На Дими


Момичета, къде отиваме?
И кой ще ни обича по-нататък?
Раздадохме, каквото имаме.
Изложихме се без остатък.

Към тиха старост кротко стъпваме
С надеждица за „втора младост”.
Нали сме умни, та отстъпваме
И мътим сляпо чужда радост.
.
С пиниз се хващаме за другите
В капана с делничните трески.
Царе сме ние на заблудите,
А вехнат новите прически...

Светици!
Ох, крилца ни никнат!
Не знаем колко ни отиват.
Любимите, дори да кихнат,
От нас куража си преливат.

Гнездото - милото ни топли,
Макар че птичките отлитат.
Едничка мисъл все ни чопли –
Дали изобщо ще попитат.

Очакваме отплата. Глупости!
Животът чий е, мили мои?
Не ни е длъжен.
Е, признахме си –
Не сме родени за герои.