I don't fuckin' care about this level

Признавам, приех твърде лично, че в блогът, който по един или друг начин инициирах, става дума за кебапчета.

Не съм чак толкова префърцунена, че да не ми се случва да не изям някое и друго кюфте... НО искам още веднъж да изясня идеята на този блог. Ние сме около 11 жени (плюс/минус всеки път), които ходим в различни ресторанти, които предлагат нещо интересно като храна два пъти месечно. И идеята е да коментираме именно това съвместно кулинарно преживяване, в което вплитаме есенцията на някои от нещата, които ни вълнуват като жени, любовници, съпруги, майки...

Извън нашите тенденциозни сбирки, всеки се храни както намери за добре и където му харесва.

Конкретният повод на моето възмущение е случаят със "Скара бар". Изключително важно уточнение е, че НИКОГА не сме правили наша сбирка там, и НИКОГА не ми е хрумнало, че ще вместим този клас заведение в нашите коментари. Нека сме наясно, това по същество е "кръчма" за ежедневно хранене, която има своята концепция да обслужва масовия вкус - добра, лоша, с променливо качество на мръвките или каквото и да било друго във времето..., окей, "както всичко в България", окей .... Но за БОГА - никога не е било идеята това да ни интересува!!!

Повтарям - Идеята на този блог никога не е била да става дума за кръчми от масов клас -

I don't fuckin' care about this level.

Ако това ниво ни вълнуваше, под ножа трябваше да паднат 99 % от заведенията масов клас. (1% оставям за собствения си идеализъм).

Преживях някак възторга от първата статия и честно казано, бързах да напиша нещо друго, за да избутам по-назад илюстрацията с кебапчетата със свещички. Но втори текст за кебапчета и отклоненията в тяхната сочност, интимна връзка с клиента и икономическа изгодност, ми идва в повече.

Още едно уточнение - самата аз пиша текстове извън нашите срещи, НО само в случаите, когато дегустирам нещо интересно или когато става дума за "извънкласните" ми занимания с вино.

На нашите сбирки, честно казано, обръщаме внимание повече на количеството, на критерия "качество-цена" и освен в случаите, когато виното което пием свърши, не поръчваме друг вид, ей така, просто за да си опитваме. Обикновено разговорите ни стават далеч по-интересни, отколкото дегустационното вманиачаване.

В тази връзка, и с надеждата да избегна по-нататъшни недоразумения, искам да уточня някои мои наблюдения (простиращи се над 10 години активно... и откакто съм се родила - пасивно) върху развитието на българското ресторантьорство. Основните проблеми са два:

Първи сериозен проблем на българските ресторантьори

Липсват добри готвачи

Истината е, че не се намират лесно, онези които заслужават титлата chief. Добрият chief винаги е мъж и най-често е бил на специализирано обучение в чужбина. Иначе има проблеми с основната подправка - сол. Да не говорим за цялото останало разнообразие от плодове, зеленчуци, подправки и технологии на приготвяне, които вдъхват смисъл на думата "ресторант". Не за друго, а защото в България след напускането на царските готвачи, никой никога, никъде не е учил да готви според принципите на "класическата кухня". Това се специализира само навън.

Е, има няколко майстор-готвачи, които са овладели майсторлъка на няколко специалитета. Има и такива, които поне познават правилата на класическата кухня и на тяхна база експериментират твърде успешно, но те вече са заети... или са... на свободна практика, така да се каже, поради вторият основен проблем на ресторантьорите.

Проблемът с клиентите

Искат си скарата и бирата хората, вълнуват се от нея, и другото, хич не им го хвали. За 15 години бум на свободното ресторантьорство, се оказа, че клиентите, които могат да прескочат екстравагантността на салата "Цезар" едва биха се побрали в някогашните "33 стола".

Резултатът е, че ресторантьорите рядко виждат смисъл от инвестиция в chief-gourmet, който да приготви свестен Бьоф строганов, пепър стек или да знае поне три начина за приготвяне на есетра. Повечето ресторантьори са убедени, че подобни глезотии са пълна загуба на време и пари. Защото пионерският им ентусиазъм много набързо е бил попарван. И за нищо на света не биха плащали подобаващата заплата на човек, който им табиетничи. Не виждат смисъл и да предлагат специалитети от свинско, телешко, октоподи и калмари, чиято технология на приготвяне изисква между 8 и 12 часа предварителна обработка. Всичко друго, приготвено набързо от тази бленда на месото и морските деликатеси, е чиста заготовка. Но, това е положението. Като няма кой да го яде кулинарното изкуство, инвестицията за него отива в боклука. Затова в най-общия случай, се наемат готвачи, които схващат разликата между пилешки крилца, свински ребърца, скариди и рибите, продавани в Метро, от които се зареждат всички ресторанти.

Това е причината за преждевременната и безвъзвратна смърт на много добри ресторанти, създадени за да бъдат кулинарни острови на удоволствието.

От време на време се появяват ентусиасти, на които им писва от кофти храна. И започват отново. Отначало. Ето на такива места бе идеята да ходим два пъти месечно. Дори за да поощрим ентусиазма им.

Знам, че макар всички да сме "кръчмарки и табиетлийки по душа", само за мен е някаква лична кауза да поощрявам местата, където виждам "светлина в тунела" на кулинарната култура.

Само на мен сърцето ми се къса поне за трима мои любими готвачи, които просто са ... overqualified за който и да било действащ ресторант. Разбира се, все някъде пържат калмари, късат салата айсберг с вълшебните си ръце, родени да майсторят други чудеса. И лек трепет се разнася из тялото им, когато някой си поръча специалитет с телешко или патешко, например... Малка награда, но все е нещо. Други, пресметнаха пасивите на българската кулинарна демокрация и си стегнаха багажа към дестинации, в които професията им се уважава - и от ресторантьорите, и от клиентите.

И не искам само да гледам по Fiesta TV разливащото се яйце на Жак Пепен, не искам да гледам как семейство с бебе в ръце запретва ръкави и за 6 месеца прави ресторант в South beach, Miami. Искам да се случва и тук. Искам сомелиер, който да ми предложи вино, което съвсем ексклузивно кореспондира с редуцираната кайсия и марсала на свинските ароматни котлети. Искам гъшият дроб да е приготвен във вакуум машина... Искам, ама няма.

Вместо това трябва да чета за кебапчета.

Аман!

Скарабар или за любовта

Когато откриха и открихме Скарабар 1 и Скарабар 2, изпищяхме Иху-у-у! Ето най-накрая нещо много българско, което може да бъде и много европейско.

Ама направо се влюбихме! Като всяка любов и тази се умиляваше на всяка подробност на любимото - радвахме се на простичкия и много измислен дизайн, лапахме простото и вкусно меню, вярвахме безусловно на истината за "най-пресните зеленчуци, най-истинската кайма, най-подбраното вино", шегувахме се с неопитния, но пък толкова сърдечен персонал.
А като издадоха и членските карти, направо се разтопихме. Отстъпката от 3%, 5% или колкото там беше, въобще нямаше значение, както няма значение 3 или 5 лева от сметката. Важно беше, че сме в клуба. Принадлежахме си със Скарабар.
Носехме си стилната черна карта до най-важните документи.
Показвахме я на верни приятели и ги заричахме, ама няма да водиш там кой да е.
Водехме там чужденци, които искахме да впечатлим, обяснявахме, ей на, нали искаше да видиш нещо съвсем българско.
Поствахме Скарабар на приятелите в чужбина и разправяхме, бе не всичко е чалга в БГ.
Даже писахме за Скарабар в блога ни през месец май - сигурно единствената публикация, в която имаше само дитирамби*, та даже Пипилота каза, е хубаво, де.

Като всяка любов и тази пренебрегваше леките недостатъци на любимото.
Не обръщахме внимание на това, че кюфтетата ставаха някак ... по-тлъсти, а телешкия дроб по-жилав. Е, какво толкова, че салатата миришеше на нитрати, случва се. Ми тоалетната била кофти, от многото посетители е.
То нали не разлюбваш любимото, само защото се случило мило да се уригне, като топ модел, който е хапнал свинско със зеле.
Нали картата Скарабар си беше наша. Не можеш да се сърдиш за нищо, когато накрая извадиш картата и заявиш на света, ето аз съм тука, с тебе съм, със Скарабар съм. Част съм от клуба. А и от съседната маса един интересен мъж извади същата карта, харесваме едни и същи неща, заговорихме, завързахме флирт, завършихме сутринта.

Но любовта свърши бързо и внезапно, когато ни отнеха картата. Свалиха ни на земята бързо и безмилостно. Обясниха, не сме правели 500 лева на месец оборот. Любимото ни каза, всъщност не било любов, било само сделка. Като да идеш на околовръстното шосе.
Приземиха ни. Страдахме, ама ще се оправим.
Пак сме в БГ, то чалгата пее, че любовта си има парично измерение, ама ние не слушаме чалга.
По света - ходили сме и сме видели - има любов, заради любовта. Дават ти карта, защото така ставаш техен, принадлежиш си. Картата ти важи и след десет години, навсякъде по света. Ама по света.
Тука е така и затова Скарабар вече не е магия, а кръчма. Една от многото. Каква да е. Може и да отидем някой път.

*дитирамби - хвалебствено песнопение, изпълнявано в чест на бога на виното и веселието Дионис. О, бедни ми Дионисе, къде са тези, които те почитат!

Репортаж от Адана и други кулинарни уточнения

Художничката сред нас, Малвина, пропусна цели три вечери, но има своето оправдание - така й се стекоха житейските обстоятелства, че се озова в Адана - сърцето на Анадола, където за първи път започна да овладява мрамора. Някой друг път, ще пуснем и снимки на мраморните й пепелници - първият беше откраднат, което според нас е причина за гордост. Сега обаче, ще препредам основните щрихи на един разговор между нас в инбокс на Facebook за храната. Не просто за храната в Турция, а за различното ни отношение към понятието "вкусна храна".

Малвина: Организирам следващото хапване. Имам нужда от каквато и да е BG храна, тук всичко е гадно.

Софи: Как ще е гадна храната в Турция???

Малвина: Ако обичаш манджи, може и да е хубава. Тук всичко мирише на гадно.

Софи: Ох, ти май не обичаше агнешко...

Лангостина Димитрова: Девойчето по принцип е злоядо. Твърдеше, че и в Испания се яде лошо.

Малвина: Злояда съм, факт, обаче се чудя коя страна води първенството по гадна кухня - Турция или Англия (от тези, които съм посещавала). Испания е на второ място. Паелята прави киселини. Момичета, вие сте посещавали само Taxim на Истанбул. Аз обаче съм в Анадола - истинската Турция.

Софи: Гадна храна в Англия?!? Ти полудя! Къде и какво си яла, че не ти харесва? В Испания храната е супер.

Малвина: Може би Софи е единствената, на която й харесва храната в Англия. Направих маркетингово проучване в интернационалната ни компания, с която допиваме на масата и всички са единодушни за кофти храната в Англия. Дори и европейската статистика твърди, че най-лошата храна е английска. А като се прибера, ще хапна свинско.

Софи: Не знам къде ядете в Англия, но там са най-добрите ресторанти и е уникално вкусно.

Лангустина Димитрова: Да не говорим, че в Англия можеш да опиташ от всички възможни кухни на света - от прабългарска до най-страшните писъци на nouvel cousine, тъй че не обиждай англетата. Пък дори и един прост fish & chips, какво му е? Нима шкембето да е по-"есквизите"?

Пипилота: За мое огромно съжаление, не съм пътувала достатъчно, за да изразя и лични впечатления, но от огромното количество информация, която съм изчела и разказите на познавачи, които съм чувала, Малвина най-вероятно има предвид традиционната английска кухня. С това "кулинарно" влияние съм се сблъсквала в Кипър, които като една бивша колония с бавно развитие откъм нови културни влияния, всъщност пазеха тази "традиция", при това много повече от типичните за източната кухня табиети. И да, например начинът, по който там приготвяха месото, го изсушаваше. Салатите бяха неподправени - просто зеленчука до сухо изпеченото месо. И никакво въображение. Не зная дали това беше кипърско въведение, но обилното присъствие на кориандъра ме довеждаше до лудост. Затова и там ядях предимно първата част от тяхното "мезе" - хайвер, тиквички, сърмички... :)

Като се опитвам да запазя абсолютна неутралност (поради липса на лично опитване), мога само да кажа, че моите представи за традиционна английска кухня са повлияни от британецът Джон Ланчестър и неговата феноменална книга "Дългът към удоволствието". Още в началото пише: "Зимата като че ли е главният виновник за притъпените вкусови усещания на британеца, а оттам и афинитетът му към страховити сладко-кисели комбинации, брутални маринати и войнствени сосове и заливки. Другата заплаха, която зимата таи за изтънчения вкус, е изобилието от клисави теста и тежки брашнени яхнии (...) дори самото название "кафява уиндзорска супа" носи ясния почерк на зъл гений. Този тип кулинария достига апотеоза си в английските елитни колежи. (...) Гостиха ни с меню (в колежа), което дори Данте не би дръзнал да сътвори." :))))
Наясно съм, че от времената на детството на Джон Ланчестър нещата много са се променили, че Лондон е най-доброто място за хранене в Европа, събрал топ ъф дъ топ от всички световни кухни, че дори храната, която се предлага с марка "Великобритания" и "Англия" най-вероятно е ъпгрейдната, включително като качество на продукти (или антикачество - ГМО-тата), но така или иначе върви в посока на един сравнително универсален вкус, наричан неопределено "европейска кухня". Законодателят на висшата кулинария, Хестън Блументал си е чист британец (и силно се съмнявам, че която и да било от нас ще се превъзбуди от неговия сладолед от бекон), така че... британската кухня (поне откакто представянето на готвачи и техни рецепти е култова рубрика в GQ) се развива доста по-различно от концепцията за кафявата уиндзорска супа, от която нашето шкембе определено си е "по есквизите". Но да кажем, че ако в единия случай има развитие на национална кухня в положителна посока (England), нашата си стои на едно място, защото и така си е добра. (няма да коментирам колко лесно може да бъде развалена, но в общи линии един хубав гювеч, няма как да стане по-хубав, ако се "поевропейчи").
Та, такива ми ти работи ... А, още нещо, като изключим ребрата в Мърфис, определено предпочитам претендиращият да представя английска кухня пъб "The Fox & Haunt" (трябва и там да отидем някой път), пред всеки един ирландски пъб, в който съм била в София.

Джуди Гарланд: Предполагам, че Хестън Блументал е развил геният, който е, като противодействие на буламача, с който са го хранили в крехка възраст. Нещо като Платон, който измислил хомосексуализма като противодействие на платоническата любов.Между другото, не съм пробвала сладоледа с бекон, обаче собственоръчно правих по негова рецепта шоколадов кекс със синьо сирене и беше зашеметително.

Пипилота: аз съм дегустирала 8 степенното меню на Емо Минев, изработено на принципа на висшата кулинария, включително таратор и попара. Беше изключително интересно преживяване. Но именно преживяване. Тази история да отидеш на ресторант, за да си нахраниш сетивата и да се наслаждаваш на есенцията на всяко нещо е култова, но няма нищо общо с това да си "похапнеш" :)

Малвина: Утре ще снимам мястото, където се хранят скулпторите. То е Mall, горе-долу като този на "Хемус", но празен. Безумно място. И вътре има нещо като закусвалня, която се води престижна за тях. Едни симпатични, но намръщени жени готвят странни блюда. Няма нещо, което да е без месо. Ще изпратя снимки и от ресторанта в хотела.

Това е тараторът от закусвалнята в mall-а. Наричат го "джаджък" и е с джоджен.
Това пък е тараторът, приготвен на дегустацията на 8-степенното меню, на което Емил Минев демонстрираше ястия в стил "висша кулинария".

Това вече е храната в ресторанта към хотела, която изглежда съвсем прилично, независимо, че Малвина не е особено впечатлена и от нея.

Тъй като още не съм усъвършенствала майсторството да подреждам снимки в блога, и се оставям на произволната подредба на блоговия софтуер, се налага да уточня - на горната снимка е нещо, от турския ресторант, а снимката долу се казва:

"На Емо Минев съм му яла попарата" - (Пипилота)

Продължаваме с вкусовите усещания от сърцето на Турция.

Малвина: "Снощи ни заведоха в елитен турски ресторант - топ класа според локалните. Беше стил "Воденицата". Най-голямата им гордост е Адана кебап - кайма, печена на шиш. Въглищата за скарата се припалват с гориво и всичкото месо миришеше на нафта или нещо подобно. И това не е само в този район, а в цяла Турция.

Това, което изглежда като кюфтета, се нарича "чии кюфте". Има цял ритуал по правенето му, който се спазва задължително. Меси се два часа от мъж, който трябва да се изпоти, а жена му до него да бърше потта от челото му.

Накрая, за проба, каймата се изстрелва към тавана и ако се залепи там, значи е готова. Отпечатъците от пръсти по готовата кайма са задължителна част от дизайна". А тук долу, са манджичките от закусвалнята в Mall-а. Аз лично приемам "нехаресването" на Малвина, ако с това трябва да се храниш всеки ден в продължение на 5 седмици.

И за финал, споделям и мнението на Софи в защита на английската кухня, с която по нейни лични причини е най-добре запозната в нашата компания:

"Не съм най-големия фен на английската кухня, но покрай подобни вметки за това че е лоша, съм провокирала моите близки да ми покажат неща, които са впечатляващи! Ще се изненадате, но голяма част от техните традиционни ястия са много близки до българската кухня. Като изключим силните турско-азиатски влияния в тяхната кухня, има манджи, подобни на нашите яхнии, наречени "stew". Типичната Roast Dinner е нещо, което и ние хапваме, само дето тяхното телешко е нива над нашето. Но пък нямат салати. Имат пайове, които са прекрасни. Йоркширският пудинг ми е абсолютно любим. Кафевите им сосчета са доста подобрени. Бабите им са готвели и шкембе чорба."

Интересно = странно? Хм...

Освен член на нашата"единадесеторка", която е безпощадна в оценката си за ресторантите, които посещаваме два пъти месечно, аз съм член и на клуб "Винен наблюдател".

Във "Винен наблюдател" почти всеки месец правим съвсем отговорни "слепи дегустации" на вина, които присъстват на нашия пазар, оценяваме ги по всички сомелиерски правила. Обикновено имаме тема, за да не правим хаотичен избор.

Днешната тема бе "интересни" вина. Всеки трябваше и да обясни причината, поради която смята за интересно виното, което е донесъл.

(това "ДА")

Изключително странно се оказа напълно случайното дегустиране едно след друго на две коренно различни вина - едно сициалианско без никакви претенции на цена 3.70 и едно българско с големи претенции на цена цели 36 лева.

Българското Brandy Cask - каберне совиньон 2007 на изба "Поморие" ... не че не ставаше за пиене, но макар на нос да даваше някакви обещания за палавост и свежест, вкусът нямаше добра кореспонденция с тези обещания, а послевкуса ... направо ми стегна гърлото. Определено ми трябваше хляб, за да потуша "хватката" на начинът, по който танините и киселините са узрели.

Сицилианското Nero D'Avola La Cacciatora (без посочена реколта) също беше от типа "става за пиене", без да е нещо особено. Не блестеше с аромати и вкусове, но в общи линии е свежо, с някакво усещане за малини, масло и трева... точно в категорията "пивко" вино от непретенциозни пиячи. Кое му е странното - беше си вино от грозде. А българско вино от грозде за "няма и 4 лв.", просто НЯМА.

Жалко за кабернето от Поморие. Някога може би е било интересно... сега неговите 36 лева са прекалено странни в сравнение с долнокачествено сицилианско вино (доставната му цена нищо чудно да е и под 1 евро).

(вино от грозде за "няма и 4 лева")

(австралийското десертно вино YALUMBA абсолютно покри норматива на понятията "интересно" и "странно" - типично sticky wine с вкус на... туршия)

(това "НЕ")

Докато се чудех какво да избера, непрекъснато бях с усещането, че темата е "странни", а не "интересни" вина. И подбрах нещо, което не е точно вино, но симпатичните продавачки в магазина, от който всеки ден си купувам цигари и кафе, а често и вино, напоследък натрапчиво се опитват да ми продадат за "нещо уникално". Дълбоко в себе си имам упорита съпротива към напитки, които обещават да бъдат сладки и затова реших, че ще го взема, когато дойде време за дегустация. Така закупих за 18.90 лв., коктейлът на винена основа, с търговско име Trastena 2007. Смес от мерло и малини, обработени според технологията за правене на вино (това някак ми напомни за винарните във FarmVille, което допълнително засили парадоксалното изживяване на опитването). Това, че на мен не ми хареса се очакваше. Но когато дегустираш, има правило да се абстрахираш от личния си вкус и затова ще споделя мнението на колегите си: експериментът не е лош, но въпреки това е прекалено тежко и плътно. Би било по-успешен продукт ако беше по-леко, за да "търпи" слагане на лед и да наподоби ефекта на сангрията. Някои от членовете на клуб "Винен наблюдател" познаваха този коктейл на винена основа (по закон не може да се нарича "вино" и производителите са спазили това изискване) от момента на неговото създаване. И фактите са следните - производителите имат плантация за малини и наистина слагат много качествени плодове, но през 2008 г. наистина е било "интересно". Три години отлежаване за българско вино, било то и коктейл на винена основа, обикновено се превръща в проблем, който може да бъде замазан от определението "странен".

Trastena очевидно има и ще намира свои почитатели, но съветът към тях е да гледат годината на реколтата. За нас, при всяко положение цена от 18.90 не е цена, която си струва да бъде инвестирана в този коктейл на винена основа. Особено що се отнася до реколта 2007.

Имаме лоша новина и за изба Logodaj - Благоевград. Култовото им Nobile Rubin 2006 си е "заминало". Беше чудесно, факт. Аз лично съм изпила доста бутилки от него. Но беше анонсирано като вино, което може да отлежава. Повече от 5 години. Е, не може.

Впрочем, от любимата ми изба (признавам, че по отношение на Logodaj съм пристрастна, което е против правилата на клуб "Винен наблюдател") очевидно са наясно какво се е случило с Nobile Rubin 2006. То струваше някъде към 18 лева и те си струваха. Сега го продават за 8... и те не си струват.

За пиене не става и мерлото от серията с пентаграм на изба Поморие. То няма реколта, държи твърда цена от 8 лева, но е твърде посредствено. От грозде е, но... при толкова богат и конкурентен винен пазар, това не би трябвало да е достатъчно.

Истински интересните вина, при чието опитване изпитахме истинско облекчение за сетивата си... бяха френските Doria и Orca VI (най-горната снимка)

Doria 2008 на френската изба Marrenon е свежо и "звънливо" бяло вино, доминирано от сортовете верментино и гренаш бланк (vermentino, grenache blanc). Има приятен бледожълт цвят със сребристи нюанси. В носа се усещат комплексни аромати от жълти плодове, мед, карамел. Има обло и меко тяло. Във вкуса има фина горчива нотка като от кора на грейпфрут, лимон, но също така по-плътно усещане за печени лешници. Финалът му е дълъг и свеж. На фона, на всичко компромисно, което опитахме, цената му също е повече от свежа - 16.90 лв. Интересното и странното в неговия случай е, че за вино от Южна Франция, притежава неочаквана свежест.

Orca VI 2007, отново на изба Marrenon е от гренаш от 60-годишни лозя, които вече са и био. Има и съвсем малко сира, която му придава много деликатен, бих казала дори аристократичен нюанс. В носа преобладава усещането за зрял червен плод, тютюн, сушен костилков плод - като цяло има аромат на Коледа. Макар един от членовете на "Винен наблюдател" да каза категорично, че "тук надушва изневяра" - ароматите му създадоха асоциация за сладострастното изживяване на забранена страст. При всяко положение Orca VI е изживяване, което не се случва всеки ден и дълго помниш. И то за 19.86 лв.

Опитахме и десертното австралийско вино Yalumba, Botrytis viogner 2007 на Wrattonbully. То определено покри норматива и на понятието "интересно" и на "странно". В първия момент, носа имаше категорично послание за зрял мускат, вече тръгнал да ферментира... дори си представих пчелите около него..., в следващия момент ме лъхна на ... туршия. Точно така - и във вкуса беше точно туршия от зелени домати, краставици и някаква сладост като на дюля. Когато преодоляхме първото странно усещане, всъщност го възприехме като наистина "интересно". Определено би допаднало на всички, които харесват сладко-киселия вкус, защото наистина е направено много добре - като технология на правене на т.нар. sticky wines.

Подробните дегустационни бележки, както и оценките (по стобалната система) ще бъдат публикувани скоро на официалната страница на клуб "Винен наблюдател" в раздел "Комюникета"

В случая, ми е интересен и казусът защо все пак, повечето от нас, подсъзнателно направиха асоциация между "интересно" и "странно".

"Интересно" би трябвало да бъде творческа надстройка, алтернативен поглед, подход, но задължително върху стабилна основа.

"Странно" има по-скоро смисъл на "отклонение от нормата" и причината за това отклонение от нормата е по-скоро някаква нестабилност в основата, базова грешка и като следствие - странно развитие.

Явно у нас е масово разпространен феноменът нещата да се развиват върху базови грешки и нестабилна основа, че и понятията за надстройка и отклонение от нормата са започнали да се преплитат в подсъзнанието ни. А това не ми харесва много повече от срутилото се Nobile Rubin.

Чудя се и продължавам да експериментирам дали "обратния път" може донякъде да поправи грешките в базата. Например - да пиеш прецизно направени вина, за да може "на кръв да ти стане" усета за елегантност, финес и "нормалност" и така ... капка по капка... това да повлияе върху естетиката на съществуването ни въобще...

В България има много мини Българии, сигурна съм вече

Някъде на петата минута от събитието, наречено "София - модна столица на Балканите" започнах много да се срамувам, че съм там. Дори бих казала, че малко по-добре понесох единственото си посещение в чалга клуб. Тогава поне знаех точно защо го правя и че ще остана не повече от 15 минути.

Отидохме заедно със Celine. Срещнахме и дизайнера Мира Дамян (бутикът й с атрактивните и едновременно много стилни авторски облекла е до Blaze) и се настанихме заедно около масите, на които бе сервирано суши + бутилка Шардоне, очевидно осигурени от спонсорите. И първото недоразумение за събитие с подобна претенция, бе че ако поискаш чаша червено, трябва да си я платиш. С един замах организаторите са преценили, че за този претенциозен български моден форум, суши и Шардоне е достойната комбинация за почерпка.

Всъщност, ако трябва да броим недоразуменията по важност, първото определено бе тотална дисхармония между датата на събитието и осигуряване на комфорт за публиката. Пространството между ЦУМ и Министерски съвет, действително е удобно за дефиле, но ако ще каниш гости, които освен всичко друго имат намерение да си покажат тоалетите и ще правиш ревю на открито с изстудено бяло вино, поне трябва да осигуриш гъби за отопление. Въпреки че предвидливо си носех топъл шал, на бърза ръка се сдобих с ринит. В поканите може би бе редно да пише, гостите да си предвидят и три дни болнични.

Дълбокият смисъл на тази нова инициатива (за харчене на някакви пари, които не знам кой на кого и защо е дал) е живот и здраве, световни дизайнери да започнат да идват в София, специално за този форум. И ако верно, това е идеята, много се надявам, световните дизайнери никога да не видят видео материала от това ревю.

Шоуто започна страховито, с някакви хора, зловещо загърнати в плащове с факли в ръце. Като кадри от "Широко затворени очи", с аналогична музика, но поне без маски. Оказа се, че това "сатанинско" дефиле има за цел да представи картини на художник, чието име ми бе достатъчно непознато, за да не си дам труд да го запомня. Тези картини, представени по този начин, трябваше да бъдат продавани благотворително...

Като изключим дрехите на Мариела Гемишева, в които поне има арт концепция, всичко друго беше... ами не знам какво, но започнах да се чудя дали фешън канала не е под специална забрана в представените дизайнерски ателиета. Както възкликна Celine: "Не разбирам защо тези хора въобще си дават труд да шият тези грозни неща, от тези долнопробни платове. Може ли да излезеш на ревю с дрехи, които изглеждат сякаш си ги сглобил, колкото да не изхвърляш материала. Срам ме е да гледам това нещо".

Като изключим и конфекцията на Mango, която не е нищо повече от конфекция Mango, всичко останало беше парад на евтини "лъскавки" рокли, "облъхнати" с фаталност от карнавални маски, които се продават в Jumbo.

Организаторите определено са си спестили от закуски, червено вино и отопление, но по-лошото е, че изглежда са си спестили и от образование. А когато нямаш нужното образование и култура, най-умния ход е да не хвърляш пари, за да станеш за резил. Особено две седмици след последния London Fashion Week, който още се излъчва и ако искаш да гледаш мода, в смисъл на "МОДА", не е никакъв проблем да го направиш на топло, с хубаво червено вино и черен шоколад... и да се нагледаш на истинска революция в материите и моделите. Нито един съвременен човек с модерен стил на живот и облекло от така обявената "столица на Балканите" (голям смях) и с периферно зрение няма да се загледа в онова, което бе представено като "мода" на този форум.

Студентите от Националната художествена академия определено се справят далеч по-добре на ревютата под мотото на Be Londonized. Дори не би трябвало думата да бъде "по-добре". Be Londonized копира световните фешън модели по изключително достоен и симпатичен начин. А това нещо, наречено "София - модна столица на Балканите" е по-скоро ретроградна реплика на "Форум Българска Мода" от лошите му години.

И ... явно, че когато едно нещо е замислено по неадекватен начин и "черешката на тортата му" е точно толкова брутална. Между дефилетата на различните дизайнери, бяха дали микрофона на Красимир Аврамов, моля ви се. Който дори попита дали го чуваме. Не, миличък, не искаме да те чуваме... Корекция. Ние трите, със сигурност не искахме да го чуваме. И имахме спешна нужда от антистрес терапия. Видях обаче, че имаше някакви девойки, които дори си потанцуваха, докато той извисяваше... фалцета си... Започнах да разбирам смисъла на фразата: "Единственото подобаващо на ума състояние е изненадата"... Боже, колко мъка по този свят, Боже!

Всъщност не съм толкова изненадана. Просто си позволявам да забравям. Всеки път, когато събера психични сили да отида на някое подобно масово събитие с претенция да покаже българска "есенция", си обещавам НИКОГА ПОВЕЧЕ да не правя такива неща. И не ги правя. Докато забравя, че ги има. Държа се като щрауса - заривам си главата в моя свят, моите места и моите хора. Другото - не съществува. Неприятното е, че когато съм достатъчно забравила за какво ставаше дума и си облека някоя от роклите, предназначени да се явиш на събитието както повелява протокола, ... се чувствам точно толкова нелепо, колкото грозното патенце в кокошарника... А като разбрах, че дори се фукаме с това ревю пред италианска модна журналистка от Милано, собственик на моден тв канал... се притесних, все едно лично съм разсипала "млякото".

... Докато всички разбираме от политика, футбол и мода... това ще е положението явно. И с политиката, и с футбола, и с модата. Лоша работа.