Lazy - място от типа "Ако щеш"

Lazy под лифта за Витоша определено е място с концепция. Отделен е въпросът, че концепцията би допаднала на малка аудитория. Което предполагам за Lazy няма да е бог знае какъв проблем, защото мястото е малко така или иначе. Освен това се намира в квартал, който на нас може и да ни е далеч, но както изглежда ще се превърне в едно от желаните места за живеене в полите на Витоша. На този етап все още е повече строителна площадка и изискания стил на Lazy стои откровено нелепо. Така или иначе, ще дойде момент, в който ще пасне на цялостното излъчване на квартала.

терин от гъши дроб

Менюто е малко и стилно, точно както и мястото. Селекцията на вина е още по-малка (в достъпния клас), но все пак са подбрани от хора, които разбират от съчетаване на храната си с различни сортове - каквото и да избере човек от менюто, има поне едно вино от различен ценови клас, с което да го съчетае.

Скаридите са чудесни, пастата, очевидно приготвена на място. Патешкото - просто чудесно. Телешко не пробвахме, но отзивите на "съседите" (приятели, които живеят в близост и обичат да го посещават) са, че било феноменално. Може.

Ние обаче не си тръгнахме от там с типичния за нас кеф от вечерта, заради който обикновено едвам ни изтръгват. Като цяло, това е място от типа "Ако щеш".

паста с кралски скариди

Оставаш с усещането, че е създадено единствено за да удовлетвори личната представа за глезотия на неговите създатели, а клиентът бързо започва да се усеща в позиция, че е дошъл на място, където той трябва да отговаря на претенцията на "кръчмаря". И... ако не ти харесва, довиждане. Усеща се дори по отношението на сервитьора. И се боя, че ако Lazy беше в центъра на София, това "довиждане" щеше да се случва честичко (независимо, че понятието gourmet му отива).

В случая, когато имаш резервация и си бил път до там, оставаш, щеш, не щеш, хайде, дойдохме до тук, един вид...

Независимо от това, то ще има своята аудитория и дори, допускам, вярна аудитория - която ще намира убежище от градкия шум именно там. И която не генерира стрес от цифри в сметка.

Допускам, че ще има клиенти, които ще го приемат като своя гурме оазис. И ще имат своето право.

Просто не е моят гурме оазис. Нямам против едно заведение да бъде претенциозно, особено когато кухнята е на нужното ниво. Но ми е много важно освен това да бъде симпатично място. Иначе е просто демонстрация какво може готвачът. Може, окей, друго?

Рядко нямам желание да запиша точно как се казва онова, което си поръчвам, особено в заведения с по-завързани менюта. Мисля, че беше терин от гъши дроб. Всичко си му беше наред... просто нещо ме накара да изгубя интерес да запиша нещо повече.

Пушачи в зона на непушачи - първи експеримент

В Spaghetti Kitchen нямаше как да съберат десет човека в частта за пушачи. Единственият абсолютен непушач сред нас, Sophie винаги се примирява с факта, че я опушваме от всички страни - кой с цигари, кой с пурети. Нищо че после я боли глава. Не повдига въпроса. Сега обаче, се оказа, че в горната част на ресторанта, където е мястото на пушачите, единствения вариант да се съберем, бе да бъдем разделени и на две маси. В крайна сметка, бързо постигнахме консенсус да се настаним в далеч по-просторното и по-атрактивно като интериор пространство в долната част на ресторанта в името на това да бъдем заедно. Размислите за женското приятелство ще ги оставя на Sophie - текстът й е в чернова, скоро ще се превърне и в белова. Аз ще споделя какво може да накара един пристрастен пушач да се почувства комфортно и в заведение, в което не се пуши.

Интериорната концепция на Spahetti Kitchen е подобрена реплика на Spaghetti Company. Докато чаках 20 минути момичетата без да мога да пуша, имах възможност не да се концентрирам в мислите си, както механично правя, когато паля цигара, а да обърна внимание на детайли в интериора. Нали знаете, дори в чакалня на лекар, не винаги ви се чете (на мен поне никога не ми се четат стари броеве на безразборно подбрани списания) и погледът започва да блуждае ... по скъсаното на балатума, по реклама на лекарство за кашлица, хрема, перде, хемороиди..., по шарките на мозайката, светлосенките около процепа на вратата, за която се надявате по-бързо да се отвори. Е, периодът на очакване в Spaghetti Kitchen е далеч по-интересен. Ние бяхме в частта, наречена "Зимна градина", която открива панорамна гледка към цялото заведение - в далечината е отворената кухня, следва всяко отделно символично сепарирано пространство, в което клиентите хем се виждат, хем имат усещане за дистанция от другите и "маркирано" собствено пространство. Подобно на Motto можеш да изчетеш не само менюто, но и текстът върху подложната хартия на кулинарна тема. Стената с клетките за бутилки вино, подобно на интериора в Spaghetti Kitchen е като тапет, който създава домашен уют. Но разликата е, че тук наистина има усещане за уют, независимо от обема на пространството. Не зная кой е правил интериора (чух няколко версии), но определено се е получил. По моите лични критерии, които нямат претенция за универсалност, най-добрия интериор на заведение напоследък (след Toro и като не забравям, че концепциите на ресторантите са съвсем различни). Хайде да го кажем така - най-добрият интериор за заведение за пица, спагети и грил. И с ръка на сърцето и известна мъка, съм длъжна да споделя, че частта за непушачи е по-хубава. За първи път имах усещане за "изпростяване" на пространството, когато се качих да попуша горе. И с удоволствие си се завърнах долу.

Първо know how за ресторантьори, които си блъскат главата как да напълнят с хора помещенията си за непушачи (така или иначе в цял свят е така, неизбежно е да свикваме) - инвестицията в по-уютен интериор ще ви се възвърне.

Свежа салата със сушени домати и моцарела - моцарелата е в малкото бурканче. Много симпатично поднесено. С добавка - флат бред на грил, който може да бъде по индивидуално желание с майонеза, чесън и зехтин; със сушен домат, босилек и зехтин, със сирене пекорино, гъби и лук; с телешка кайма и чедър

Менюто е прецизно балансирано между салати, предястия, пица, паста и грил. Моят избор беше брускета с прошуто, моцарела, тиквички на плоча с доматена салата и див лук. Хлябът за брускетата се различава от това, което сте свикнали да ви поднасят като брускета и повече прилича на две големи филии ръчен селски хляб. В случая го приготвят на място. Няколко дни по-късно, когато си поръчах същата брускета в помещението за пушачи и едната филия хартиса. Когато бяхме в частта за непушачи си изядох всичко в чинията. Този факт е нож с две остриета за дамите, които са на диета. За мен винаги е за предпочитане да си опразня чинията.

Свински ребра с гарнитура по избор - в случая, ориз басмати и флат бред със сушен домат, босилек и зехтин.

Новото в концепцията на Spaghetti Kitchen, е че освен пастата и седем вида класически пици, има американски грил. Не сме опитвали нито пицата, нито спагетите... по аналогия можем да допуснем, че си приличат с тези в Spaghetti Company. По същата причина не поръчахме и задължителното октоподено карпачо, нито пък телешкото, познато от Motto. "Метнахме се на грила". По-голяма част от нас не разсъждаваха много и си поръчаха калмари на грил. За тях обаче, ще ви разкаже Sophie. Аз държах да проверя какво е положението с ребрата, защото имам лична класация на добрите ребра в София. И тези са от добрите. И са удобни за рязане с нож и вилица, независимо, че нищо не може да замени яденето на свински ребра с ръце. До голяма степен човек си ги поръчва и заради правото да упражни това първично удоволствие от глозгане на кокалчета. Пък и когато не можеш да пушиш, един удачен вариант да правиш нещо с ръцете си е да глозгаш кокалчета, нали така?!

Второ know how за видели се в чудо ресторантьори - храната да е вкусна и да има "нещо за глозгане", храни - занимавки.

Моят десерт - ликьорът Fragioline di Bosco с диви горски ягоди

Почти всички си поръчаха прословутият десерт "Панджиало с маскарпоне" (снимката, която направих хич не изглежда толкова апетитна, колкото той е, затова не я публикувам). Както е ставало дума и друг път, не ям десерти, само ги опитвам и вече знам, че когато попадна в Spaghetti Kitchen винаги ще карам някого да си го поръчва, за да си взема дозата от две лъжички сладко. Представлява маскарпоне между шоколадови корички, не е много сладък... изключителен десерт и сравнително диетичен за всички, които не пропускат десерта.

За виното не говоря нарочно, защото макар да има съвсем прилични вина от всеки ценови клас по едно, селекцията нацелва моите вкусове само в най-горния клас, а не съм си надвила на масрафа дотолкова, че да си го позволя. Мисля, че пихме вино на Ивайло Геновски (който напоследък реши, че ще пусне вината си на по-ниски цени), но не съм много сигурна. Не беше лошо вино, но не беше и нещо впечатляващо.

Затова ми светнаха очите, когато сервитьорката донесе огромна метална дизайнерска купа с бутилки с ликьори и диджестиви - как ги носеше това крехко момиче, не знам, но по нищо не се издаде, че й е тежко.

Като цяло, Spaghetti Kitchen има от нас червена точка за обслужване. Още на етапа на резервацията ги поразигравахме с промените в бройката, после с местене нагоре-надолу. И при положение, че всичко беше резервирано, успяха да ни настанят заедно на чудесна маса. Сервитьорката, която ни обслужваше също беше поставена пред някои дребни изпитания, за които по правило бяхме длъжни да предупредим, но се справи гъвкаво. А когато пристигна с огромната метална купа диждестиви, истински ме срази.

А въпросното фраджолине ди боско се оказа любов от първа глътка. Поради липса на цигари, и ягодките си изядох, макар да не мисля, че това е особено прилично. Ако пушех, нямаше да ги изям, щях да се държа възпитано :) Така или иначе, напитката е чудесна. И в нея също има занимавка.

Завършихме горе, на бара. За да си изпием кафето, диджестива и да си побъбрим "на вратата". Нали знаете, и да са седяли четри часа заедно, жените винаги имат какво да си кажат "на вратата" - ритуалът за довиждане като нищо може да откара още един час, ей така... с шапките и палтата в ръка, на крак. Без храна, без фраджолине, без цигари дори..., но с цигари е малко по-дълго.

Трето know how за ресторантьори, които искат да задържат по-дълго клиентите си - обособете пространство "на вратата", където жените могат да се задържат на топло, докато се сбогуват... най-малко една вода ще поискат (а нашите наблюдения са, че каквото и да ядем и пием по ресторанти, водата ни излиза най-скъпа. Може би защото никой не си я смята и накрая винаги се получава една горница от 20 лева, за която се чудим от какво се е получила, докато се сепнем: аааа, водата!). Колкото по-удобно за небрежно подпиране, толкова по-сигурно, че ще поостанат.

Spaghetti Kitchen e сред партньорите на City Club. С карта на City Club ползвате 10% отстъпка.

Женското приятелство или има ли то почва у нас

И така... Намерих си черновата. Хич не било сложно, но отне време. Тя започваше така: Бяхме в Spagetti Kitchen. Отидете и Вие. Ние ще отидем пак и аз лично отново ще си поръчам калмари на скара. Много са добри! Изключително съм горда, че най-накрая моите 10 прекрасни приятелки склониха да седнем в зона за непушачи! Ура! Експеримента беше успешен. Те издържаха. Пушиха по малко навън или на горния етаж, където има бар и се пуши. Получи се една динамична вечер, сменяхме си местата и гледните точки. Аз самат бях в доста динамично настроение. И дотук с моята чернова... Всичко, което мислех да напиша всъщност няма да го напиша след тази вечер в Лейзи - ново място до Симеоновския лифт с изключително приятен интериор. Оставям темата за храната и вината на Пипилота. Аз пак бях разпалена по същата тема, както и преди месец - темата за приятелството между жени и възможно ли е то. За границите в отношенията и не става ли то жертва на суетата и борбата за територия. Вече два пъти ми се случва да загубя най-добрата си приятелка по абсолютно различни причини, но като се замисля и доста сходни. И ако при повечето жени суетата е характерна черта, която е много позитивна характеристика и определяща ни като жени, то това не ни ли обрича на неминуем конфликт в даден етап? Спирам дотук. Темата става философска и скучна. А иначе нашия разговор отиде в посока доколко сме толерантни към това най-добрата ти приятелка да тръгне с бившото ти гадже или въобще да си се забавлява с него зад гърба ти? Ами да знаете, аз хич не съм толерантна! Но се оказа, за огромна моя изненада, че други са толерантни. Разни хора, разни идеали. До следващия път някъде в центъра:)

ПП Патицата на тиган с аспержи и спанак много им се беше получила в Lazy:)

Мисли за приятелството и мястото където се случва то!

Здравейте, прекрасни (мои приятелки), Локал, където бяхме снощи е едно много уютно и непретенциозно място, където се чувстваш като на гости на стар приятел и би отишъл пак с нови приятели... и така-кое е важно за една кръчма-виното ли, храната или интериора... мисля че човек не отива някъде поради един критерии или два... а отива там където има атмосфера която му е хармонична, където иска да отиде отново, да опита обед по работа, да прекара вечер с компания или кафе с приятелка. Комбинацията на заведението и различните компании с които си там правят емоцията която те "храни' и движи. Статистическа информация за местата в София-колкото щеш, и професионална и не до там.. но супер професионалното отношение към виното например, или безупречния дизайнерски интериор (мога да кажа някои непрофесионални черти на Локал в това отношение ... но какво от това, беше топло и приятелско и дори една от нас иска да празнува рожденият си ден там. Така че предлагам нашите критерии за оценка да са различни - да коментираме емоционално хармонично :) така както се влюбваш в някого заради хармонията от всичките му качества и искаш да го видиш пак и пак ... :-))

"Watching" restaurants

Давате ли си труда да проследите финалните надписи на филмите - да, онази дълга серия от длъжности и имена, които нищо не ви говорят и на всичкото отгоре се изнизва достатъчно бързо, за да бъде "прочетена" в буквалния смисъл? Е, аз го правя. Независимо дали филмът ме е разтърсил или не е бил нещо особено.

Защо го правя ли? Ако не го правите, няма начин да ви обясня. Ако се подсмихнете с разбиране, няма защо да обяснявам. Така "гледам" и ресторантите, в които ходя. Никога не гледам само филма, никога не ям само храната. Давам си време за "дистанция", за да разбера това "моят" филм ли е, "моето" заведение ли е. Интересувам се и с кого си имам работа - извън класическите критерии, които несъмнено са изключително важни - качество, разнообразие, пресни продукти, интелигентен винен подбор, локация, интериор, обслужване... имам нужда да усетя и "душата" на конкретното място. Не винаги това означава да познавам лично хората, които са го създали. Затова чета и финални надписи, ако разбирате какво искам да кажа :)

В този ред на мисли, creative tapas Toro restaurant & wine определено е сред "номинираните за Оскар филми" в личната ми класация на заведенията, които групата ни посети през 2010 г. И заедно, и поотделно.

Странният редактор на снимките в блога, подреди всички снимки точно в обратния ред, спрямо моята идея за ред, така че се налага да върна лентата назад - във всеки един смисъл.

В Toro човек трябва да си поръча кафе. Това е кутията, от която може да си изберете различни сортове от най-добрите световни дестинации, производители на кафе. "Върха на сладоледа" е Blue Mountain from Jamaica (9 лв. чашата - длъжна съм да предупредя. Всеки друг вид е 3.50).

Първия път, когато посетих Торо, бях с един приятел, на когото цял живот отказвам да ме заведе в Jamaica, на Bora-Bora, в Hilton на Малдивите..., но от време на време склонявам да "му покажа какво се случва в София с ресторантите", колкото да ми каже: "Не си чувала за Blue Mountain, Ха!, е нали си специалистка". Тц, не съм. Просто харесвам едни неща, а други не харесвам. И добре че не съм "специалистка", защото всъщност не ми хареса. Предполагам, че ако човек му е свикнал, ще каже "твърдо Тц" на Lavazza, но когато си свикнал с Lavazza, ти идва естествено да се намусиш на "най-да си тралала" кафето в света. Което естествено произведе и разговора: "Предполагам, че в Jamaica ще ми харесат други неща", "Е, като ти е толкова акъла да не дойдеш с мен, няма и да ги опиташ". Акъла ми стига, за да съм сигурна, че за да опитам онова, което искам да опитам в Jamaica, точно този тип човек, трябва да е дооооста надалеч. Има си хора, които просто не бива и да се явяват на кастинг за ... Jamaica, защото и на кастинга в Toro се провалят.

Но самия ресторант Toro, беше любов от пръв поглед. Вече знаех, че интериорът е дело на художника Ясен Панов и всъщност вечерта беше изключително смешна, защото се държах сякаш съм от страната на собствениците - показвах различните творчески решения на дизайнера, обяснявах концепцията на tapas в този местен вариант. Не, това не е испанския тапас, заимствана е идеята всяко ястие от основното меню да бъде сервирано и във "формат" tapas - колкото да го опиташ, за да може да пробваш повече неща.

Този десерт се нарича "Лазаня с ягоди".... нечовешки!

Най-хубавото нещо при първото ми посещение беше, че на всяка маса, имах познати. Все любими хора. Които ми създадоха уютното усещане, че Toro определено е "мое място". И второ, че "на този филм" е изключително важно да отидеш с правилната компания и в никакъв случай по някакви други снобски причини.

Шоколадово суфле

Втория път посетихме Toro заедно с "Разбор". Табелката с резервацията, ще я видите по-надолу. Снимахме я (независимо че някак нарушаваме анонимността в известна степен), защото когато я зърнахме, потекохме от удоволствие. И макар първоначално да бяхме решили, че ще си напоръчваме общо тапас-и (един tapas е напълно достатъчен за опитване от двама души), преосмислихме концепцията си, когато г-ца Радославова (с резервацията) каза: "Аз искам гъши дроб само за мен". Така че... всяка си поръча трио октоподи, глазиран гъши дроб в Марсала с конфи от ябълка и целина в редуциран Калвадос и пюре от сладка царевица, мариновано в зехтин и лимонова мащерка патешко магре с глазиран батат, мента и цитрусова домашна майонеза с кули от сини сливи (аз), агнешко трио - котлети на плоча, роле на фурна с омлет от яйца на пъдпъдък с трюфели, задушен агнешки джолан, поднесени с гарнитура спаначен кейк с орехи и т.н.... само за нея си. Както винаги, само от десертите опитвахме заедно. Тогава разбрах, че определено предпочитам и италианската арабика.

Прословутото агнешко трио, което наистина е напълно достатъчно във варианта си tapas за засищане на вкусовите рецептори с удоволствие (срещу 9.90)

Кралски "Юзо" скариди с рагу от фенел и чери домати, гарнирани с мариновани водорасли (12.70)

Те, вече са от "трета серия" в Toro. Още първия път знаех, че ще се връщам. Вторият - че този "филм" ще го гледам още много пъти в различни компании и когато някой ме попита "Къде да отидем" поне за известно време, ще имам готов и много бърз отговор. Затова третият път се погрижих да отида с компания, която под "обяд" разбира нещо, което завършва на следващия ден по обяд. Горе-долу. Тогава наистина опитах 1/3 от менюто, а останалото не пробвах, защото за разлика от първото ми посещение диалогът беше горе-долу в стил: "А искаш ли и...?" Аз: "Не мога вече, ще умра" - "Какво е смъртта пред нашия кеф". Така обичам да ходя на кино :) В този ред на мисли, Toro e едно от най-чудесните места в София, където човек може да започне своя дълъг обяд.

Изключително чаровното посрещане - табелката с резервацията

Малка част от интериора. Останалото, така или иначе е по-добре да видите на място. Защото това, което отличава Toro като атмосфера, е вниманието към детайла.

Финални надписи:

creative tapas Toro restaurant & wine е част от групата на Rene Catering

Към групата са и ресторантите Mediteranneo, The Sushi Bar, La Piccola Casa, Hamachi, Вкусен свят.

Ресторант Toro е партньор на City Club. С картите на City Club ползвате 7 % отстъпка

Защо да не ходим в Марая Фюжън и къде сушито си заслужава:)

Обожавам суши. От момента, когато го опитах за първи път преди много години в Щатите до ден днешен това ми е любимата храна. Българите сме доста консервтивни по отношение на екзотична кухня. Но на сушито му потръгна обаче. От някоко години си стана дори модерно да се ходи на суши в София. И може би именно тази тенденция е довела до недоразумение като Марая-та на Раковска и Кристал. Да го хване яд човек защо на това прекрасно място. Попаднах случайно там. Бях ходила един път там преди повече от година, но тогава реших, че съотношението цена качество не си заслужава. А и обкръжението от съседните маси не беше онова, което те кара да се чувстваш ок. И така. След това отвориха Хепи на съседния ъгъл и проблема със суши-глада в района беше решен. Добро суши на добра цена и добро обслужване. Хамачи в Лозенец и Суши бара на Денкоглу също решават проблема безотказно. Не споменавам САСА не защото не е добро, напротив, прекрасно е, просто е доста по-висок клас ресторант. Та да се върна за Марая - храната като цяло беше ОК, обслужването - кошмар, въпроси от сорта "Ама само това ли ще поръчате" и то няколко пъти няма как да те накара да отидеш пак. И последно, а пък Вие решете дали да ходите, малка бутилка от 350мл струва 32лв.

Доматите да бъдат с моцарела не е достатъчно. Красотата трябва да бъде спасявана. Непрекъснато.

Имам снимка на ресторант "Театро", последното място, което нашата група посети, но няма да я поставя нарочно. Красива е, а отношението им към нас бе некрасиво. А и решението да сложа вместо илюстрация bgmaps, на което е отбелязана близостта на Къщата-музей Славейкови, много уместно ме подсети за един цитат от Ботьовото "Защо не съм...":

"Но защо не съм Славейков

да заплача, да запея:

"Не пей ми се, не смей ми се,

от днес вече ще да блея?"

Но, млъкни сърце ...

Въпреки че статията в "Капитал light" за новият ресторант на мястото на Da Vidi като цяло е позитивна (нещо почти неизбежно, когато посещаваш подобни места като журналист) има едно много вярно изречение: "Като начало тук чувството е повече, че се отбиваш, а не влизаш". Факт е, че в интериора има интересни решения - дълго канапе с много възглавници, рамки за картини без картини, бели плотове с ниски столове, чрез които е оползотворено пространството около френските прозорци, които гледат към "Хан Аспарух" ... но също така е факт, че в момента, в който влезеш, се чувстваш леко неуместно. Говоря за себе си, защото влязох първа, заведението беше абсолютно празно. Казах, че съм за резервацията на еди кое си име... но продължих да се усещам не на място, след като няколко пъти ме попитаха... а всъщност... сигурна ли съм за коя резервация съм... До края на вечерта по нищо не личеше, че има други резервации. Както и да е. Моят вкус не е универсален, казах си... може пък на другите да им допадне. Очаквахме гост на нашата сбирка - една по-възрастна дама, за която имаше и букет цветя. Дадоха ни съд, в който да го сложим. Дотук добре.

Доматите си бяха с моцарела, козето сирене в салатата с орехи и сушени домати също беше както трябва. Менюто се върти около европейските бистро класики с рукола, паста, пилешко, свинско, телешко и риби цените са както навсякъде - между 7 и 9 лв. за салати, между 10 и 15 за основни, телешкото и рибите - повече зависимост от предпочитанията. То, това вече си стана някакво стандартно меню. От пастата с три вида сирена, обаче имах повече очаквания. Но, окей, казах си, решили сме да проверим как е тук, ясно е, че няма да повторим... и все пак вътрешно ме беше яд, че точно на това място се случи да си направим снимките за текста "Коледата е възможна", в който всяка от нас дефинира личната си рецепта за това как успява да съхрани усещането си за щастие, дори когато външните обстоятелства въобще не поощряват това състояние на ведрост и оптимизъм (за коледния брой на сп. "Мода"). Да, мястото "става за снимки", както ни увери Малвина, но не е "нашето място", както се оказа. Не е заведение, в което някоя от нас би се почувствала приятно и свойски.

Обслужваха ни сравнително прилично, не мога да кажа че са бавили поръчки и че са били нелюбезни, но някак бяха безразлични. Добре, няма да обръщаме внимание на това, обслужването никъде не е на бог знае какво ниво. Но финалния акорд беше НЕПРОСТИМ.

Като всяка група жени, която на тръгване най-много се суети и дърдори, и ние се закотвихме на вратата, за да си "доприказваме". В този момент, някой се сети, че сме забравили цветята за нашата гост-дама. И за наше ПЪЛНО ИЗУМЛЕНИЕ те вече бяха в кофата. Ние все още бяхме с единия крак вътре, а букетът не беше просто хвърлен, а СМАЧКАН И НАПЪХАН В КОФАТА С ФАСОВЕТЕ И ДРУГИ БОКЛУЦИ. А когато го поискахме, ни отговориха: "ВЕЧЕ НЯМА ДА ГО ИСКАТЕ!!!"

Наистина не зная какво по-напред да попитам:

Защо изхвърляш цветя на гостите на заведението, след като все още са досами вратата, при положение, че е редно да ги гониш три преки, за да им ги дадеш?

Защо изхвърляш красиви, свежи цветя, които дори никой да не потърси, може да занесеш на жената у дома си или ако нямаш такава ... да дадеш на барманката, на случайна жена по улицата... и да усмихнеш вечерта й?

Защо изхвърляш цветя, вместо да им намериш приятно място в приятния интериор, за да доживеят своя естествен край красиво?

Нямам отговор на нито един от тези въпроси. Мога само да ви кажа какво направи нашата дама, за която бяха цветята. Изгледа ги отровно. Отвърна "Искам си ги". Сама бръкна в кофата с фасовете и спаси, каквото можа от букета си.

... Коледата е възможна. Ето как се спасява личното щастие и самоуважение - бъркаш в кофата с фасовете и откъсваш каквото можеш, от красотата, предназначена специално за теб. За нищо на света не си я даваш на безразличието, на безхаберието, на духовната нищета на външния свят.