петък, 17 септември 2010 г.

Непосилната тежест на големия избор


Преди време, синът ми се завърна от морски воаяж из острови и други пристанищни градчета на Гърция. След това реши да ми обясни кои са най-добрите кръчми - онези, чието меню е с около пет-шест неща, каза.
"Но искаш ли да знаеш кои са още по-добри?" - попита натъртено. "Кои?" - (вече го гледах с пръскаща сърцето ми майчинска насмешка, докато авторитетно ми обясняваше нещата от "кухнята"). "
"Онези, в които няма дори и лист, написан на ръка с меню, а само ти казват какво имат в момента".
В неговия случай става дума за пристанищни селища, в които една от петте къщи в селото, набързо се е трансформирала в кръчма заради не многото спиращи на кея яхти по време на туристическия сезон. Рибата е уловена днес, а зеленчуците са от личната градина или от тази на съседа. Това е като "онова" pure simplicity, за което вече стана дума. Но само за протокола - независимо от съществуването на меню и неговата големина, има едно нещо, за което е категоричен - "Ям пържени тиквички само в Гърция" :)
В случая, обаче повече ме вълнува фактът, че винаги сме склонни на далеч по-щедра оценка за качеството на Нещо си, дори и когато това Нещо е Човек, когато нямаме Бог знае колко богат избор. Имаш ли богат избор, първо - започваш да се колебаеш, после да сравняваш плюсове и минуси (взираш се в грамаж, цена, допълнителни екстри), отваряш, затваряш менюто, чакаш да видиш какво ще донесат на другите, ако визията не е достатъчна, започваш да опитваш... все по-трудно става да избереш. А накрая винаги остава едно съмнение, че си имал и друг шанс, но си го пропуснал. Колкото и да опитваш от "многото", си оставаш леко гладен, незадоволен... прецакан някак.

Точно с такова усещане си тръгнах от BESO bar & dinner - изключително популярно място, както се оказа (дори имаше някаква широко промотирана история, свързана с героите на "Стъклен дом", а и шофьорът на таксито беше съвсем наясно къде ни кара, за разлика от друг път). За масово място, постоянно препълнено с хора, е направено доста добре. Елегантно е. И вън и в онова пространство, което в същността си е "полувътре". Идея нямам, обаче къде се пушат наргилетата от снимката. Най-вероятно ги носят по масите, но въпросът не е в това. А че на "хале", макар и разиграно в модерен интериорен стил, наргиле не му отива. Това е атрибут за по-задушевна атмосфера. От друга страна, гъвкавостта по принцип се възприема за достойнство в нашия бързо променящ се (и оставащ все един и същ) свят. В частта bar, заведението много директно асоциира със стила на баровете по Черноморието. И еклектиката не спира до тук - покрай сервитьорите се разхожда друг вид персонал, облечен ... ъ-ъ-ъ интернационално да го кажем. Предположихме, че идеята е да се символизира различния вид "етно", кухня, която се предлага. Може и да не е точно така, защото африканецът, който обикаляше с количка напитки няма с какво да се "върже" в менюто. Иначе, беше симпатяга. Готин, един.
Похвално е, че за мащаба на BESO bar & dinner, сервитьорите нямаха грешка. Никога не запомнихме кой е нашият, но на когото и да споделяхме желанията си, нямаше объркване на поръчката, забавяне или пропуски и добавена стойност в сметката. Определено си заслужават бакшиша момчетата.


Храната... беше вкусна, признавам. НО по нашите критерии страдаше от същото превишаване на дозата еклектика, както и цялото пространство. Това заведение винаги ще се пълни, защото покрива цялата палитра на масовия вкус - има и шопска салата, има и рукола, има и домати с моцарела, и тарама хайвери, и богати салати с разни пилешки филенца, има свинско, телешко, пилешко, но и миди, суши, BBQ, ако искаш изчистени риби и мръвки, метнати на огъня... - целият микс от всички видове храна, които станаха популярни през последните 7 - 8 години е събран накуп в BESO bar & dinner.
Когато ти го сервират, обаче, се появява "кичът". Например, под съвсем приличното карпачо от октопод имаше големи резени домат и върху тях патладжан наситно - като доматена брускета с патладжан, и едва отгоре карпачото. Първоначално се учудих кому е нужно да се преиграва с толкова щедра гарнитура на карпачо, но бързо се сетих, че има много неща, които се диктуват от пазара. Че в толкова масово заведение, просто няма на кого посмъртно да продадеш голяма чиния, която би изглеждала обидно празна само с едни тънки резенчета октопод на цена от 7 - 8 лв. В този тип заведения, чинията трябва да изглежда много пълна. Тогава клиентът е happy. И вълкът сит, и агнето - цяло. Горе-долу същия беше случаят с мидите - вкусни, добре направени, но преиграни в зеленчука, наречен "провансалски" (Все пак, много по-добри отколкото в рибната "Яфа" и Червената къща на "Гладстон". За да сме наясно - по нашите критерии, най-добрите миди в София са в "Добро" в сградата на театър "София") .

Фототапетът с японката би трябвало да говори, че има и суши. Има. Не го опитахме. Нищо не може да кажем. Но то вече... бива ли заведение без суши... срам и позор!!! И въпреки това, за мен си остава загадка, защо потребителят преживява съотношението количество-цена при сушито по-лесно, отколкото при карпачото? Нямам отговор, независимо дали е телешко или от октопод.

You are what you choose. Keep an eye on how you make your choices

Говорихме много за изборите, които правим... за изборите, при които нямаме избор, за възможностите, които се отварят при всеки избор, и за вратите, които се затварят щом веднъж го направиш. Повече в работен план, отколкото в интимен. Но за много от нас, професионалният избор се е превърнал в толкова интимен момент, че партньорството с мъжете все по-трудно си "го мери" по важност. Което... може би не е добре. Но в такова време живеем, неизбежно е да не бъдем част от колективния избор на три-четири поколения вече (ако включим и децата ни, за чиито избори също говорихме на дълго и широко).
Докато говорихме за изборите, наблюдавах и как избираме храна от толкова голям асортимент, защото начинът, по който го правим е точно същия, по който взимаме и останалите си решения в живота. Аз реших да опитам поне две неща, които обичам, но опитах сьомгата на Shekina и ципурата на Shanty, и спаначените рулца на Lisa. Бях си доволна от моето, но останах с чувство на респект към избора на Shanty, която по принцип е човек, който първо си дава сметка какво иска и без никому да натрапва своя избор поръчва едно нещо и то е перфектното. В случая - празна от зеленчуков кич чиния с една хубаво изпечена риба и резенче лимон. Enough is enough. Излишно е да казвам, че точно по този начин се отнася и към личния си живот (а и така се облича). Знае защо прави своите избори и те са точно това, което иска, без излишни джуфки, финтифлюшки и капризи.
Shekina също знае какво иска, но предимно когато става дума за домати. Иначе иска и скариди, и миди, но накрая си поръчва сьомга. И... "десерта, който носите на съседната маса".
Нейният маниер е да опита от твоето, но след това си поръчва онова, което по принцип обича. Ако някой нещо вече е поръчал, дори да го харесва, не си го взима само за нея. Аз действам по друг начин - ако харесам нещо от общите блюда, си поръчвам само за мен.
Lisa обикновено е напълно доволна, от онова, което си е поръчала, предлага го за опитване, обикновено не я изкушават чуждите желания и поръчки. Malvina не понася общи поръчки и сметки. Обича да си знае какво е поръчала и точно за какво ще си плати. Sophie обича общите поръчки особено когато става дума за виното. По отношение на храната също е наясно със себе си и не изпада в колебания и ненужни експерименти.
Тази вечер, Celine бе най-интересният случай на масата. Тя обикновено действа като мен - ако нещо й хареса, си го поръчва само за нея. Този път обаче беше много нервна. Притисната от спешни избори, които трябва да направи по най-оптималния начин. И в това състояние на вътрешна разпокъсаност, подсъзнанието й, явно реши да вземе в ръце балансът й - както каза Shanty: "Тя толкова е решила да не си усложнява живота тази вечер, че си поръча две еднакви салати".
Моето вътрешно равновесие обаче се разклати от големия избор, от това че нищо не ми хареса докрай, от това че на тръгване си казах: "Трябваше да си поръчам само лаврак на плоча" и ... докато пътувах с таксито към нас, все по-категорично усещах, че така незадоволена вкусово не мога да се прибера и да си легна.
Малко преди да вкарам ключа в ключалката на външната врата, направих кръгом и възстанових вътрешната си хармония с нещо, което със сигурност обичам - Carmenere 2007 на Mollina, Chile с френски сирена.

3 коментара:

  1. Въпреки, че тук все още няма коментари, във Facebook има и ще си позволя да цитирам един с позволението на неговия автор, Зорница Гюленова, защото е важно да се знае, че забележката ми за наргилетата се оказа неуместна. Което не променя преценката като цяло.
    "Наргилетата се пушат на външните маси, в отделни шатри, цялостно закрити с пердета. Случайно забелязах инструмента, когато се загледах в червено-златното облекло на младеж с чалма на главата.
    Приятелката ми ме "светна" миналата седмица колко и защо е популярно BESO. Изпитах смесени чувства, че живея в този квартал и нищо не знам. Пийнахме по едно мохито навън и хапнахме по едно десертче. На тръгване се изумих от препълненото хале и вида на излъсканите дами. Определено не е моето заведение."

    ОтговорИзтриване
  2. Изборът зависи от искането, а то - милото е толкова пък зависимо от въображението и психическото състояние, че обикновено не го докарва до кръстовището...

    ОтговорИзтриване
  3. Я, стана! За първи път пиша коментар и ми харесва. Текстът е прекрасен и предлагам да отворим дискусия за Големия избор в живота на една жена от гледна точка на това какво е най-важно за нея. Поне деца възпитаваме и после да няма: "Глей, каква я мислехме, а каква стана!" Няма крушки без опашки, нямаааааааа! Интересно коя от великите ни мисии ще обере точките...

    ОтговорИзтриване