Непосилната тежест на големия избор

Преди време, синът ми се завърна от морски воаяж из острови и други пристанищни градчета на Гърция. След това реши да ми обясни кои са най-добрите кръчми - онези, чието меню е с около пет-шест неща, каза.

"Но искаш ли да знаеш кои са още по-добри?" - попита натъртено. "Кои?" - (вече го гледах с пръскаща сърцето ми майчинска насмешка, докато авторитетно ми обясняваше нещата от "кухнята"). "

"Онези, в които няма дори и лист, написан на ръка с меню, а само ти казват какво имат в момента".

В неговия случай става дума за пристанищни селища, в които една от петте къщи в селото, набързо се е трансформирала в кръчма заради не многото спиращи на кея яхти по време на туристическия сезон. Рибата е уловена днес, а зеленчуците са от личната градина или от тази на съседа. Това е като "онова" pure simplicity, за което вече стана дума. Но само за протокола - независимо от съществуването на меню и неговата големина, има едно нещо, за което е категоричен - "Ям пържени тиквички само в Гърция" :)

В случая, обаче повече ме вълнува фактът, че винаги сме склонни на далеч по-щедра оценка за качеството на Нещо си, дори и когато това Нещо е Човек, когато нямаме Бог знае колко богат избор. Имаш ли богат избор, първо - започваш да се колебаеш, после да сравняваш плюсове и минуси (взираш се в грамаж, цена, допълнителни екстри), отваряш, затваряш менюто, чакаш да видиш какво ще донесат на другите, ако визията не е достатъчна, започваш да опитваш... все по-трудно става да избереш. А накрая винаги остава едно съмнение, че си имал и друг шанс, но си го пропуснал. Колкото и да опитваш от "многото", си оставаш леко гладен, незадоволен... прецакан някак.

Точно с такова усещане си тръгнах от BESO bar & dinner - изключително популярно място, както се оказа (дори имаше някаква широко промотирана история, свързана с героите на "Стъклен дом", а и шофьорът на таксито беше съвсем наясно къде ни кара, за разлика от друг път). За масово място, постоянно препълнено с хора, е направено доста добре. Елегантно е. И вън и в онова пространство, което в същността си е "полувътре". Идея нямам, обаче къде се пушат наргилетата от снимката. Най-вероятно ги носят по масите, но въпросът не е в това. А че на "хале", макар и разиграно в модерен интериорен стил, наргиле не му отива. Това е атрибут за по-задушевна атмосфера. От друга страна, гъвкавостта по принцип се възприема за достойнство в нашия бързо променящ се (и оставащ все един и същ) свят. В частта bar, заведението много директно асоциира със стила на баровете по Черноморието. И еклектиката не спира до тук - покрай сервитьорите се разхожда друг вид персонал, облечен ... ъ-ъ-ъ интернационално да го кажем. Предположихме, че идеята е да се символизира различния вид "етно", кухня, която се предлага. Може и да не е точно така, защото африканецът, който обикаляше с количка напитки няма с какво да се "върже" в менюто. Иначе, беше симпатяга. Готин, един.

Похвално е, че за мащаба на BESO bar & dinner, сервитьорите нямаха грешка. Никога не запомнихме кой е нашият, но на когото и да споделяхме желанията си, нямаше объркване на поръчката, забавяне или пропуски и добавена стойност в сметката. Определено си заслужават бакшиша момчетата.

Храната... беше вкусна, признавам. НО по нашите критерии страдаше от същото превишаване на дозата еклектика, както и цялото пространство. Това заведение винаги ще се пълни, защото покрива цялата палитра на масовия вкус - има и шопска салата, има и рукола, има и домати с моцарела, и тарама хайвери, и богати салати с разни пилешки филенца, има свинско, телешко, пилешко, но и миди, суши, BBQ, ако искаш изчистени риби и мръвки, метнати на огъня... - целият микс от всички видове храна, които станаха популярни през последните 7 - 8 години е събран накуп в BESO bar & dinner.

Когато ти го сервират, обаче, се появява "кичът". Например, под съвсем приличното карпачо от октопод имаше големи резени домат и върху тях патладжан наситно - като доматена брускета с патладжан, и едва отгоре карпачото. Първоначално се учудих кому е нужно да се преиграва с толкова щедра гарнитура на карпачо, но бързо се сетих, че има много неща, които се диктуват от пазара. Че в толкова масово заведение, просто няма на кого посмъртно да продадеш голяма чиния, която би изглеждала обидно празна само с едни тънки резенчета октопод на цена от 7 - 8 лв. В този тип заведения, чинията трябва да изглежда много пълна. Тогава клиентът е happy. И вълкът сит, и агнето - цяло. Горе-долу същия беше случаят с мидите - вкусни, добре направени, но преиграни в зеленчука, наречен "провансалски" (Все пак, много по-добри отколкото в рибната "Яфа" и Червената къща на "Гладстон". За да сме наясно - по нашите критерии, най-добрите миди в София са в "Добро" в сградата на театър "София") .

Фототапетът с японката би трябвало да говори, че има и суши. Има. Не го опитахме. Нищо не може да кажем. Но то вече... бива ли заведение без суши... срам и позор!!! И въпреки това, за мен си остава загадка, защо потребителят преживява съотношението количество-цена при сушито по-лесно, отколкото при карпачото? Нямам отговор, независимо дали е телешко или от октопод.

You are what you choose. Keep an eye on how you make your choices

Говорихме много за изборите, които правим... за изборите, при които нямаме избор, за възможностите, които се отварят при всеки избор, и за вратите, които се затварят щом веднъж го направиш. Повече в работен план, отколкото в интимен. Но за много от нас, професионалният избор се е превърнал в толкова интимен момент, че партньорството с мъжете все по-трудно си "го мери" по важност. Което... може би не е добре. Но в такова време живеем, неизбежно е да не бъдем част от колективния избор на три-четири поколения вече (ако включим и децата ни, за чиито избори също говорихме на дълго и широко).

Докато говорихме за изборите, наблюдавах и как избираме храна от толкова голям асортимент, защото начинът, по който го правим е точно същия, по който взимаме и останалите си решения в живота. Аз реших да опитам поне две неща, които обичам, но опитах сьомгата на Shekina и ципурата на Shanty, и спаначените рулца на Lisa. Бях си доволна от моето, но останах с чувство на респект към избора на Shanty, която по принцип е човек, който първо си дава сметка какво иска и без никому да натрапва своя избор поръчва едно нещо и то е перфектното. В случая - празна от зеленчуков кич чиния с една хубаво изпечена риба и резенче лимон. Enough is enough. Излишно е да казвам, че точно по този начин се отнася и към личния си живот (а и така се облича). Знае защо прави своите избори и те са точно това, което иска, без излишни джуфки, финтифлюшки и капризи.

Shekina също знае какво иска, но предимно когато става дума за домати. Иначе иска и скариди, и миди, но накрая си поръчва сьомга. И... "десерта, който носите на съседната маса".

Нейният маниер е да опита от твоето, но след това си поръчва онова, което по принцип обича. Ако някой нещо вече е поръчал, дори да го харесва, не си го взима само за нея. Аз действам по друг начин - ако харесам нещо от общите блюда, си поръчвам само за мен.

Lisa обикновено е напълно доволна, от онова, което си е поръчала, предлага го за опитване, обикновено не я изкушават чуждите желания и поръчки. Malvina не понася общи поръчки и сметки. Обича да си знае какво е поръчала и точно за какво ще си плати. Sophie обича общите поръчки особено когато става дума за виното. По отношение на храната също е наясно със себе си и не изпада в колебания и ненужни експерименти.

Тази вечер, Celine бе най-интересният случай на масата. Тя обикновено действа като мен - ако нещо й хареса, си го поръчва само за нея. Този път обаче беше много нервна. Притисната от спешни избори, които трябва да направи по най-оптималния начин. И в това състояние на вътрешна разпокъсаност, подсъзнанието й, явно реши да вземе в ръце балансът й - както каза Shanty: "Тя толкова е решила да не си усложнява живота тази вечер, че си поръча две еднакви салати".

Моето вътрешно равновесие обаче се разклати от големия избор, от това че нищо не ми хареса докрай, от това че на тръгване си казах: "Трябваше да си поръчам само лаврак на плоча" и ... докато пътувах с таксито към нас, все по-категорично усещах, че така незадоволена вкусово не мога да се прибера и да си легна.

Малко преди да вкарам ключа в ключалката на външната врата, направих кръгом и възстанових вътрешната си хармония с нещо, което със сигурност обичам - Carmenere 2007 на Mollina, Chile с френски сирена.

Докато още е топло навън или места за спасяване на достойнството

Вярно, че не споделяхме много, но не сме пропускали случай да поглезим небцето с ароматни вина и вариации на летни салати и ястия, старателно вслушвайки се в съветите къде си струва да отидем. Посетихме и старите си явки - местата, на които се събирахме преди да започнем начинанието с блога. Все още са добри: и "Махалото" след ремонта, и "Жадната ламя" (нищо че не е сезон, нямаше как да не си вземем и порция ребра), и Guest House (на по-малки групи).

За съжаление и двата пъти, в които посетихме TAVAN, нямахме късмет с времето и панорамата към Витоша от терасата на върха на света. Бяхме вътре, където също е добре и като панорамна гледка включително. Но за TAVAN-а ще ви разкажем отделно. За сега мога само да кажа, че това абсолютно не е мястото за романтично уединение, независимо, че обстановката го предполага. "Обичайните заподозрени" бързо се прехвърлиха там. Срещи и от трите вида - на бивши, настоящи и бъдещи компании/приятели/приятелки/гаджета/съпрузи/колеги/бизнес-партньори... са много възможни. На този етап. Предполагам, че ще важи и за зимата, защото това е "модното място". Храната е чудесна - само половината меню прилича на онова в Mezze, има си чисто нови Tavan-ски специалитети, виното не свършва!!! (което рядко ни се случва). И все пак, не го броим за откритието на сезона, защото на този етап просто оправдава очакванията като "братче" на Mezze.

Откритието на сезона е ASADO - някогашната "Пчела", от миналата зима трансформирана в Аржентински ресторант. Стековете на снимката по-долу са от партито за откриването на сезона в градината.

Извън специалното парти за откриване на ресторанта, мръвките са точно толкова телешки, вкусни, сочни и с толкова много имена - чораско, ръмп стек, ентракот, ростбиф, рибстек - че определено са необходими поне пет посещения, за да разбереш, кое ти е любимо. А след това още пет, за да се увериш със сигурност... и след това още пет - за да опиташ нещо друго и така нататък. Въобще не бих искала да подценявам TAVAN-а като място за удивително добри стекове, но просто мястото за АРЖЕНТИСКИ СТЕКОВЕ е ASADO (в това отношение подценявам единствено Enoteca Uno, заради цените. Просто в ASADO човек може да си позволи финансово онова, което в Енотеката ... по-трудно).

В един от най-топлите дни на лятото, когато ние посетихме Градината, не беше уместно да опитваме толкова мръвки. Но поръчахме около пет пъти спаначения пудинг със сос от сирена. Всички бяха доволни от салатите си, които не записах прилежно. Моята беше с телешко бон филе, тиквички и зелена салата. Със совиньон блан на Trapiche си пасна чудесно. Лошото беше, че виното свърши точно когато решихме да опитаме и десерта Алфахорес - аржентински бисквити, бял и натурален шоколад, конденцирано мляко и пудра захар.

Самата аз не обичам сладко, ама наистина. Останалите от нашата женска група по различни причини отказват десерти (най-често не заради диета, а защото вече е свършило виното и разговорът е отишъл в посока къде ще пием по още едно, а не какъв десерт ще ядем), но винаги настоявам да поръчаме ЕДИН с 10 лъжици. И се случва да се чуе... "ммм искам и аз, но само за мен" :)

Репликата "Искам и аз от това, но само за мен" означава, че на някого нещо много му е харесало. Опитващ, на който започва да му се свива сърцето, че и другите си взимат, си поръчва отделно. Така или иначе, сметката най-накрая я плащаме общо, защото много се объркваме. Особено в бройката на бутилките вино.

И вътре обстановката е много приятна, изискана, без да е претенциозна, но докато още е топло, е грехота да не се седне в градината. Масите са сепарирани така, че посетителите могат да се виждат, но има доста по-голямо усещане за самостоятелност на компанията, отколкото на други места с градини.

НЕОБХОДИМО КРИЗИСНО УТОЧНЕНИЕ: Много добре знам, че е криза, много добре знам на колко хора са им намалени заплатите, закъсал бизнеса, получили са известие за уволнение, писма от данъчните, писма от банките, на които дължат кредити и какво ли не. Нещо повече - всяка една от нас го знае по себе си. Никоя от нас не е "цъфнала и вързала". Но това е една от причините женските ни сбирка да са A MUST.

Съзнавам, че разказвам за телешки стекове, чиито имена трябва да се проверят в кулинарна енциклопеди, за да се разбере какво точно означават, във времена, в които за много хора и кремвиршите са под въпрос. НО когато изглежда сякаш целият свят се е наговорил срещу теб, трябва, просто трябва да помниш, че имаш един човешки дълг към живота си - дългът към удоволствието. Преди да бъде промотиран във философски книги и есета, дългът към удоволствието съвсем не е измислен от скучаещи аристократи, които се чудят какво да правят с парите си, а от хора, които по различни причини са се опитвали отчаяно да си спасят достойнството.

Елизабет Гилбърт в "Яж, моли се и обичай" го обяснява така: "Не искам да обидя никого, като сравнявам прекалено себе си с многострадалните сицилианци (и тяхната ужасяваща бедност, постоянният гнет не просто върху доходите, а върху живота им, чиито култ към храната е пословичен). Въпреки това ще кажа, че същото нещо, което е помогнало на поколения сицилианци да запазят достойноството си, помогна и на мен да започна да възвръщам своето - а именно идеята, че оценяването на удоволствието може да бъде опора на нечия човечност. (...) Усетиш ли мъничка възможност за щастие по време на мрачен период, трябва да се вкопчиш в глезените на щастието и да не се пускаш, докато не те извлече по очи от калта - това не е егоизъм, а задължение. Даден ти е живот; твой дълг е (а също и твое човешко право) да намериш нещо красиво, без значение колко е крехко."

В този ред на мисли, не е цинично да призная, че се е случвало крехък телешки стек да е връщал оптимизма ми, че мога да се справя с различни видове кризи. При други жени шопингът има подобен ефект.

Местата, които посещаваме и срещите ни една с друга за всяка от нас и по различни причини са едно от нещата, които правим, за да си запазим достойнството и да поддържаме човечността си, вярата в любовта, приятелството, майчинството - всичките красиви клишета, от които е замесена харизмата на един човек. Това е причината да го споделяме с вас. Или както веднъж ми каза Celine, когато се бях паникьосала, че "този път наистина не знам какво да правя" - Whatever works! Просто трябва да не спираш да се оглеждаш за нещо красиво. Или мнооого вкусно. It's really work! It works that way...

Ресторант ASADO е партньор на City Club. С карта на City Club ползвате 10 % отстъпка

Pure Simplicity

Съветът на Айнщайн "Опростявай, опростявай!" спокойно може да се приложи и в кулинарията. Най-вероятно това няма да помогне никому да осмисли законът за относителността, но поне относителното понятие "удоволствие" ще има някакви вкусови мерни единици.

Не, не започнахме със шампанско. Изборът това да бъде първата снимка принадлежи на софтуера на блога. Но пред опцията да прекарам часове в опити да подредя снимките както искам, определено предпочитам да започна от този нов продукт на пазара на пенливите вина в България.

Stift Göttweig Brut 2007 е пенливо вино, или зект, както се казва на немски, произведено по класическа технология.

Освен това е луксозен гъдел, защото освен, че е отлежавал близо три години върху утайките (уточнение за перфекционистите – 28 месеца), при нормални 15 за шампанските, е и в много ограничен “тираж” – 2500 бутилки.

Като стил е много “шампеноаз”. В него има шардоне, пино блан и пино гри. Обикновено австрийците и германците се изкушават да правят пенливо вино и от местните си ароматни сортове, като ризлинг, но тук няма такива експерименти.

Повечето хора, които го опитват за първи път се изненадват, че е много стегнато, с плод на първа линия, а не с типичните за пенливите вина аромати на бишкоти, кроасани, хлебни нотки и прочее.

Продукт е на бенедектинска изба. Stift Göttweig означава буквално Манастир Гьотвайг. Ангелите от етикета са изографисани в манастира.

Макар че католическата църква в Австрия e най-големият земевладелец и повечето лозя са нейна собственост, практиката е да ги дават под аренда. Не и монасите от Манастира Гьотвайг. През 2006 г. решават сами да започнат винопроизводство с помощта на един много симпатичен мениджър на друга изба, съседна на техните манастирски владения. Този австриец на име Фриц Мисбауер е известен, че се заема главно с амбициозни проекти - да качи една изба от 0 до 100. Другото не му е интересно. Така че, запомнете това вино, този манастир, тази изба и този човек.

Всичко това ми го разказа Яна Петкова, много ясно.

- Тази Яна от vinoto.com, "Винен наблюдател", "Скара бар", дето внася австрийски и най-квалитетните френски вина, ли?

- Да, тази Яна. Коя друга?!

За градинското парти в прекрасната къща на Ефросия Благоева (винен журналист и много голям разбирач), отново Яна донесе най-новия хит за барбекю в Щатите - много тънки кори от кедрово дърво.

Киснат известно време във вода, за да омекнат. След това в тях се увива онова, което ще се пече на барбекюто. В нашия случай - пъстърва в три основни разновидности: с мащерка, дивисил и калоферче (откъснати току-що от градината на Ефи). Оставихме и няколко рибока без подправка, за да не вземе да стане някоя грешка. В кедровите кори отделно увихме тиквички, моркови и зелена капия.

Не е истина колко деликатен и уникален вкус имаше всичко това ... най-просто на света.

Да не говорим как финия нюанс на кедър се съчета феноменално с вината с дъб. И с шампанското си пасна перфектно всичко това. А, забравих да спомена - австрийското шампанско с ангелите беше чудесно и с пресно набраните от градината гъби. И още по-голямата изненада - изключително приятно се съчета с кьопоолуто, приготвено само от два патладжана, една чушка, малко чесън и по-категорично усещащи се орехи. Изглежда направи някаква ензимна връзка с орехите, но беше най-хубавото съчетание между шампанско и кьопоолу, което някой някога е опитвал. Нали се сещате, че нито някой в Австрия, камо ли някое величие от ранга на Робърт Паркър ще вземе да експериментира с точно тази комбинация.

Другите вина няма да ги изброявам. Тази илюстрация е заради удоволствието от чистото съзерцаване на кокетната, без да е натрапчива градинска декорация. Но тъй като няма какво да кажа за нея, освен, че е много дзен, ще вметна нещо и по категориите life & love, за да съм вярна на концепцията.

Докато си говорихме за разни странни и уникални вина, към които хората са скептични и подхождат с предубеденост, Яна сладко ни разказваше как при оценката на вина задължително трябва да се прилага един много прост метод: "Когато съдиш вино (и хора - добавям аз), правилото е да оставиш настрана личния си вкус и предпочитания и да налагаш матрицата за оценка без каквито и да било емоции. Плюшените нотки могат да станат копринени след време. Киселините може да не са случайни, а търсени с оглед на развитието му"... Такива ми ти работи с оценката на вина. Същият метод е твърде полезен и при оценка на хора... е, стига да не се жениш за тях. Грешка. Особено полезен е ако ще се жениш за тях. Стара истина е, че можеш да обичаш ВЪПРЕКИ, но трябва да се омъжиш ПОРАДИ.

Тази илюстрация трябваше да бъде преди рибите и да указва момента, в който се е подготвяла жаравата, защото без най-простото нещо на света - огънят, нашите кулинарни глезотии нямаше да бъдат онова, което са.

Въобще, какво му трябва на човек - огън, риба, онова, което земята ражда... със сол на вкус и шампанско! Pure Simplicity

What the fuck is gourmet? И защо у нас става дума за реплика. В най-добрия случай.

За да няма никакви недоразумения, прилагам точната дефиниция от Webster's Revised Unabridged Dictionary.

Gourmet е:

1. Човек, който е познавач на тънкостите по отношение на добрата храна и напитки, посветен в изтънчените наслади

Синоними: епикуреец, гастроном, бонвиван

2. Храна с много високо качество, неподражаем вкус, прецизно приготвена и артистично поднесена

3. Ресторант, който предлага такава храна за хората, отговарящи на първото определение - имащи и култура, и сетива да я оценят

Етимология: от старофренски - "посветен в яденето и пиенето"

Думата е била възприета и в средноековния английски като синоним на valet - прислужникът, на когото е било поверено наливането на виното. Някогашният valet пък е еволюирал в днешния "сомелиер" - човекът, който разбира как да съчетава изтънчени вина с изтънчени храни.

Произнася се goor'met

Не бива да се бърка с "гурманд" - чревоугодник, лакомник, човек, който изяжда безразборно огромни количества храна, обилно полята с алкохол.

От речника - толкова.

Ще пренебрегна факта, че Google предлага изображения и на хамбургери, свързани с тази дума. Ще пренебрегна факта, че в рибния ресторант на петзвездния The Breakers в West Palm Beach, cake с раци означаваше хамбургер с рачешко месо, висок колкото наклонената кула в Пиза с гарнитура пържени картофи... Ще пренебрегна всичко, което са ми предлагали с етикета gourmet тук и там, навред, без то да е.

Алтруистичната цел на този текст е да обясня какво е gourmet (и защо ми е толкова важно). А кой как го интерпретира според навиците на консуматорите - I don't fuckin` care.

Гурме е да приготвиш боб, така че да не ти се подуе стомаха.

Гурме няма нищо общо с хубавата и много вкусна домашна кухня. Това е и причината за едно от основните недоразумения в разбирането на това понятие в България. Тук се яде вкусно, защото я има базата - хубавите продукти (все още). Но тоталната грешка, която се прави масово от ресторантьорите е, че пренасят правилата от домашната кухня в заведенията. Храната, поднасяна в ресторантът с претенция за стил и класа (всички онези със звезди "Мишлен") е приготвена на базата на класическата кухня. В България това не се прави, защото никой не познава основните й правила. В царския дворец е имало няколко майстора, но те са напуснали България, заедно с царското семейство, а някаква особена причина точно онези превратаджии да запазят готварските книги от кухнята на Фердинанд не е имало... В ТОХ-а никога не са учили класическа кухня (питала съм специално за всеки случай). С други думи - у нас никога не е имало школа от майстори-готвачи, които да предават знанията си на някого. По тази причина в нашите заведения се готви непрофесионално (с някои много малки изключения). Разбира се, клиентите също нямат никаква кулинарна култура да преценят, че това е така. Нито имат причина да оценят надстройката на класическата кухня - т.нар гурме, да не говорим за висшата кулинария.

Свинското с картофи им е еднакво вкусно и в закусвалня от типа на "Вкусотийницата" на "Шишман", разнообразните кухни на мама, баба и компания роднини, символ на домашната гозба, както и в произволно избран ресторант/кръчма от масов и не чак толкова масов клас. Остава драматичната разлика в цената и често срещания въпрос: "Защо да плащам за това, че нещо са ми аранжирали в чинията?". За съжаление, често това е коректен въпрос ако целта на човека е просто да се нахрани. А много често и лелите, които готвят на едното и на другото място, са една бленда. Съгласна съм, че в този случай няма никакъв смисъл, човек да плаща пет-десет лева повече за същите киселини и газове в стомаха.

Другата масово недоразумение е, че като се използват скъпи продукти - качествен зехтин, трюфели, прясно приготвена паста, чери домати, рукола, пармезан, козе сирене, кълнове, пармезан, скариди, октопод, сьомга... създаваш гурме кухня. Ни най-малко. Това е същата домашна кухня, но с качествен клас продукти. Тук объркването идва и от практиката на хранителните магазини в световен мащаб да кръщават щандовете с по-скъпи продукти Gourmet. Вкусовите характеристики са по-различни. Но в общи линии - цената на ястията е висока заради скъпия продукт, не заради умението някой в кухнята да се справи както трябва с който и да било скъп продукт.

Приготвянето на ястие, което заслужава да носи името гурме, освен всичко друго изисква почти химични познания за взаимодействието между киселините, захарите, въглехидратите, протеините, скорбялата, белтъчините, мазнините. Затова може да има огромна разлика дори в приготвянето на нищо и никакъв ориз. Разликата между добре приготвения и лошо сварения ориз е като разликата между трабант и BMW. И с двата ще се заситиш, но втория ще се превърне в лепкава, трудносмилаема каша в стомаха. А първия ще направи вярната връзка с енизимите в стомаха, така че организмът да извлече полезните вещества, а онова което изхвърля, ще извлече токсините - гурме е да бъде постигнат този ефект. На всичкото отгоре ще бъде вкусен. И високата цена за така приготвен ориз, определено си струва. Във втория човек пак си я плаща - с разнообразни хапчета за стомашни проблеми.

Понятието гурме в световен мащаб е развито в посока "висша кулинария", която някои наричат "авангардна", други "молекулярна"..., трети твърдят, че опърженото яйце, си е опържено яйце, нищо че ресторантите им са топ ъф дъ топ. Така или иначе, основният фундамент на висшата кулинария е правилото catch the flavor (улови аромата - "аромат" не е точното значение на flavor, просто е най-близкото подобно... тази дума няма точен аналог на български). Та, целта е хранителният продукт да даде най-доброто от себе си като аромат и вкус и да изглежда като произведение на Салвадор Дали и компания сюрреалисти.

И в случая не става дума за хранене с цел засищане, а за чувствено и интелектуално преживяване. Макар да усещате вкуса в устата си, той се регистрира от едни неврони в предната част на мозъка. Именно тези неврони правят-струват и ви докарват различни приятни емоции и сладки спомени (от детството, от романтична вечеря, от първото пътуване до Малдивите) - чрез ароматите избухнали в устата ви.

Да сте вкусово нахранен има едно важно предимство - приятните чувства, предизвикани от ароматите, действат в продължение на няколко часа. Колкото по-приятни и вълнуващи вкусове е докоснал езикът ви, толкова по-дълго се чувствате сити и доволни от живота.

А всичко това мен лично много ме вълнува, защото обикновеното похапване, обилно полято с пиене се свързва с ниските инстинкти - онези на баналното оцеляване, хищничество, груо и повърхностно отношение към живота. Провокира и тежки емоции - ревност, зависимост, алчност, затрупва и тялото, и емоциите с шлака.

Gourmet и висшата кулинария се свързват с фините рецептори в сетивата ни - изострят усета за красивото и виталното, подсилва крехкото и нежното у нас, което е закодирано също толкова, колкото и инстинктът за оцеляване, но е твърде подценявано.

Очаквайте и текст за авангардната кулинария (с изключителното съдействие на Емил Минев - който не знае кой е - да си провери в google)

Italy - the place to go.....

Наскоро си говорих с една приятелка и споделих, че напоследък все по-често си мисля за важните неща в живота, а тя каза, Ама чакай, аз си мислех, че всеки ден си мислим за важните неща в живота. После си дадох сметка, че е така и аз просто съм на етап когато си сменям приоритетите. В тоз ред на мисли по това време заминах за Италия. Това беше подарък от човек, когото много обичам и беше изненада. Знаех, че трябва да си опаковам багаж за една седмица и да тръгна към летището в уречения ден. Седмица по-късно обикаляйки прекрасните улици на Милано, Верона и редица малки градчета по крайбрежието на Езерото Гарда мога да кажа, че приоритет номер 1 в графата Пътешествия и Ваканции е Италия. Всичко в тази страна се прави с отношение към дизайна и някакси всичко е много красиво. И аз искам да отида пак! До тогава ще пиша пак за това пътешествие. Ще пиша за Италия, за храната и за това колко е важно да се чувстваш обичан:)
Някой неща много са им се получили на италианците (или сами са си ги направили) Едното е дизайна, другото е храната. Почти няма как да попаднеш на лош ресторант и на лошо вино. Почти няма как да устоиш на шопинга. Почти няма как да не си кажеш, Този италиански ми звучи много лесен!

Завърнала се в София и подвластна на инерцията и едноседмичния навик да ям паста всеки ден, попадам в Бунюел. До ONE MORE на Шишман. Не ми се критикува. Знам, че не е Италия, а и много харесвам това място и концепцията на собствениците за Bar/Restaurant Performance Space и се надявам да поправят кухнята. Там беше и нашата следваща среща. Ще отидем пак. Виното не свърши. Пихме джин. Говорихме си за нещата от живота. За проблемите и промените. За нас самите. За това какво правим, как се променяме и колко е хубаво да имаш спомени, както и приятелки, с които да създаваш бъдещите си спомени. За предизвикателствата, който изкачат ненадейно и те карат да откриваш себе си и да се изненадваш на нещата, на които си способен, на собствените си реакции. За влиянието на две чаши вино върху комуникативните ни възможности:)

Като заключение във връзка с приоритетите:
1. Италия е must see/visit/go again/live destination
2. Лятото пийте джин - не свършва
3. Отидете в Бунюел, на Шишман 12
и на последно, но много важно място - Оранжевото нещо в чашата не е енергийна напитка. Това е АПЕРОЛ ШПРИЦЕР - коктейл от Аперол, Просеко и сода + резен портокал. Пият го в Италия навсякъде. Много добре им се е получило. Аперол продават в прекрасния italian deli shop на Аксаков.

Mezze opening

Дойде времето да открием сезона на лятната градина на Mezze - рибният ресторант любим на няколко от нас. Впрочем, не на всички. Мненията ни за Mezze са противоречиви - някои го намират за излишно претенциозно и смятат, че главното му достойнство е, че е модно, че обкръжението (посетителите) там са по-важни... че е място, на което се ходи един вид, за да се покажеш - да те видят, че си там.

Аз обаче, ще изброя неопровержимите му достойства според мен. Обичам да ходя на места, където знам кои са собствениците и по тази причина съм осведомена за маниера им на пазаруване на продуктите, с които се приготвя храната. В това отношение имам 100%-ово доверие на Лъчо (единия от тях) за подбора му на риби и меса. Когато си имаш работа с храна, приготвена от риби и други морски обитатели, просто трябва да си много сигурен, че собствениците са отговорни за качеството им.

Нека се разберем за едно - София не е морски град и прясна риба няма. То и на морето няма, ако трябва да сме искрени докрай.

Другото неоспоримо достойнство на Mezze е пастата и телешкото. В това заведение не се случват грешки с тези два продукта. Десертите също са уникални. И го казвам с такава убеденост, защото аз не ям сладко. Но сърце не ми дава да не си поръчам рикотата с малиново собре (може и да не е собре, но е нещо подобно - пухкаво и нежно пюре от малини около снежно-бялата и пухкава рикота).

Mezze е и мястото, където в момента може да получите най-добрия лаврак, включително див лаврак. (Изключвам Enoteca Uno, където са ненадминати в качеството, но също така и в цените).

Онова, което винаги поръчвам е тарама хайверът, тиквичките, скариди на скара. На тиган също са добри, има ги и във вариант "таганаки", но аз си предпочитам максимално изчистеният вариант на скара. И всичко това с узо Mini - за мен.

Ядрото на нашата група е винопиещо и открихме прекрасен Sauvignon Blanc, не записах на коя изба, но ще го познаете по това, че е най-евтиният в менюто. Балансът цена-качество ни е много важен, защото 70% от сметката ни е за вино и не ни се струва уместно то да надвишава 25 лв.

Какво поръчахме още - салатата от айсберг и авокадо си я спомням. Не си поръчах, но ометох тази на Shanty под предлог, че само я опитвам...

След нашата сбирка се върнах в Mezze и с моя любима приятелка, живееща в чужбина. И определено имам намерие да се върна отново, включително в Mezze в Лозенец.

Колкото до казусът, че това е място, където е добре да бъдеш видян, пък и теб да те видят, не виждам нищо лошо в това. За три посещения видях приятели, които не съм виждала от години и които не са социално приобщени във Facebook. А какво по-хубаво от това да отидеш в ресторант, където ти е свойско.

Да, факт е, че Mezze e label place - заведение, което твърде бързо стана място, носещо характеристиките на модния бранд. И така, както чантата Fendi, Prada и т.н., носи известно послание за нейната притежателка, така Mezze носи известно послание за "обичайните заподозрени" сред посетителите му.

Да, факт е, че както в случаите с марковите аксесоари, посланието на символа, не винаги е в синхрон със съдържанието. Но моята концепция е, че ако ние не държим на качеството на марките и местата, които харесваме и тръгнем да ги бойкотираме само защото ги носят (ходят там) и хора без нужното съдържание, означава че бойкотираме и стила, който ни харесва, който ни стимулира да правим и всичко останало в живота си на висотата и със стила, който ни допада. Тоест, по-добре е "обичайните заподозрени" да си правят резервация в места като Mezze, отколкото да го отстъпим на онези, които идея нямат защо са там. По-добре е да облечем марковата дреха или аксесоар така както трябва да бъде носена, отколкото да оставяме да се вихри подносването им по вулгарен начин. Както и да е, тази тема е важна и ще я продължим.

Другите неща, за които този път си говорихме са разликите между мъжкото и женското приятелство. И още за нуждата на мъжете да им бъде оправян багажът. За разни случаи на безпомощност когато си търсят риза, спортното облекло или се покапят с нещо... За всичко това очаквайте по-подробен разказ скоро.

Табиети

Дори когато не готвят бог знае колко добре, мъжете кулинарстват като никой друг. Това е реплика на леля Ог - Тери-Пратчет-овата вещица, така че не подлежи на оспорване. А и животът винаги потвърждава този факт.

Дори жена, която готви прекрасно, не владее ТАБИЕТЪТ, така както го може "готвещият мъж". Освен това малко гледки са по-еротични от кулинарстващ мъж - когато кара ножовете да затанцуват в ръцете му със самурайски движения, когато разпалва жаравата, когато с един удар разцепва пиле на две равни половини, когато стиска с ръка лимона така, че цялото ти тяло да изтръпне. И не на последно място - мъжете импровизират с продуктите много по-добре от жените. Може би защото имат ясни критерии какво искат - да има табиетлийско мезе за ракия. Всичко това си го припомних светкавично, когато видях във Facebook салатката с ракийката на Калин Руйчев. С негово позволение публикувам и описанието, което гарантира слюноотделяне.

"и аз като всеки мъж в разцвета на силите си обичам привечер да си пийна аперитив. Друго си е една ракийка*... но днес като погледнах в "килера" се оказа че салата в забързания съботен ден съм забравил да купя... наблизо шанс за наличен зарзават нямаше, така че се наложи да "обера паяжините". Оказа се че разполагам със следното: връзка пресен лук ; 5-6 чери доматчета от онзи ден ; чесън стар ; замразени листа пресен /вчерашен/ джоджен и стандартни подправки. Малката ми щерка спи в стаята и не мога да я зарежа и да излезна на "пазар" ... мигновенната ми реакция роди следното : скилидките от глава чесън - запържени до златисто в олио. Върху тях преметнат пресния лук, нарязан подходящо - до задушаване /стомахът ми не е от желязо все пак/ - това е основата, върху която се нарязват черитата на четвъртинки и богато се добавя джоджен. Овкусява се със сол, лимон /не отцет!/ и зехтин.... жалко че беше "толкова" малко...

* като любител на ракията съм длъжен да внеса уточнение за професионалистите преди да са ме посекли! Еретизма -лед в чаша с ракия има своето място при правилно прилагане и спазването на някои условия - ледът се поставя в чашата преди напитката и е висок почти колкото чашата. Така я охлажда, топи се по бавно и не разводнява напитката. Най-важно е ракийката да се консумира преди ледът да се стопи!

И още едно уточнение за всички близки и приятели в далечна чужбина дето ракийка не им се намира: същото е приложимо и с читава текила! и е по добре от лимоноядството при комсумация. Все пак текилата си е ракия от агаве... ;)"