скоро някаква нестабилност в основата, базова грешка и като следствие - странно развитие.

Явно у нас е масово разпространен феноменът нещата да се развиват върху базови грешки и нестабилна основа, че и понятията за надстройка и отклонение от нормата са започнали да се преплитат в подсъзнанието ни. А това не ми харесва много повече от срутилото се Nobile Rubin.

Чудя се и продължавам да експериментирам дали "обратния път" може донякъде да поправи грешките в базата. Например - да пиеш прецизно направени вина, за да може "на кръв да ти стане" усета за елегантност, финес и "нормалност" и така ... капка по капка... това да повлияе върху естетиката на съществуването ни въобще...

В България има много мини Българии, сигурна съм вече

Някъде на петата минута от събитието, наречено "София - модна столица на Балканите" започнах много да се срамувам, че съм там. Дори бих казала, че малко по-добре понесох единственото си посещение в чалга клуб. Тогава поне знаех точно защо го правя и че ще остана не повече от 15 минути.

Отидохме заедно със Celine. Срещнахме и дизайнера Мира Дамян (бутикът й с атрактивните и едновременно много стилни авторски облекла е до Blaze) и се настанихме заедно около масите, на които бе сервирано суши + бутилка Шардоне, очевидно осигурени от спонсорите. И първото недоразумение за събитие с подобна претенция, бе че ако поискаш чаша червено, трябва да си я платиш. С един замах организаторите са преценили, че за този претенциозен български моден форум, суши и Шардоне е достойната комбинация за почерпка.

Всъщност, ако трябва да броим недоразуменията по важност, първото определено бе тотална дисхармония между датата на събитието и осигуряване на комфорт за публиката. Пространството между ЦУМ и Министерски съвет, действително е удобно за дефиле, но ако ще каниш гости, които освен всичко друго имат намерение да си покажат тоалетите и ще правиш ревю на открито с изстудено бяло вино, поне трябва да осигуриш гъби за отопление. Въпреки че предвидливо си носех топъл шал, на бърза ръка се сдобих с ринит. В поканите може би бе редно да пише, гостите да си предвидят и три дни болнични.

Дълбокият смисъл на тази нова инициатива (за харчене на някакви пари, които не знам кой на кого и защо е дал) е живот и здраве, световни дизайнери да започнат да идват в София, специално за този форум. И ако верно, това е идеята, много се надявам, световните дизайнери никога да не видят видео материала от това ревю.

Шоуто започна страховито, с някакви хора, зловещо загърнати в плащове с факли в ръце. Като кадри от "Широко затворени очи", с аналогична музика, но поне без маски. Оказа се, че това "сатанинско" дефиле има за цел да представи картини на художник, чието име ми бе достатъчно непознато, за да не си дам труд да го запомня. Тези картини, представени по този начин, трябваше да бъдат продавани благотворително...

Като изключим дрехите на Мариела Гемишева, в които поне има арт концепция, всичко друго беше... ами не знам какво, но започнах да се чудя дали фешън канала не е под специална забрана в представените дизайнерски ателиета. Както възкликна Celine: "Не разбирам защо тези хора въобще си дават труд да шият тези грозни неща, от тези долнопробни платове. Може ли да излезеш на ревю с дрехи, които изглеждат сякаш си ги сглобил, колкото да не изхвърляш материала. Срам ме е да гледам това нещо".

Като изключим и конфекцията на Mango, която не е нищо повече от конфекция Mango, всичко останало беше парад на евтини "лъскавки" рокли, "облъхнати" с фаталност от карнавални маски, които се продават в Jumbo.

Организаторите определено са си спестили от закуски, червено вино и отопление, но по-лошото е, че изглежда са си спестили и от образование. А когато нямаш нужното образование и култура, най-умния ход е да не хвърляш пари, за да станеш за резил. Особено две седмици след последния London Fashion Week, който още се излъчва и ако искаш да гледаш мода, в смисъл на "МОДА", не е никакъв проблем да го направиш на топло, с хубаво червено вино и черен шоколад... и да се нагледаш на истинска революция в материите и моделите. Нито един съвременен човек с модерен стил на живот и облекло от така обявената "столица на Балканите" (голям смях) и с периферно зрение няма да се загледа в онова, което бе представено като "мода" на този форум.

Студентите от Националната художествена академия определено се справят далеч по-добре на ревютата под мотото на Be Londonized. Дори не би трябвало думата да бъде "по-добре". Be Londonized копира световните фешън модели по изключително достоен и симпатичен начин. А това нещо, наречено "София - модна столица на Балканите" е по-скоро ретроградна реплика на "Форум Българска Мода" от лошите му години.

И ... явно, че когато едно нещо е замислено по неадекватен начин и "черешката на тортата му" е точно толкова брутална. Между дефилетата на различните дизайнери, бяха дали микрофона на Красимир Аврамов, моля ви се. Който дори попита дали го чуваме. Не, миличък, не искаме да те чуваме... Корекция. Ние трите, със сигурност не искахме да го чуваме. И имахме спешна нужда от антистрес терапия. Видях обаче, че имаше някакви девойки, които дори си потанцуваха, докато той извисяваше... фалцета си... Започнах да разбирам смисъла на фразата: "Единственото подобаващо на ума състояние е изненадата"... Боже, колко мъка по този свят, Боже!

Всъщност не съм толкова изненадана. Просто си позволявам да забравям. Всеки път, когато събера психични сили да отида на някое подобно масово събитие с претенция да покаже българска "есенция", си обещавам НИКОГА ПОВЕЧЕ да не правя такива неща. И не ги правя. Докато забравя, че ги има. Държа се като щрауса - заривам си главата в моя свят, моите места и моите хора. Другото - не съществува. Неприятното е, че когато съм достатъчно забравила за какво ставаше дума и си облека някоя от роклите, предназначени да се явиш на събитието както повелява протокола, ... се чувствам точно толкова нелепо, колкото грозното патенце в кокошарника... А като разбрах, че дори се фукаме с това ревю пред италианска модна журналистка от Милано, собственик на моден тв канал... се притесних, все едно лично съм разсипала "млякото".

... Докато всички разбираме от политика, футбол и мода... това ще е положението явно. И с политиката, и с футбола, и с модата. Лоша работа.

BUNUEL!

Всички вече разбраха, че виното "ни" свършва. Всеки път. Във всеки ресторант. То вече даже не е проблем, щото нещо като се повтаря предсказуемо, то вече и ти имаш предсказуема рутина да се справяш или примиряваш с него (и с мъжете е същото, би казала Pipilota).

Но животът е тъй шарен, че никога не пропуска шанса да те изненада, за да не те разкисне скуката.

В случая компанията не беше обичайния състав на Разбор, а шарена компилация от няколко добре тренирани Разбор-ки, един-двама самотни, симпатични и видели свят мъже, приятел - гей с нестендартен интелект и небрежен подход към живота, че даже и една постоянна двойка от онзи дискретен софийски елит, който няма да видиш по страниците на списанията, но пък ... С други думи, присъстващите не смятаха, чеç не е име на нов парфюм, а се окзаха твърде голям залък за персонала на Бунюел, свикнал с непретенциозния прясно-градски или пост-тинейджърски посетител.

Бяхме се събрали малко-много случайно, в превалящо за редовна вечеря време, след изложбени впечатления и с подхванати редица сладки теми. Тоест, бяхме в настроение за вино.

Непосилната тежест на големия избор

Преди време, синът ми се завърна от морски воаяж из острови и други пристанищни градчета на Гърция. След това реши да ми обясни кои са най-добрите кръчми - онези, чието меню е с около пет-шест неща, каза.

"Но искаш ли да знаеш кои са още по-добри?" - попита натъртено. "Кои?" - (вече го гледах с пръскаща сърцето ми майчинска насмешка, докато авторитетно ми обясняваше нещата от "кухнята"). "

"Онези, в които няма дори и лист, написан на ръка с меню, а само ти казват какво имат в момента".

В неговия случай става дума за пристанищни селища, в които една от петте къщи в селото, набързо се е трансформирала в кръчма заради не многото спиращи на кея яхти по време на туристическия сезон. Рибата е уловена днес, а зеленчуците са от личната градина или от тази на съседа. Това е като "онова" pure simplicity, за което вече стана дума. Но само за протокола - независимо от съществуването на меню и неговата големина, има едно нещо, за което е категоричен - "Ям пържени тиквички само в Гърция" :)

В случая, обаче повече ме вълнува фактът, че винаги сме склонни на далеч по-щедра оценка за качеството на Нещо си, дори и когато това Нещо е Човек, когато нямаме Бог знае колко богат избор. Имаш ли богат избор, първо - започваш да се колебаеш, после да сравняваш плюсове и минуси (взираш се в грамаж, цена, допълнителни екстри), отваряш, затваряш менюто, чакаш да видиш какво ще донесат на другите, ако визията не е достатъчна, започваш да опитваш... все по-трудно става да избереш. А накрая винаги остава едно съмнение, че си имал и друг шанс, но си го пропуснал. Колкото и да опитваш от "многото", си оставаш леко гладен, незадоволен... прецакан някак.

Точно с такова усещане си тръгнах от BESO bar & dinner - изключително популярно място, както се оказа (дори имаше някаква широко промотирана история, свързана с героите на "Стъклен дом", а и шофьорът на таксито беше съвсем наясно къде ни кара, за разлика от друг път). За масово място, постоянно препълнено с хора, е направено доста добре. Елегантно е. И вън и в онова пространство, което в същността си е "полувътре". Идея нямам, обаче къде се пушат наргилетата от снимката. Най-вероятно ги носят по масите, но въпросът не е в това. А че на "хале", макар и разиграно в модерен интериорен стил, наргиле не му отива. Това е атрибут за по-задушевна атмосфера. От друга страна, гъвкавостта по принцип се възприема за достойнство в нашия бързо променящ се (и оставащ все един и същ) свят. В частта bar, заведението много директно асоциира със стила на баровете по Черноморието. И еклектиката не спира до тук - покрай сервитьорите се разхожда друг вид персонал, облечен ... ъ-ъ-ъ интернационално да го кажем. Предположихме, че идеята е да се символизира различния вид "етно", кухня, която се предлага. Може и да не е точно така, защото африканецът, който обикаляше с количка напитки няма с какво да се "върже" в менюто. Иначе, беше симпатяга. Готин, един.

Похвално е, че за мащаба на BESO bar & dinner, сервитьорите нямаха грешка. Никога не запомнихме кой е нашият, но на когото и да споделяхме желанията си, нямаше объркване на поръчката, забавяне или пропуски и добавена стойност в сметката. Определено си заслужават бакшиша момчетата.

Храната... беше вкусна, признавам. НО по нашите критерии страдаше от същото превишаване на дозата еклектика, както и цялото пространство. Това заведение винаги ще се пълни, защото покрива цялата палитра на масовия вкус - има и шопска салата, има и рукола, има и домати с моцарела, и тарама хайвери, и богати салати с разни пилешки филенца, има свинско, телешко, пилешко, но и миди, суши, BBQ, ако искаш изчистени риби и мръвки, метнати на огъня... - целият микс от всички видове храна, които станаха популярни през последните 7 - 8 години е събран накуп в BESO bar & dinner.

Когато ти го сервират, обаче, се появява "кичът". Например, под съвсем приличното карпачо от октопод имаше големи резени домат и върху тях патладжан наситно - като доматена брускета с патладжан, и едва отгоре карпачото. Първоначално се учудих кому е нужно да се преиграва с толкова щедра гарнитура на карпачо, но бързо се сетих, че има много неща, които се диктуват от пазара. Че в толкова масово заведение, просто няма на кого посмъртно да продадеш голяма чиния, която би изглеждала обидно празна само с едни тънки резенчета октопод на цена от 7 - 8 лв. В този тип заведения, чинията трябва да изглежда много пълна. Тогава клиентът е happy. И вълкът сит, и агнето - цяло. Горе-долу същия беше случаят с мидите - вкусни, добре направени, но преиграни в зеленчука, наречен "провансалски" (Все пак, много по-добри отколкото в рибната "Яфа" и Червената къща на "Гладстон". За да сме наясно - по нашите критерии, най-добрите миди в София са в "Добро" в сградата на театър "София") .

Фототапетът с японката би трябвало да говори, че има и суши. Има. Не го опитахме. Нищо не може да кажем. Но то вече... бива ли заведение без суши... срам и позор!!! И въпреки това, за мен си остава загадка, защо потребителят преживява съотношението количество-цена при сушито по-лесно, отколкото при карпачото? Нямам отговор, независимо дали е телешко или от октопод.

You are what you choose. Keep an eye on how you make your choices

Говорихме много за изборите, които правим... за изборите, при които нямаме избор, за възможностите, които се отварят при всеки избор, и за вратите, които се затварят щом веднъж го направиш. Повече в работен план, отколкото в интимен. Но за много от нас, професионалният избор се е превърнал в толкова интимен момент, че партньорството с мъжете все по-трудно си "го мери" по важност. Което... може би не е добре. Но в такова време живеем, неизбежно е да не бъдем част от колективния избор на три-четири поколения вече (ако включим и децата ни, за чиито избори също говорихме на дълго и широко).

Докато говорихме за изборите, наблюдавах и как избираме храна от толкова голям асортимент, защото начинът, по който го правим е точно същия, по който взимаме и останалите си решения в живота. Аз реших да опитам поне две неща, които обичам, но опитах сьомгата на Shekina и ципурата на Shanty, и спаначените рулца на Lisa. Бях си доволна от моето, но останах с чувство на респект към избора на Shanty, която по принцип е човек, който първо си дава сметка какво иска и без никому да натрапва своя избор поръчва едно нещо и то е перфектното. В случая - празна от зеленчуков кич чиния с една хубаво изпечена риба и резенче лимон. Enough is enough. Излишно е да казвам, че точно по този начин се отнася и към личния си живот (а и така се облича). Знае защо прави своите избори и те са точно това, което иска, без излишни джуфки, финтифлюшки и капризи.

Shekina също знае какво иска, но предимно когато става дума за домати. Иначе иска и скариди, и миди, но накрая си поръчва сьомга. И... "десерта, който носите на съседната маса".

Нейният маниер е да опита от твоето, но след това си поръчва онова, което по принцип обича. Ако някой нещо вече е поръчал, дори да го харесва, не си го взима само за нея. Аз действам по друг начин - ако харесам нещо от общите блюда, си поръчвам само за мен.

Lisa обикновено е напълно доволна, от онова, което си е поръчала, предлага го за опитване, обикновено не я изкушават чуждите желания и поръчки. Malvina не понася общи поръчки и сметки. Обича да си знае какво е поръчала и точно за какво ще си плати. Sophie обича общите поръчки особено когато става дума за виното. По отношение на храната също е наясно със себе си и не изпада в колебания и ненужни експерименти.

Тази вечер, Celine бе най-интересният случай на масата. Тя обикновено действа като мен - ако нещо й хареса, си го поръчва само за нея. Този път обаче беше много нервна. Притисната от спешни избори, които трябва да направи по най-оптималния начин. И в това състояние на вътрешна разпокъсаност, подсъзнанието й, явно реши да вземе в ръце балансът й - както каза Shanty: "Тя толкова е решила да не си усложнява живота тази вечер, че си поръча две еднакви салати".

Моето вътрешно равновесие обаче се разклати от големия избор, от това че нищо не ми хареса докрай, от това че на тръгване си казах: "Трябваше да си поръчам само лаврак на плоча" и ... докато пътувах с таксито към нас, все по-категорично усещах, че така незадоволена вкусово не мога да се прибера и да си легна.

Малко преди да вкарам ключа в ключалката на външната врата, направих кръгом и възстанових вътрешната си хармония с нещо, което със сигурност обичам - Carmenere 2007 на Mollina, Chile с френски сирена.

Докато още е топло навън или места за спасяване на достойнството

Вярно, че не споделяхме много, но не сме пропускали случай да поглезим небцето с ароматни вина и вариации на летни салати и ястия, старателно вслушвайки се в съветите къде си струва да отидем. Посетихме и старите си явки - местата, на които се събирахме преди да започнем начинанието с блога. Все още са добри: и "Махалото" след ремонта, и "Жадната ламя" (нищо че не е сезон, нямаше как да не си вземем и порция ребра), и Guest House (на по-малки групи).

За съжаление и двата пъти, в които посетихме TAVAN, нямахме късмет с времето и панорамата към Витоша от терасата на върха на света. Бяхме вътре, където също е добре и като панорамна гледка включително. Но за TAVAN-а ще ви разкажем отделно. За сега мога само да кажа, че това абсолютно не е мястото за романтично уединение, независимо, че обстановката го предполага. "Обичайните заподозрени" бързо се прехвърлиха там. Срещи и от трите вида - на бивши, настоящи и бъдещи компании/приятели/приятелки/гаджета/съпрузи/колеги/бизнес-партньори... са много възможни. На този етап. Предполагам, че ще важи и за зимата, защото това е "модното място". Храната е чудесна - само половината меню прилича на онова в Mezze, има си чисто нови Tavan-ски специалитети, виното не свършва!!! (което рядко ни се случва). И все пак, не го броим за откритието на сезона, защото на този етап просто оправдава очакванията като "братче" на Mezze.

Откритието на сезона е ASADO - някогашната "Пчела", от миналата зима трансформирана в Аржентински ресторант. Стековете на снимката по-долу са от партито за откриването на сезона в градината.

Извън специалното парти за откриване на ресторанта, мръвките са точно толкова телешки, вкусни, сочни и с толкова много имена - чораско, ръмп стек, ентракот, ростбиф, рибстек - че определено са необходими поне пет посещения, за да разбереш, кое ти е любимо. А след това още пет, за да се увериш със сигурност... и след това още пет - за да опиташ нещо друго и така нататък. Въобще не бих искала да подценявам TAVAN-а като място за удивително добри стекове, но просто мястото за АРЖЕНТИСКИ СТЕКОВЕ е ASADO (в това отношение подценявам единствено Enoteca Uno, заради цените. Просто в ASADO човек може да си позволи финансово онова, което в Енотеката ... по-трудно).

В един от най-топлите дни на лятото, когато ние посетихме Градината, не беше уместно да опитваме толкова мръвки. Но поръчахме около пет пъти спаначения пудинг със сос от сирена. Всички бяха доволни от салатите си, които не записах прилежно. Моята беше с телешко бон филе, тиквички и зелена салата. Със совиньон блан на Trapiche си пасна чудесно. Лошото беше, че виното свърши точно когато решихме да опитаме и десерта Алфахорес - аржентински бисквити, бял и натурален шоколад, конденцирано мляко и пудра захар.

Самата аз не обичам сладко, ама наистина. Останалите от нашата женска група по различни причини отказват десерти (най-често не заради диета, а защото вече е свършило виното и разговорът е отишъл в посока къде ще пием по още едно, а не какъв десерт ще ядем), но винаги настоявам да поръчаме ЕДИН с 10 лъжици. И се случва да се чуе... "ммм искам и аз, но само за мен" :)

Репликата "Искам и аз от това, но само за мен" означава, че на някого нещо много му е харесало. Опитващ, на който започва да му се свива сърцето, че и другите си взимат, си поръчва отделно. Така или иначе, сметката най-накрая я плащаме общо, защото много се объркваме. Особено в бройката на бутилките вино.

И вътре обстановката е много приятна, изискана, без да е претенциозна, но докато още е топло, е грехота да не се седне в градината. Масите са сепарирани така, че посетителите могат да се виждат, но има доста по-голямо усещане за самостоятелност на компанията, отколкото на други места с градини.

НЕОБХОДИМО КРИЗИСНО УТОЧНЕНИЕ: Много добре знам, че е криза, много добре знам на колко хора са им намалени заплатите, закъсал бизнеса, получили са известие за уволнение, писма от данъчните, писма от банките, на които дължат кредити и какво ли не. Нещо повече - всяка една от нас го знае по себе си. Никоя от нас не е "цъфнала и вързала". Но това е една от причините женските ни сбирка да са A MUST.

Съзнавам, че разказвам за телешки стекове, чиито имена трябва да се проверят в кулинарна енциклопеди, за да се разбере какво точно означават, във времена, в които за много хора и кремвиршите са под въпрос. НО когато изглежда сякаш целият свят се е наговорил срещу теб, трябва, просто трябва да помниш, че имаш един човешки дълг към живота си - дългът към удоволствието. Преди да бъде промотиран във философски книги и есета, дългът към удоволствието съвсем не е измислен от скучаещи аристократи, които се чудят какво да правят с парите си, а от хора, които по различни причини са се опитвали отчаяно да си спасят достойнството.

Елизабет Гилбърт в "Яж, моли се и обичай" го обяснява така: "Не искам да обидя никого, като сравнявам прекалено себе си с многострадалните сицилианци (и тяхната ужасяваща бедност, постоянният гнет не просто върху доходите, а върху живота им, чиито култ към храната е пословичен). Въпреки това ще кажа, че същото нещо, което е помогнало на поколения сицилианци да запазят достойноството си, помогна и на мен да започна да възвръщам своето - а именно идеята, че оценяването на удоволствието може да бъде опора на нечия човечност. (...) Усетиш ли мъничка възможност за щастие по време на мрачен период, трябва да се вкопчиш в глезените на щастието и да не се пускаш, докато не те извлече по очи от калта - това не е егоизъм, а задължение. Даден ти е живот; твой дълг е (а също и твое човешко право) да намериш нещо красиво, без значение колко е крехко."

В този ред на мисли, не е цинично да призная, че се е случвало крехък телешки стек да е връщал оптимизма ми, че мога да се справя с различни видове кризи. При други жени шопингът има подобен ефект.

Местата, които посещаваме и срещите ни една с друга за всяка от нас и по различни причини са едно от нещата, които правим, за да си запазим достойнството и да поддържаме човечността си, вярата в любовта, приятелството, майчинството - всичките красиви клишета, от които е замесена харизмата на един човек. Това е причината да го споделяме с вас. Или както веднъж ми каза Celine, когато се бях паникьосала, че "този път наистина не знам какво да правя" - Whatever works! Просто трябва да не спираш да се оглеждаш за нещо красиво. Или мнооого вкусно. It's really work! It works that way...

Ресторант ASADO е партньор на City Club. С карта на City Club ползвате 10 % отстъпка

Pure Simplicity

Съветът на Айнщайн "Опростявай, опростявай!" спокойно може да се приложи и в кулинарията. Най-вероятно това няма да помогне никому да осмисли законът за относителността, но поне относителното понятие "удоволствие" ще има някакви вкусови мерни единици.

Не, не започнахме със шампанско. Изборът това да бъде първата снимка принадлежи на софтуера на блога. Но пред опцията да прекарам часове в опити да подредя снимките както искам, определено предпочитам да започна от този нов продукт на пазара на пенливите вина в България.

Stift Göttweig Brut 2007 е пенливо вино, или зект, както се казва на немски, произведено по класическа технология.

Освен това е луксозен гъдел, защото освен, че е отлежавал близо три години върху утайките (уточнение за перфекционистите – 28 месеца), при нормални 15 за шампанските, е и в много ограничен “тираж” – 2500 бутилки.

Като стил е много “шампеноаз”. В него има шардоне, пино блан и пино гри. Обикновено австрийците и германците се изкушават да правят пенливо вино и от местните си ароматни сортове, като ризлинг, но тук няма такива експерименти.

Повечето хора, които го опитват за първи път се изненадват, че е много стегнато, с плод на първа линия, а не с типичните за пенливите вина аромати на бишкоти, кроасани, хлебни нотки и прочее.

Продукт е на бенедектинска изба. Stift Göttweig означава буквално Манастир Гьотвайг. Ангелите от етикета са изографисани в манастира.

Макар че католическата църква в Австрия e най-големият земевладелец и повечето лозя са нейна собственост, практиката е да ги дават под аренда. Не и монасите от Манастира Гьотвайг. През 2006 г. решават сами да започнат винопроизводство с помощта на един много симпатичен мениджър на друга изба, съседна на техните манастирски владения. Този австриец на име Фриц Мисбауер е известен, че се заема главно с амбициозни проекти - да качи една изба от 0 до 100. Другото не му е интересно. Така че, запомнете това вино, този манастир, тази изба и този човек.

Всичко това ми го разказа Яна Петкова, много ясно.

- Тази Яна от vinoto.com, "Винен наблюдател", "Скара бар", дето внася австрийски и най-квалитетните френски вина, ли?

- Да, тази Яна. Коя друга?!

За градинското парти в прекрасната къща на Ефросия Благоева (винен журналист и много голям разбирач), отново Яна донесе най-новия хит за барбекю в Щатите - много тънки кори от кедрово дърво.

Киснат известно време във вода, за да омекнат. След това в тях се увива онова, което ще се пече на барбекюто. В нашия случай - пъстърва в три основни разновидности: с мащерка, дивисил и калоферче (откъснати току-що от градината на Ефи). Оставихме и няколко рибока без подправка, за да не вземе да стане някоя грешка. В кедровите кори отделно увихме тиквички, моркови и зелена капия.

Не е истина колко деликатен и уникален вкус имаше всичко това ... най-просто на света.

Да не говорим как финия нюанс на кедър се съчета феноменално с вината с дъб. И с шампанското си пасна перфектно всичко това. А, забравих да спомена - австрийското шампанско с ангелите беше чудесно и с пресно набраните от градината гъби. И още по-голямата изненада - изключително приятно се съчета с кьопоолуто, приготвено само от два патладжана, една чушка, малко чесън и по-категорично усещащи се орехи. Изглежда направи някаква ензимна връзка с орехите, но беше най-хубавото съчетание между шампанско и кьопоолу, което някой някога е опитвал. Нали се сещате, че нито някой в Австрия, камо ли някое величие от ранга на Робърт Паркър ще вземе да експериментира с точно тази комбинация.

Другите вина няма да ги изброявам. Тази илюстрация е заради удоволствието от чистото съзерцаване на кокетната, без да е натрапчива градинска декорация. Но тъй като няма какво да кажа за нея, освен, че е много дзен, ще вметна нещо и по категориите life & love, за да съм вярна на концепцията.

Докато си говорихме за разни странни и уникални вина, към които хората са скептични и подхождат с предубеденост, Яна сладко ни разказваше как при оценката на вина задължително трябва да се прилага един много прост метод: "Когато съдиш вино (и хора - добавям аз), правилото е да оставиш настрана личния си вкус и предпочитания и да налагаш матрицата за оценка без каквито и да било емоции. Плюшените нотки могат да станат копринени след време. Киселините може да не са случайни, а търсени с оглед на развитието му"... Такива ми ти работи с оценката на вина. Същият метод е твърде полезен и при оценка на хора... е, стига да не се жениш за тях. Грешка. Особено полезен е ако ще се жениш за тях. Стара истина е, че можеш да обичаш ВЪПРЕКИ, но трябва да се омъжиш ПОРАДИ.

Тази илюстрация трябваше да бъде преди рибите и да указва момента, в който се е подготвяла жаравата, защото без най-простото нещо на света - огънят, нашите кулинарни глезотии нямаше да бъдат онова, което са.

Въобще, какво му трябва на човек - огън, риба, онова, което земята ражда... със сол на вкус и шампанско! Pure Simplicity