Скарабар - от петък това име звучи по различен начин. Защото стана арена на един чудно хубав рожден ден, със смях, с рози, със закачка като да се бяхме върнали в детската градина, а най-накрая имаше и духане на свещички върху най-вкусната торта.

Е, рожденият ми ден се получи, защото дойдоха почти всички, които трябваше, защото това са хората, с които живея, с които се смея, карам се, сдобрявам се, клюкарствам и пътувам, споделям концерти, ходя на балет, заемам и получавам, гледам как растат децата им и те питат за моето, а вече и децата им идват на нашите рождени дни, въобще хората - единствени по избор, приятелите.

Е, искам да отдам дължимото и на още нещо, заради което се получи - Скарабар. Дали заради божествения мирис на истински кебапчета от месо, оня цвърчащ и омайващ мирис от моето детство, заради който веднага ми замириса на море. Дали заради простичката, а все пак артистично удобна обстановка, обляна в ярка чистота и светлина, така че да не пропуснеш кой е дошъл и какво прави дори и най-далечния ъгъл, заради която си спомних "Журналистите". Дали заради салатата, която имаше вкус на истински домати и краставици, та сякаш попиваше ракията на Сашо Велянов, ей тази ракия като онази, дето имаш чувството, че си схрускал налято от слънце зърно грозде. Дали заради обслужващите (е, не искам да казвам персонал!) - усмихнати момчета и момичета, които сякаш въобще не се мяркаха наоколо, но бяха там, където ти трябват на секундата, та ме накараха да си мечтая за сина, който липсваше. Изобщо - място, където отиваш. Отиваш, защото има причини да отидеш. Отиваш, защото - както писа някога Хемингуей (такъв един писател) - е чисто и светло.

Благодаря ти, Скарабар! Пак ще дойдем...