Защо да не ходим в Марая Фюжън и къде сушито си заслужава:)

Обожавам суши. От момента, когато го опитах за първи път преди много години в Щатите до ден днешен това ми е любимата храна. Българите сме доста консервтивни по отношение на екзотична кухня. Но на сушито му потръгна обаче. От някоко години си стана дори модерно да се ходи на суши в София. И може би именно тази тенденция е довела до недоразумение като Марая-та на Раковска и Кристал. Да го хване яд човек защо на това прекрасно място. Попаднах случайно там. Бях ходила един път там преди повече от година, но тогава реших, че съотношението цена качество не си заслужава. А и обкръжението от съседните маси не беше онова, което те кара да се чувстваш ок. И така. След това отвориха Хепи на съседния ъгъл и проблема със суши-глада в района беше решен. Добро суши на добра цена и добро обслужване. Хамачи в Лозенец и Суши бара на Денкоглу също решават проблема безотказно. Не споменавам САСА не защото не е добро, напротив, прекрасно е, просто е доста по-висок клас ресторант. Та да се върна за Марая - храната като цяло беше ОК, обслужването - кошмар, въпроси от сорта "Ама само това ли ще поръчате" и то няколко пъти няма как да те накара да отидеш пак. И последно, а пък Вие решете дали да ходите, малка бутилка от 350мл струва 32лв.

Доматите да бъдат с моцарела не е достатъчно. Красотата трябва да бъде спасявана. Непрекъснато.

Имам снимка на ресторант "Театро", последното място, което нашата група посети, но няма да я поставя нарочно. Красива е, а отношението им към нас бе некрасиво. А и решението да сложа вместо илюстрация bgmaps, на което е отбелязана близостта на Къщата-музей Славейкови, много уместно ме подсети за един цитат от Ботьовото "Защо не съм...":

"Но защо не съм Славейков

да заплача, да запея:

"Не пей ми се, не смей ми се,

от днес вече ще да блея?"

Но, млъкни сърце ...

Въпреки че статията в "Капитал light" за новият ресторант на мястото на Da Vidi като цяло е позитивна (нещо почти неизбежно, когато посещаваш подобни места като журналист) има едно много вярно изречение: "Като начало тук чувството е повече, че се отбиваш, а не влизаш". Факт е, че в интериора има интересни решения - дълго канапе с много възглавници, рамки за картини без картини, бели плотове с ниски столове, чрез които е оползотворено пространството около френските прозорци, които гледат към "Хан Аспарух" ... но също така е факт, че в момента, в който влезеш, се чувстваш леко неуместно. Говоря за себе си, защото влязох първа, заведението беше абсолютно празно. Казах, че съм за резервацията на еди кое си име... но продължих да се усещам не на място, след като няколко пъти ме попитаха... а всъщност... сигурна ли съм за коя резервация съм... До края на вечерта по нищо не личеше, че има други резервации. Както и да е. Моят вкус не е универсален, казах си... може пък на другите да им допадне. Очаквахме гост на нашата сбирка - една по-възрастна дама, за която имаше и букет цветя. Дадоха ни съд, в който да го сложим. Дотук добре.

Доматите си бяха с моцарела, козето сирене в салатата с орехи и сушени домати също беше както трябва. Менюто се върти около европейските бистро класики с рукола, паста, пилешко, свинско, телешко и риби цените са както навсякъде - между 7 и 9 лв. за салати, между 10 и 15 за основни, телешкото и рибите - повече зависимост от предпочитанията. То, това вече си стана някакво стандартно меню. От пастата с три вида сирена, обаче имах повече очаквания. Но, окей, казах си, решили сме да проверим как е тук, ясно е, че няма да повторим... и все пак вътрешно ме беше яд, че точно на това място се случи да си направим снимките за текста "Коледата е възможна", в който всяка от нас дефинира личната си рецепта за това как успява да съхрани усещането си за щастие, дори когато външните обстоятелства въобще не поощряват това състояние на ведрост и оптимизъм (за коледния брой на сп. "Мода"). Да, мястото "става за снимки", както ни увери Малвина, но не е "нашето място", както се оказа. Не е заведение, в което някоя от нас би се почувствала приятно и свойски.

Обслужваха ни сравнително прилично, не мога да кажа че са бавили поръчки и че са били нелюбезни, но някак бяха безразлични. Добре, няма да обръщаме внимание на това, обслужването никъде не е на бог знае какво ниво. Но финалния акорд беше НЕПРОСТИМ.

Като всяка група жени, която на тръгване най-много се суети и дърдори, и ние се закотвихме на вратата, за да си "доприказваме". В този момент, някой се сети, че сме забравили цветята за нашата гост-дама. И за наше ПЪЛНО ИЗУМЛЕНИЕ те вече бяха в кофата. Ние все още бяхме с единия крак вътре, а букетът не беше просто хвърлен, а СМАЧКАН И НАПЪХАН В КОФАТА С ФАСОВЕТЕ И ДРУГИ БОКЛУЦИ. А когато го поискахме, ни отговориха: "ВЕЧЕ НЯМА ДА ГО ИСКАТЕ!!!"

Наистина не зная какво по-напред да попитам:

Защо изхвърляш цветя на гостите на заведението, след като все още са досами вратата, при положение, че е редно да ги гониш три преки, за да им ги дадеш?

Защо изхвърляш красиви, свежи цветя, които дори никой да не потърси, може да занесеш на жената у дома си или ако нямаш такава ... да дадеш на барманката, на случайна жена по улицата... и да усмихнеш вечерта й?

Защо изхвърляш цветя, вместо да им намериш приятно място в приятния интериор, за да доживеят своя естествен край красиво?

Нямам отговор на нито един от тези въпроси. Мога само да ви кажа какво направи нашата дама, за която бяха цветята. Изгледа ги отровно. Отвърна "Искам си ги". Сама бръкна в кофата с фасовете и спаси, каквото можа от букета си.

... Коледата е възможна. Ето как се спасява личното щастие и самоуважение - бъркаш в кофата с фасовете и откъсваш каквото можеш, от красотата, предназначена специално за теб. За нищо на света не си я даваш на безразличието, на безхаберието, на духовната нищета на външния свят.

The girls meet the boys

Когато качвам снимките в блога за всеки пореден текст, винаги играя тото. Може би аз не умея все още да ги качвам така че да ги подредя, но така или иначе, първото изречение от поредния текст, обикновено се предопределя от автоматичния генератор, отговорен за подредбата на снимките. И този път, избора на "лотарията" изключително много ме разсмя, защото ще пиша за нашата вечер с момчетата. Онази, на която поканихме представителна група "лоши момчета" на нашата женска вечеря.

За протокола, ще се опитам да дефинирам много точно какво според мен означава "лошо момче".

Почти всяка жена иска да има връзка с мъж, който освен други благородни качества като отговорност, щедрост, онова прословуто "чувство за хумор", което и аз вече не знам какво значи когато го прочета като изискване и опцията "свобода" с неясни граници по отношение на разтегливост, би искала не на последно място мъжът до нея да я разпалва, но без да я изгаря. Е, това е "добро момче", на което му се позволява да потапя крачета в "лошотията" само до колене. И той е окей с това. Защото в крайна сметка има до себе си грижовна и отдадена на мъжките му драми жена, която умее да му създава и уют. Тя е доволна също.

Истински лошото момче в общи линии на първо място винаги разгорещява и задължително изгаря. Лошото момче не е "политически коректно" към интереса си към вас. Съвсем типично за него е например, да ви прегърне, за да не забележите, че в този момент просто иска да огледа, намигне или изпрати въздушна целувка на друга жена, без това да предизвика драма у вас... Такива едни неща. Но в същото време, лошото момче е онова, с което винаги ще умирате от смях, забравяйки всички предварителни критерии към изискването "чувство за хумор". Та, ето такива момчета поканихме ние на вечеря. Поканихме ги в защитена среда, защото сме достатъчно "врели и кипели", за да знаем много добре с кого си имаме работа. Знаем също, че когато много жени са заедно, те взаимно се пазят от преминаване на почтените граници на забавлението. Автоцензурата винаги минава във високите си нива. Това е принципът и на харемите, впрочем.

И макар храната в "Аромат" да бе повече от чудесна, по-вълнуващия спомен бе от мускулната треска от смях.

Колкото до мен - позволих си една волност, но само защото дълги години съм тренирала бойното изкуство да превръщам лошите момчета в приятели. И приемам за съвсем нормално да нахълтвам в "задния им двор" (не в онзи смисъл). В случая - нахълтах в мъжката тоалетна на "Аромат", за да разбера защо се връщат леко развълнувани и с нова попикаваща от смях история след като се облекчат. Заради нас или заради нещо друго?

И ето какво открих - това е рамкираната фотография над писоара в мъжката тоалетна на "Аромат". Простете, че издадох тази тайна. Вярвайте ми, знам какво да премълча.

Този ракурс е само за доказателство. Издавам тази тайна и по две други причини. Първата е лична - за да могат да ми кажат: "Глупости, какво толкова й има на тази фотография, това е виц, мъжка приказка просто... Разбира се, че заради вас (особено заради теб) бяхме така превъзбудени..." - даже няма да го кажат така, а по някакъв далеч по-чаровен начин, извън границите на моето въображение, който ще ме разсмее и ще разлее такава топлина в тялото ми, че ще искам да им посветя не само една песен, а цял албум със заглавие I love the way you lie.

Втората е ... за да подскажа на жените, които са окей с концепцията, че мъжът трябва да е на ръба на възбудата, когато ни ухажва и му предстои да плаща сметката, че има един софийски ресторант, в който имат "помощ от приятел" в мъжката тоалетна. Ако разговорът нещо ви се опъва, изпратете го да пишка. И готово...

Сега си слагам ципа на устата и минавам към мястото, което момчетата избраха за срещата си с нас. Ресторант "Аромат" е в "Стрелбище", на ул. "Дедеагач", бл.11А. Менюто му е изключително приятна изненада. Това на снимката са ароматни свински котлети, поляти с редукция от кайсия и марсала за 9.90. Едни от най-смислено похарчените 9.90.

Поръчахме още чудесни салати - овации за "Бетрав" с печено червено цвекло, биволско сирене, свежи марули, карамелизирани орехови ядки... ммм, витамина в стил "Аромат" - моркови, филенца портокал, ябълка, салатен микс, бадеми, стафиди и цитрусов винегрет, Цезар също е ... както си трябва, че и отгоре.

Това тук е телешки дроб върху канапе от спанак соте и картофено пюре, гарнирано с хрупкав бекон и Порт деми. Отново за 9.90. ... И поне в нашия случай порцията стигна за две момиченца. Облизахме си пръстите... Не буквално. Казах вече, държахме се изключително възпитано за ситуацията. В менюто има още доста уникални неща, до които не стигнахме, но съм сигурна, че няма как някой да остане разочарован и от задушения агнешки джолан, и от печените пъдпъдъци, и от маринованите свински медальони, поднесени със сос от круша, мед и канела, и от филето от лаврак с доматено-маслинова салца и т.н.

А, момчетата ни казаха непременно да опитаме лимоновия пай. Разбират ги "наш'те момчета" нещата. Как да не ги обичаш... Никога няма да те подведат. Ама никога! Когато става дума за удоволствие само по себе си (тази една дребна подробност е изключително важна). И всяка жена, която възнамерява да си има работа с тях, трябва да има предвид, че единственото, което може да си позволи с тях е, както казваме ние, ДА ENJOY-ва! И да знае, че след това няма запетая. Има точка. ТОЧКА.

Винената листа е много добре съобразена със специалитетите, в чиито почерк доминира сладко-киселата гама. От българските изби доминират Levent, Катаржина, Санта Сара, Тера Тангра, Логодаж... най-доброто. Селекцията на вносните вина също е много качествена и съобразена в ценовия клас от 24 до 99 лв.

Сега... какво да ви разкажа още, като то не може да се преразкаже, защото едно е да се опиташ да скицираш някоя история, заради която ни излизаха сълзи от очите, а съвсем друго да пресъздадеш интонация, жест, накъсани фрази с предихания, които те подготвят за нов тласък от смесени емоции на удоволствие и срам от това на какви простотии всъщност се смееш и колко Дзен има във всички тези мъжки приключения, които чухме.

Когато казвам Дзен, въобще не преувеличавам. Всичките там духовни книги, които някои четат, щедро промотират концепцията, че каквато ти е житейската нагласа - това ти се случва. Е, само когато съм била в компанията точно на тези момчета, някак инстинктивно започвам да разбирам, защо въпреки модела на "разрушителен живот", не само оцеляват, но продължават да намират и пари, и жени, и удоволствия, и всичко онова, за което другите се трудят денонощно само с една цел - за да си го позволят "някой ден". И не, няма да ви кажа, че те го имат, защото си го позволяват "днес", причината е друга. Вярват, че са "осъдени на разкош".

И не, че не се депресират, не че не си задават въпросите "Господи, какво направих с живота си?, напротив - депресират се постоянно и си задават хиляди въпроси за тленността, за пропуснатите възможности, за това какво да правят с утрешния ден, задават си ги, и още как..., но в момента, в който излязат от пещерата... попадат в "разкоша", на който са обречени. И сред жени, от чието подсъзнание извира репликата "I love him in any shape of form" (момчета, няма да ви кажем за кого се отнасяше, но си разменихме няколко подобни sms-а, докато ви слушахме. И въобще не го приемайте лично. Дръжте се мъжки!)

Единственото друго нещо, което ще споделя за тази вечер, е топ-репликата в личната ми класация: "Никога не казвай пред мен числото "никога".

Напълно излишно хабене на думи. Факт.

Ресторант Аромат е партньор на City Club. С картите на City Club ползвате 10% отстъпка

Colibri - rejunion в района на улица "Оборище" - част І

Доскоро в района на ул. "Оборище" беше позапустяло откъм добри ресторанти. Дълго време, предимно Mediterraneo бранеше честта на добрата кухня и качествената винена листа. Някои от нас с носталгия си спомняха за малкото, кокетно Colibri - надолу, в района на посолствата, на номер 18. По едно време там се бяха заселили част от екипа на бившия унгарски ресторант от Раковски, сегашното Happy..., но така и не им се получиха нещата очевидно. И... човек се примирява. Някои неща просто трябва да си останат легенди.

Затова и когато благодарение на ценителките на добрите неща и места от нашата група научих, че истинското Colibri съществува вече цяла година (и всъщност се казва Colibri 2009), много приятно се развълнувах. Още по-добрата новина е, че се менажира от същата дама, създала и първия ресторант. Винаги ми е приятно да разбера, че именно във време на криза, хората с талант и въображение се завръщат към онова, което знаят, че правят най-добре. Това поддържа увереността ми, че кризата е шанс най-сетне нещата да си дойдат по местата.

"Колибри" е на два етажа - малко маси, интимна атмосфера, ненатрапчиво и професионално обслужване, сравнително малка, но прецизно подбрана винена листа

Моят избор беше салата с козе сирене и конфит от чери домати и свински скалопини с капоната. Около мен имаше изкушени и от пастата - талятели със скариди и тиквички или с манатарки например, и от специалитетите със сирена - запечен камембер с гриловани тиквички... Хм, наблегнали сме на тиквичките очевидно тази вечер, хапнахме от тях и във вида хрупкави с пармезан. Но менюто съвсем не е доминирано от тях. Имаше и очаровани от семплата вкусотия спанак с яйце и сирене.

Така и не запомних какво бяло вино пи, бяловинопиещата част от нас, но в нашия случай, важното бе, че не свърши. Аз си поглезих сетивата с пинотаж 2006 (pinotaje - кръстоска между пино ноар и сензо) на южноафриканската изба Landskroon. И... животът лесно става приятен така.

Цените как са?

По отношение на цените, имам наблюдение, че и там, където цените ни изглеждат високи, и на местата, където си казваме - ооо, тук е окей... все средно-аритметичното на сметката е между 40 и 50 лева. Често по-високата стойност е в заведенията, които възприемаме като по-евтините. Заради онзи психологически ефект - поръчваш повече... остава храна, от нещо си недоволен, поръчваш друго... Тоест, ако мерим с този аршин, в "Колибри" на човек излиза около 40 лева. Без липси. И с кафето накрая.

За какво си говорихме ли? Дълго и широко е за обяснение, но поне стана ясно, защо не обядваме заедно. Защото през деня няма Drink & Drive.

Говорихме още и, че е абсолютно погрешна стратегия да търсиш от един мъж, пък бил той и любим, разбиране. Женското приятелство е, за да си се разбираме. Функцията на женско-мъжките отношения е съвсем различна. Обменът на енергия е друг. И преживяванията са други. Те развиват нашите чувства, сетива, емоции. Изострят интуицията, именно чрез заблудите, в които ни вкарва химията и физиката между половете. Провокират двете основни качества, които сме наследили от матриархата - милосърдие и наказание... Но хей, тези неща не се обясняват на мъжете. Благодарение на тях, ги изживяваме. Можем да срещнем разбиране за филмите, в които сме се вкарали, само при общуване с жените. Това впрочем, е другата причина, която обядът заедно е леко неуместен - дълъг идва.

Втората приятна изненада на улица "Оборище" е възстановените "33 стола" - на ъгъла с "Асен Златаров". Отново е с 33 стола, но сега е италианска тратория.

За него ще ви разкажа съвсем скоро. Би могло да се каже, че само нас чакаха, за да затворят (изключително търпеливо), така че... очевидно сме останали доволни.

I don't fuckin' care about this level

Признавам, приех твърде лично, че в блогът, който по един или друг начин инициирах, става дума за кебапчета.

Не съм чак толкова префърцунена, че да не ми се случва да не изям някое и друго кюфте... НО искам още веднъж да изясня идеята на този блог. Ние сме около 11 жени (плюс/минус всеки път), които ходим в различни ресторанти, които предлагат нещо интересно като храна два пъти месечно. И идеята е да коментираме именно това съвместно кулинарно преживяване, в което вплитаме есенцията на някои от нещата, които ни вълнуват като жени, любовници, съпруги, майки...

Извън нашите тенденциозни сбирки, всеки се храни както намери за добре и където му харесва.

Конкретният повод на моето възмущение е случаят със "Скара бар". Изключително важно уточнение е, че НИКОГА не сме правили наша сбирка там, и НИКОГА не ми е хрумнало, че ще вместим този клас заведение в нашите коментари. Нека сме наясно, това по същество е "кръчма" за ежедневно хранене, която има своята концепция да обслужва масовия вкус - добра, лоша, с променливо качество на мръвките или каквото и да било друго във времето..., окей, "както всичко в България", окей .... Но за БОГА - никога не е било идеята това да ни интересува!!!

Повтарям - Идеята на този блог никога не е била да става дума за кръчми от масов клас -

I don't fuckin' care about this level.

Ако това ниво ни вълнуваше, под ножа трябваше да паднат 99 % от заведенията масов клас. (1% оставям за собствения си идеализъм).

Преживях някак възторга от първата статия и честно казано, бързах да напиша нещо друго, за да избутам по-назад илюстрацията с кебапчетата със свещички. Но втори текст за кебапчета и отклоненията в тяхната сочност, интимна връзка с клиента и икономическа изгодност, ми идва в повече.

Още едно уточнение - самата аз пиша текстове извън нашите срещи, НО само в случаите, когато дегустирам нещо интересно или когато става дума за "извънкласните" ми занимания с вино.

На нашите сбирки, честно казано, обръщаме внимание повече на количеството, на критерия "качество-цена" и освен в случаите, когато виното което пием свърши, не поръчваме друг вид, ей така, просто за да си опитваме. Обикновено разговорите ни стават далеч по-интересни, отколкото дегустационното вманиачаване.

В тази връзка, и с надеждата да избегна по-нататъшни недоразумения, искам да уточня някои мои наблюдения (простиращи се над 10 години активно... и откакто съм се родила - пасивно) върху развитието на българското ресторантьорство. Основните проблеми са два:

Първи сериозен проблем на българските ресторантьори

Липсват добри готвачи

Истината е, че не се намират лесно, онези които заслужават титлата chief. Добрият chief винаги е мъж и най-често е бил на специализирано обучение в чужбина. Иначе има проблеми с основната подправка - сол. Да не говорим за цялото останало разнообразие от плодове, зеленчуци, подправки и технологии на приготвяне, които вдъхват смисъл на думата "ресторант". Не за друго, а защото в България след напускането на царските готвачи, никой никога, никъде не е учил да готви според принципите на "класическата кухня". Това се специализира само навън.

Е, има няколко майстор-готвачи, които са овладели майсторлъка на няколко специалитета. Има и такива, които поне познават правилата на класическата кухня и на тяхна база експериментират твърде успешно, но те вече са заети... или са... на свободна практика, така да се каже, поради вторият основен проблем на ресторантьорите.

Проблемът с клиентите

Искат си скарата и бирата хората, вълнуват се от нея, и другото, хич не им го хвали. За 15 години бум на свободното ресторантьорство, се оказа, че клиентите, които могат да прескочат екстравагантността на салата "Цезар" едва биха се побрали в някогашните "33 стола".

Резултатът е, че ресторантьорите рядко виждат смисъл от инвестиция в chief-gourmet, който да приготви свестен Бьоф строганов, пепър стек или да знае поне три начина за приготвяне на есетра. Повечето ресторантьори са убедени, че подобни глезотии са пълна загуба на време и пари. Защото пионерският им ентусиазъм много набързо е бил попарван. И за нищо на света не биха плащали подобаващата заплата на човек, който им табиетничи. Не виждат смисъл и да предлагат специалитети от свинско, телешко, октоподи и калмари, чиято технология на приготвяне изисква между 8 и 12 часа предварителна обработка. Всичко друго, приготвено набързо от тази бленда на месото и морските деликатеси, е чиста заготовка. Но, това е положението. Като няма кой да го яде кулинарното изкуство, инвестицията за него отива в боклука. Затова в най-общия случай, се наемат готвачи, които схващат разликата между пилешки крилца, свински ребърца, скариди и рибите, продавани в Метро, от които се зареждат всички ресторанти.

Това е причината за преждевременната и безвъзвратна смърт на много добри ресторанти, създадени за да бъдат кулинарни острови на удоволствието.

От време на време се появяват ентусиасти, на които им писва от кофти храна. И започват отново. Отначало. Ето на такива места бе идеята да ходим два пъти месечно. Дори за да поощрим ентусиазма им.

Знам, че макар всички да сме "кръчмарки и табиетлийки по душа", само за мен е някаква лична кауза да поощрявам местата, където виждам "светлина в тунела" на кулинарната култура.

Само на мен сърцето ми се къса поне за трима мои любими готвачи, които просто са ... overqualified за който и да било действащ ресторант. Разбира се, все някъде пържат калмари, късат салата айсберг с вълшебните си ръце, родени да майсторят други чудеса. И лек трепет се разнася из тялото им, когато някой си поръча специалитет с телешко или патешко, например... Малка награда, но все е нещо. Други, пресметнаха пасивите на българската кулинарна демокрация и си стегнаха багажа към дестинации, в които професията им се уважава - и от ресторантьорите, и от клиентите.

И не искам само да гледам по Fiesta TV разливащото се яйце на Жак Пепен, не искам да гледам как семейство с бебе в ръце запретва ръкави и за 6 месеца прави ресторант в South beach, Miami. Искам да се случва и тук. Искам сомелиер, който да ми предложи вино, което съвсем ексклузивно кореспондира с редуцираната кайсия и марсала на свинските ароматни котлети. Искам гъшият дроб да е приготвен във вакуум машина... Искам, ама няма.

Вместо това трябва да чета за кебапчета.

Аман!

Скарабар или за любовта

Когато откриха и открихме Скарабар 1 и Скарабар 2, изпищяхме Иху-у-у! Ето най-накрая нещо много българско, което може да бъде и много европейско.

Ама направо се влюбихме! Като всяка любов и тази се умиляваше на всяка подробност на любимото - радвахме се на простичкия и много измислен дизайн, лапахме простото и вкусно меню, вярвахме безусловно на истината за "най-пресните зеленчуци, най-истинската кайма, най-подбраното вино", шегувахме се с неопитния, но пък толкова сърдечен персонал.
А като издадоха и членските карти, направо се разтопихме. Отстъпката от 3%, 5% или колкото там беше, въобще нямаше значение, както няма значение 3 или 5 лева от сметката. Важно беше, че сме в клуба. Принадлежахме си със Скарабар.
Носехме си стилната черна карта до най-важните документи.
Показвахме я на верни приятели и ги заричахме, ама няма да водиш там кой да е.
Водехме там чужденци, които искахме да впечатлим, обяснявахме, ей на, нали искаше да видиш нещо съвсем българско.
Поствахме Скарабар на приятелите в чужбина и разправяхме, бе не всичко е чалга в БГ.
Даже писахме за Скарабар в блога ни през месец май - сигурно единствената публикация, в която имаше само дитирамби*, та даже Пипилота каза, е хубаво, де.

Като всяка любов и тази пренебрегваше леките недостатъци на любимото.
Не обръщахме внимание на това, че кюфтетата ставаха някак ... по-тлъсти, а телешкия дроб по-жилав. Е, какво толкова, че салатата миришеше на нитрати, случва се. Ми тоалетната била кофти, от многото посетители е.
То нали не разлюбваш любимото, само защото се случило мило да се уригне, като топ модел, който е хапнал свинско със зеле.
Нали картата Скарабар си беше наша. Не можеш да се сърдиш за нищо, когато накрая извадиш картата и заявиш на света, ето аз съм тука, с тебе съм, със Скарабар съм. Част съм от клуба. А и от съседната маса един интересен мъж извади същата карта, харесваме едни и същи неща, заговорихме, завързахме флирт, завършихме сутринта.

Но любовта свърши бързо и внезапно, когато ни отнеха картата. Свалиха ни на земята бързо и безмилостно. Обясниха, не сме правели 500 лева на месец оборот. Любимото ни каза, всъщност не било любов, било само сделка. Като да идеш на околовръстното шосе.
Приземиха ни. Страдахме, ама ще се оправим.
Пак сме в БГ, то чалгата пее, че любовта си има парично измерение, ама ние не слушаме чалга.
По света - ходили сме и сме видели - има любов, заради любовта. Дават ти карта, защото така ставаш техен, принадлежиш си. Картата ти важи и след десет години, навсякъде по света. Ама по света.
Тука е така и затова Скарабар вече не е магия, а кръчма. Една от многото. Каква да е. Може и да отидем някой път.

*дитирамби - хвалебствено песнопение, изпълнявано в чест на бога на виното и веселието Дионис. О, бедни ми Дионисе, къде са тези, които те почитат!

Репортаж от Адана и други кулинарни уточнения

Художничката сред нас, Малвина, пропусна цели три вечери, но има своето оправдание - така й се стекоха житейските обстоятелства, че се озова в Адана - сърцето на Анадола, където за първи път започна да овладява мрамора. Някой друг път, ще пуснем и снимки на мраморните й пепелници - първият беше откраднат, което според нас е причина за гордост. Сега обаче, ще препредам основните щрихи на един разговор между нас в инбокс на Facebook за храната. Не просто за храната в Турция, а за различното ни отношение към понятието "вкусна храна".

Малвина: Организирам следващото хапване. Имам нужда от каквато и да е BG храна, тук всичко е гадно.

Софи: Как ще е гадна храната в Турция???

Малвина: Ако обичаш манджи, може и да е хубава. Тук всичко мирише на гадно.

Софи: Ох, ти май не обичаше агнешко...

Лангостина Димитрова: Девойчето по принцип е злоядо. Твърдеше, че и в Испания се яде лошо.

Малвина: Злояда съм, факт, обаче се чудя коя страна води първенството по гадна кухня - Турция или Англия (от тези, които съм посещавала). Испания е на второ място. Паелята прави киселини. Момичета, вие сте посещавали само Taxim на Истанбул. Аз обаче съм в Анадола - истинската Турция.

Софи: Гадна храна в Англия?!? Ти полудя! Къде и какво си яла, че не ти харесва? В Испания храната е супер.

Малвина: Може би Софи е единствената, на която й харесва храната в Англия. Направих маркетингово проучване в интернационалната ни компания, с която допиваме на масата и всички са единодушни за кофти храната в Англия. Дори и европейската статистика твърди, че най-лошата храна е английска. А като се прибера, ще хапна свинско.

Софи: Не знам къде ядете в Англия, но там са най-добрите ресторанти и е уникално вкусно.

Лангустина Димитрова: Да не говорим, че в Англия можеш да опиташ от всички възможни кухни на света - от прабългарска до най-страшните писъци на nouvel cousine, тъй че не обиждай англетата. Пък дори и един прост fish & chips, какво му е? Нима шкембето да е по-"есквизите"?

Пипилота: За мое огромно съжаление, не съм пътувала достатъчно, за да изразя и лични впечатления, но от огромното количество информация, която съм изчела и разказите на познавачи, които съм чувала, Малвина най-вероятно има предвид традиционната английска кухня. С това "кулинарно" влияние съм се сблъсквала в Кипър, които като една бивша колония с бавно развитие откъм нови културни влияния, всъщност пазеха тази "традиция", при това много повече от типичните за източната кухня табиети. И да, например начинът, по който там приготвяха месото, го изсушаваше. Салатите бяха неподправени - просто зеленчука до сухо изпеченото месо. И никакво въображение. Не зная дали това беше кипърско въведение, но обилното присъствие на кориандъра ме довеждаше до лудост. Затова и там ядях предимно първата част от тяхното "мезе" - хайвер, тиквички, сърмички... :)

Като се опитвам да запазя абсолютна неутралност (поради липса на лично опитване), мога само да кажа, че моите представи за традиционна английска кухня са повлияни от британецът Джон Ланчестър и неговата феноменална книга "Дългът към удоволствието". Още в началото пише: "Зимата като че ли е главният виновник за притъпените вкусови усещания на британеца, а оттам и афинитетът му към страховити сладко-кисели комбинации, брутални маринати и войнствени сосове и заливки. Другата заплаха, която зимата таи за изтънчения вкус, е изобилието от клисави теста и тежки брашнени яхнии (...) дори самото название "кафява уиндзорска супа" носи ясния почерк на зъл гений. Този тип кулинария достига апотеоза си в английските елитни колежи. (...) Гостиха ни с меню (в колежа), което дори Данте не би дръзнал да сътвори." :))))
Наясно съм, че от времената на детството на Джон Ланчестър нещата много са се променили, че Лондон е най-доброто място за хранене в Европа, събрал топ ъф дъ топ от всички световни кухни, че дори храната, която се предлага с марка "Великобритания" и "Англия" най-вероятно е ъпгрейдната, включително като качество на продукти (или антикачество - ГМО-тата), но така или иначе върви в посока на един сравнително универсален вкус, наричан неопределено "европейска кухня". Законодателят на висшата кулинария, Хестън Блументал си е чист британец (и силно се съмнявам, че която и да било от нас ще се превъзбуди от неговия сладолед от бекон), така че... британската кухня (поне откакто представянето на готвачи и техни рецепти е култова рубрика в GQ) се развива доста по-различно от концепцията за кафявата уиндзорска супа, от която нашето шкембе определено си е "по есквизите". Но да кажем, че ако в единия случай има развитие на национална кухня в положителна посока (England), нашата си стои на едно място, защото и така си е добра. (няма да коментирам колко лесно може да бъде развалена, но в общи линии един хубав гювеч, няма как да стане по-хубав, ако се "поевропейчи").
Та, такива ми ти работи ... А, още нещо, като изключим ребрата в Мърфис, определено предпочитам претендиращият да представя английска кухня пъб "The Fox & Haunt" (трябва и там да отидем някой път), пред всеки един ирландски пъб, в който съм била в София.

Джуди Гарланд: Предполагам, че Хестън Блументал е развил геният, който е, като противодействие на буламача, с който са го хранили в крехка възраст. Нещо като Платон, който измислил хомосексуализма като противодействие на платоническата любов.Между другото, не съм пробвала сладоледа с бекон, обаче собственоръчно правих по негова рецепта шоколадов кекс със синьо сирене и беше зашеметително.

Пипилота: аз съм дегустирала 8 степенното меню на Емо Минев, изработено на принципа на висшата кулинария, включително таратор и попара. Беше изключително интересно преживяване. Но именно преживяване. Тази история да отидеш на ресторант, за да си нахраниш сетивата и да се наслаждаваш на есенцията на всяко нещо е култова, но няма нищо общо с това да си "похапнеш" :)

Малвина: Утре ще снимам мястото, където се хранят скулпторите. То е Mall, горе-долу като този на "Хемус", но празен. Безумно място. И вътре има нещо като закусвалня, която се води престижна за тях. Едни симпатични, но намръщени жени готвят странни блюда. Няма нещо, което да е без месо. Ще изпратя снимки и от ресторанта в хотела.

Това е тараторът от закусвалнята в mall-а. Наричат го "джаджък" и е с джоджен.
Това пък е тараторът, приготвен на дегустацията на 8-степенното меню, на което Емил Минев демонстрираше ястия в стил "висша кулинария".

Това вече е храната в ресторанта към хотела, която изглежда съвсем прилично, независимо, че Малвина не е особено впечатлена и от нея.

Тъй като още не съм усъвършенствала майсторството да подреждам снимки в блога, и се оставям на произволната подредба на блоговия софтуер, се налага да уточня - на горната снимка е нещо, от турския ресторант, а снимката долу се казва:

"На Емо Минев съм му яла попарата" - (Пипилота)

Продължаваме с вкусовите усещания от сърцето на Турция.

Малвина: "Снощи ни заведоха в елитен турски ресторант - топ класа според локалните. Беше стил "Воденицата". Най-голямата им гордост е Адана кебап - кайма, печена на шиш. Въглищата за скарата се припалват с гориво и всичкото месо миришеше на нафта или нещо подобно. И това не е само в този район, а в цяла Турция.

Това, което изглежда като кюфтета, се нарича "чии кюфте". Има цял ритуал по правенето му, който се спазва задължително. Меси се два часа от мъж, който трябва да се изпоти, а жена му до него да бърше потта от челото му.

Накрая, за проба, каймата се изстрелва към тавана и ако се залепи там, значи е готова. Отпечатъците от пръсти по готовата кайма са задължителна част от дизайна". А тук долу, са манджичките от закусвалнята в Mall-а. Аз лично приемам "нехаресването" на Малвина, ако с това трябва да се храниш всеки ден в продължение на 5 седмици.

И за финал, споделям и мнението на Софи в защита на английската кухня, с която по нейни лични причини е най-добре запозната в нашата компания:

"Не съм най-големия фен на английската кухня, но покрай подобни вметки за това че е лоша, съм провокирала моите близки да ми покажат неща, които са впечатляващи! Ще се изненадате, но голяма част от техните традиционни ястия са много близки до българската кухня. Като изключим силните турско-азиатски влияния в тяхната кухня, има манджи, подобни на нашите яхнии, наречени "stew". Типичната Roast Dinner е нещо, което и ние хапваме, само дето тяхното телешко е нива над нашето. Но пък нямат салати. Имат пайове, които са прекрасни. Йоркширският пудинг ми е абсолютно любим. Кафевите им сосчета са доста подобрени. Бабите им са готвели и шкембе чорба."